Начало / Любопитно / За „Романът на Зелда Фицджералд“

За „Романът на Зелда Фицджералд“

Цветомир ЦАНКОВ

На пръв поглед потапянето в атмосферата на „Ерата на джаза“ изглежда изкусително за фантазията на ерудирания читател начинание. Атмосфера, замъглена от дима на изпушените преди век пури, атмосфера на забраняван, но въпреки това изпиван до притъпяване на сетивата алкохол, атмосфера на чарлстона и диксиленда, не на последно място – атмосфера на интензивен подем в културния и художествения живот на Америка.

През 20-те години на предишното столетие театърът и особено мюзикълът на Бродуей, както и холивудското кино, са в разцвет. Развихря се както бизнесът с грамофонни плочи, така и журналистиката – особено тази, която определяме като „жълта“. „Културната индустрия“ (по терминологията на Теодор Адорно) утвърждава печеливши естетически критерии и модели, директно атакуващи повърхностните слоеве на съзнанието на масовия американец. Човекът, превърнал се в консуматор на достъпната и като послания, и като пари, конфекционна медийна продукция, лесно заживява с илюзиите на своето съвремие – илюзии, доста често на практика граничещи със заблудата. Неслучайно империята „Холивуд“ е определяна като „фабрика за илюзии /мечти/“. Неслучайно таблоидите просперират с евтината си сензационност и със стремежа си да се докопат на всяка цена до каквато и да било информация, засягаща героите на деня. А тези герои се превръщат в ядро на образната система, която обслужва Негово величество Клиента, готов да даде и последния си цент, за да си купи още „горещия” вестник или за да влезе в тъмната кинозала.

В тази система от образи попадат и представителите на онова литературно поколение, определено от Гъртруд Стайн като „загубено“. Това е поколението на писателите, които, за да „обслужат“ масовия вкус и за да поддържат сносен и показен жизнен стандарт, често се принуждават да пишат достъпно и развлекателно. Нерядко обаче тези хора на словото и перото се осмеляват да експериментират по отношение на теми, идеи и изразни средства. В търсене на индивидуалния си стил и Синклер Луис, и Дороти Паркър, и Езра Паунд, и Ърнест Хемингуей, и кой ли още не влизат със замах и остават в историята на американската и световната литература (и култура) като символи на една наситена с емоционалност и световъртеж епоха. И все пак този, който изпъква над останалите, който налага безкомпромисно спрямо околните и спрямо самия себе си писателството не само като начин за поддържане на висок жизнен стандарт, а и като житейско верую, е Франсис Скот Фицджералд.

Фицджералд е типичен представител на своето, на „джазовото“ време. То го тласка във вихъра на хедонизма и отдаването на излишния лукс, но пак то го и отрезвява и тласка към болезнен на моменти меркантилизъм. Партитата и алкохола са способни да генерират сантименталността като черта от характера на Скот, но когато надделее пресметливостта на северняка от Минесота, нищо не може да спре напливите на високото му самочувствие. Писателят буквално се самоопределя като „романтичен егоист“ – с това работно заглавие на първия му роман „Отсам рая“ Фицджералд, като че ли маркира антиномията, която ще го преследва до края на дните му. Това обаче е тази двойнственост, тази парадоксалност, която Скот ще демонстрира като психологическа мярка и на хората в обкръжението си. Особено на най-близкия човек – съпругата му Зелда.

В романизираната автобиография на Терез Ан Фаулър, която попада в ръцете ни, думата принадлежи изцяло на Зелда – на жената, приела да бъде верният спътник в живота на един творец, който, колкото и да се себеопознава, остава завинаги в търсене на себе си… Безспорно Зелда е жената с главно „Ж“ в живота на Скот. Тя всячески се стреми да му дава цялата си любов, да му бъде в помощ, да се впише в битието му на човек и творец. Но и Зелда е човек на парадоксите на своето време, те формират по особен начин характера й. Ако Скот Фицджералд определя себе си като „романтичен егоист“, ние можем да се опитаме да дефинираме Зелда като „егоистична романтичка“, за която най-важното е Скот да повтаря, че е постигнал всичко, само и само да я спечели.
Зелда носи в себе си южняшкия дух на Алабама, възпитана е строго, но завинаги остава в плен на младежкия си устрем да бъде непокорното дете в семейството. Точно това непокорство е нейният заветен романтичен идеал, и именно, защото си е неин, този идеал я прави на първо време доста ексцентрична (в контраст със семейното й обкръжение), а след това и егоцентрична. Изглежда, като че ли тя приема Скот в живота си и като начин да се измъкне от родното градче, и като начин да израсне на всяка жена в живота. Нейната „американска мечта“ изглежда постигната с придвижването на Север, към Ню Йорк. Но мъжкото его на Скот е нож с две остриета – то е завладяващо, но и разрушаващо индивидите наоколо. Зелда води битки за надмощие, но е губеща. Оказва се доста ранима личност и започва да допуска спрямо Скот своите си грешки, които често не може да си прощава. Ранимостта на Зелда, особено подсилена от болестта и увличането по медикаменти, прави нейния образ в романа на Терез Ан Фаулър болезнено трагичен. Трагичен е и образът на Скот – алкохолизмът и неспособността да твори методично обричат писателя на бавно, но сигурно унищожение. Така образите на Зелда и Скот предизвикват у нас, читателите, болка от романтичния фатализъм, но и бегло желание да се потопим в онази „епоха на джаза“, в която меркантилността се отплаща на сантимента, като го подхранва с илюзорността на славата.
„Романът на Зелда Фицджералд“ тук

Прочетете още

217974_b

Алиса събра заедно Либико Марайа и Светлана Комогорова-Комата

Издателство „Миранда“ пусна на пазара невероятните приключения на „Алиса  в Страната на чудесата“ във вида …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *