Начало / Любопитно / „Записките на Малте Лауридс Бриге” от Райнер Мария Рилке (откъс)

„Записките на Малте Лауридс Бриге” от Райнер Мария Рилке (откъс)

Трудно някой може да ме убеди, че притчата за блудния син не е просто легенда за онзи, който не е искал да бъде обичан. Когато  бил дете, всички вкъщи го обичали. Вече израствал, а още не знаел, че може да бъде и другояче – приспособявал се към тяхната мекосърдечност, защото бил дете. Ала юношата пожелал да се отърси от старите си навици. Сам не можел да го обясни, но когато по цял ден се скитал навън, се дразнел дори от компанията на кучетата – просто защото и те го обичали, защото погледите им издавали внимание и съучастие, очакване и загриженост, защото и в тяхно присъствие не можел да направи нищо, без да причини радост или болка. Онова обаче, което разбирал, било вътрешното безразличие на собственото си сърце – понякога на ранина, сред полето, то го обземало с такава неподправеност, че трябвало да тича, за да не му останат време и дъх да бъде нещо повече от един отлитащ миг, в който утрото се пробужда.

Пред очите му се разкривала тайната на неговия все още неизживян живот. Той се отклонявал несъзнателно от пътечката и продължавал да тича през полето с разперени ръце, тъй, сякаш за да обхване с широката си прегръдка много посоки наведнъж. Сетне се хвърлял зад някой храст и никой не му обръщал внимание. Дялкал си свирка, хвърлял камъни по някой дребен хищник, навеждал се и принуждавал някакъв бръмбар да се върне назад: всичко това не ставало негова съдба, защото небесните предначертания сякаш надмогвали естеството. Най-сетне идвал следобедът заедно с какви ли не хрумвания;  той се превръщал в корсар на остров Тортуга, като при това никой не го задължавал да бъде такъв, обсаждал Кампече, завладявал Веракрус, можел да бъде цяла армия или военачалник на кон, или пък кораб в морето: всичко зависело от собственото му желание. Ако му хрумнело да коленичи, веднага ставал Деодат Гозонски, който току-що е убил дракона, при това дочувал парливите думи, че този подвиг е рожба на високомерие, а не на смирение. Защото той не допускал да си спести нищо съществено. Ала през колкото и преобразявания да преминел, в промеждутъците все пак му оставало време да бъде и обикновена птичка, без значение каква. Важното било накрая да намери пътя към дома.

Господи, от колко неща трябвало да се отърси и колко да забрави, да забрави истински – това му било нужно, защото иначе се издавал пред тяхната настойчивост. Не помагали нито колебанието, нито суетенето – всичко винаги излизало наяве. Първият прозорец на горния етаж го държал под око, там сигурно имало някой. Кучетата, чието очакване нараствало през целия ден, препускали през храсталаците и го влачели към някаква своя си цел. А останалото свършвала къщата. Достатъчно било да се потопи в наситената й миризма, и почти всичко било решено. Можела да се промени само някоя дреболия; всъщност той вече бил онзи, на когото те отдавна били натрапили един живот, съставен от неговото незначително минало и техните собствени желания; някакво принадлежащо на всички същество, което ден и нощ било изложено на тяхната любов, разкъсвано между надеждата и подозрението им, изправено пред техните укори или похвали.

Безсмислено е за такъв човек да се изкачва с неописуема предпазливост по стълбището. Всички ще бъдат във всекидневната и е достатъчно едно проскърцване на вратата, за да погледнат натам. Той остава в сянката, иска му се да изчака въпросите им. Ала тъкмо тогава идва най-лошото. Те го хващат за ръце, дърпат го към масата и вкупом се изстъпват пред лампата. На тях им е добре, крият се в сянката и единствено върху него заедно със светлината се стоварва позорът да има лице.

Дали ще остане, дали ще продължи да симулира този неясен живот, който те му приписват, за да заприлича с цялото си лице на всички тях? Дали ще се раздвоява между крехката правдивост на своето желание и грубото заблуждение, което от само себе си я унищожава? Дали ще се откаже да бъде  т о в а, което би навредило на всички в семейството, останали само с по едно слабо сърце?

Не, той ще си тръгне. Ще си тръгне, докато всички те са заети например с това да отрупват масата за рождения му ден с онези зле отгатнати предмети, които за пореден път трябва да наваксат пропуснатото. Ще си тръгне завинаги. И едва много по-късно ще му стане ясно колко непосилно е било решението никога да не обича, за да не налага на никого ужасяващата роля на обичан. Тази мисъл ще му хрумне след години и ще се окаже, че както много други намерения, също е била неизпълнима. Защото в самотата си той отново и отново е обичал и всеки път се е раздавал докрай, измъчван от неизразимата боязън за свободата на другия. Постепенно се е научил да озарява с лъчите на чувството си предмета на своята обич, вместо да разкривява очертанията му. Разглезил се е от опиянението да съзира през прозирната фигура на любимата онези далнини, които тя е разкривала пред ненаситното му желание да я притежава. А после нощи наред е плакал в копнежа си сам да стане прозрачен пред лъчите на нечие чувство. Ала любима, която отстъпва, все още не е любеща. О, безутешни нощи, в които изобилните му дарове са се завръщали на отломки при него, натежали от минало. Как си е спомнял в такива мигове за трубадурите, които вече не са се страхували от нищо друго, освен от това да бъдат чути. Давал е всичките си спечелени и умножени пари, само и само да отдалечи във времето това прозрение. Наранявал ги е, като се е разплащал грубо с тях, от ден на ден все по-уплашен, че те може би ще се опитат да приемат любовта му. Защото вече бил изгубил надежда, че ще открие онази жена, която ще разчупи обвивката му.

Дори по времето, когато беднотата всекидневно го стряскала с все нови и нови несгоди, когато опустошеният му мозък се превръщал в любимо убежище на страданието, когато навсякъде по снагата му гнойните язви разтваряли очи срещу мрака на неволите, когато му причернявало от бедите, в които те го били изоставили само защото им бил ближен – дори тогава, след като дойдел на себе си, той изпадал в ужас, че ще му отвърнат с взаимност. И как ли можела цялата тази безнадеждност да се сравни с наситената горест на онези прегръдки, в които всичко се изгубвало? Не се ли будел той с чувството, че е лишен от бъдеще? Не обикалял ли безпаметен и без право на никакъв риск? Не обещавал ли стотици пъти, че няма да умира? Може би упоритостта на този ужасен спомен, който непрестанно се появявал, за да брани мястото си, помогнала на живота му да се самосъхрани сред отпадъците.

„Записките на Малте Лауридс Бриге” тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

126625-hp-hero1-wk25-en__d-obama

Барак Обама събра президентските си спомени в книга

700-те страници отговарят на много интригуващи въпроси Президентът издава книгата си две седмици след поредните …