Лира Литературно-рекламна Агенция
автор: Ваня Клечерова
„Самотата на простите числа“ е роман, който събужда любопитството със следните няколко статистики:
а) печели една от най-престижните литературни награди в Италия – „Стрега“, 2008;
б) бързо набира популярност и бива преведен на над тридесет езика;
в) от публикуването му в Италия (2008-а година), от този роман са продадени над един милион копия в тридесет и четири страни;
г) в топ 10 на най-четените автори в Европа за 2009-а година Паоло Джордано се нарежда на четвърто място:
1. Стиг Ларшон (Stieg Larsson), Швеция.
2. Стефани Майер (Stephenie Meyer), САЩ.
3. Дан Браун (Dan Brown), САЩ.
4. Паоло Джордано (Paolo Giordano), Италия.
5. Карлос Руис Сафон (Carlos Ruiz Zafоn), Испания.
6. Камила Лекберг (Camilla Lеckberg), Швеция.
7. Херман Кох (Herman Koch), Нидерландия.
8. Татяна де Росне (Tatiana de Rosnay), Франция.
9. Хенинг Манкел (Henning Mankell), Швеция.
10. Джон Гришам (John Grisham), САЩ.
Като към всичко това се прибавят и фактите, че „Самотата на простите числа“ е дебютният роман на Джордано и, че при написването му авторът е бил на 26 години, то посягането към точно този роман става неизбежно.
Лично за мен, подобни статистики (и факти) много рядко (да не кажа почти никога) са свидетелство за качествен, наистина добър, текст и почти винаги са доказателство за много добра реклама, за много добър пи-ар екип, който има за цел да разпространи поредния си продукт. Продукт е точната дума, защото даден роман за подобни специалисти не е текст с определени художествени достойнства, който трябва да заема съответни класации именно съобразно тези си качества, а е просто продукт, който те – специалистите, трябва да разпространят из пазарната мрежа и да го отведат в домовете на потенциалните читатели. Оттам насетне, дали закупилият си въпросната книга читател, ще я прочете докрая или напротив, ще я захвърли още след 15-та страница, това не е от значение за въпросните специалисти и хич и не влиза в техните класации за „Най-продавана книга“. Това, принципно, е дълга тема, в която в момента няма да задълбавам. Ще кажа само, че книги, които успяват да създадат подобни пи-ар шумотневици около себе си, винаги са ми любопитни. Защото очаквам момента, в който ще се появи роман, който да опровергае общоизвестното правило, тоест – роман, който освен добър пи-ар екип, притежава и литературни стойности, толкова ценни, че да го поставят в челните места на каквито класации се сетите.
И тъй – точно с подобно любопитство подходих и към романа на Паоло Джордано – „Самотата на простите числа“.
„Простите числа се делят само на себе си и на единица. Някои от тях обаче имат „близнаци” – число, от което ги дели само едно число. Например 3 и 5, 17 и 19.“ Това, общо взето, е централната тема, около която се движи романът на Паоло Джордано. Имаме двама основни герои, представители на точно този тип човеци – прости числа, единаци, живеещи в свой собствен свят, неспособни да се приспособят към масата, обществото и общоприетите морални ценности и представи за „нормалност“. Този тип хора често имат някаква способност, която отнема цялото им внимание – в конкретния случай, единият от главните герои е изключително добър математик, или пък – нямат кой знае каква отличителна особеност, но, просто не могат да се впишат в заобикалящия ги свят – често поради травми, преживени в детството. Джордано проследява живота на своите герои от тяхната 8-9-годишна възраст до зрелостта им – до техните 32-33 години, като се опитва да охарактеризира тяхната особеност и да изведе причините за нея. Разбира се, той прави това не явно и наставнически, което и е една от доста добрите черти на романа му.
Покрай основната тема, която следва, авторът успява да отвори и ред други, също ключови теми: съзнателната самоизолация, вътрешната пустота, неспособността за създаване (откриване) на смисъл в каквото и да било, невъзможността за обичане (не само на другите, но и на себе си), дори за докосване, за скъсяване на личното пространство, за отваряне и приемане на други светове и подобни в този дух. И, за да бъде по-убедителен, Джордано съсредоточава вниманието си върху травмите и белезите: Матия (единият главен герой) страда от силно чувство за вина, порди една своя постъпка, но, както става ясно, и поради непрекъснати намеквания на баща му, започнали още от ранна детска възраст. В резултат, освен че се затваря в себе си и в света на цифрите, Матия започва да наранява дланите си с остри предмети. Аличе (другият главен герой) пък е „жертва“ на силната амбиция на авторитарния си баща, който твърдо е решил да направи от дъщеря си ски-шампион. Впоследствие, освен омразата към баща си и ските, Аличе развива и особена неприспособимост към заобикалящите я хора. Покрай ски-училището, тя претърпява злполука и осакатява с единя си крак, а по-късно развива и анорексия. Освен това, в романа са вкарани и други „травми“ чрез второстепенните герои: един от съучениците на Матия осъзнава своята хомосексуалност и е принуден да живее изолирано от другите, сам със собствената си тайна, една от съученичките на Аличе пък е типичното разглезено и материално задоволено хлапе, което развива особено чувство за величие, зад което стои слабо осъзната комплексираност, а родителите и на двамата герои също си имат своите кусури и все в този дух.
От всичко това, четящият настоящите редове би си помислил, че или „Самотата на простите числа“ е наистина добър роман, или не чак толкова добър, или – най-лошият случай – нескопосан, мелодраматичен, психотрилърен буламач. Бързам да отбележа (и в известна степен да успокоя), че Паоло Джордано се е справил прилично с всички тези теми. Успял е да центрира повествованието си, избегнал е хаотичните разклонявания и най-важното – пише леко, приятно и без назидателни, както вече споменах, нотки и стремежи. Въобще, „Самотата на простите числа“ не е от онези романи, които имат за цел да покажат проблемите и да открият (и порицаят) виновниците за тях. И това е основно негово достойнство.
За добро или зло обаче, текстът на Джордано има и своите минуси, пряко свързани с наистина сложната тема, която си поставя. И основният от тях е, че на определени места текстът се движи по повърхонстта. Липсва му дълбочината, която избраната тема залага и изисква.
Така например, историята на романа се развива в период от 24 години, като книгата съдържа седем глави, а периодите между отделните глави са, средно, от по три-четири години. Съответно – това са дълги отрязъци от време, в които не се знае какво се случва с героите. Респективно – следващите глави би трябвало да разкриват пред читателя и онези изпуснати периоди. Да, обаче, някои от въпросните глави са особено кратки. Например предпоследната, „Фокусиране (2003)“, е пет листа, действието в нея се развива през 2003 година, а следващата глава вече ни отпраща в 2007 година. Главата преди „Фокусиране (2003)“ пък е ситуирана в 1998 година. Получава се така, че главата от пет листа трябва да ни предостави определени отрязъци от живота на героите през период от пет години, защото, все пак, последно читателят ги е видял в годината 1998-а. В отрязъка от тези години до 2003-а все нещо се е случило или не с тези герои, което трябва и да е станало повод за създаването на специална глава за 2003-а година. „Фокусиране (2003)“ обаче съдържа просто пет страници, в които на единия от двамата главни герои (Аличе) му се дава възможност да се справи с част от тийн-миналото си, като бива вкаран в необходимата за това ситуация.
Елементарно, Уотсън, но читателят спокойно би могъл да мине и без тази сцена или пък, ако авторът толкова държи на нея, можеше да положи съответните пет страници към предходната глава и да започне следващата, ситуирана вече в 2007-а година. С други думи – „Фокусиране (2003)“ е излишна глава, още повече, че не дава никаква съществена подробност от живота на въпросиня герой. С какво още е важна въпросната 2003-а година за героите; защо се натрапва на читателя и този времеви отрязък? Логичен отговор няма. Има обаче чисто технически – 2003-а е необходима единствено и само на автора, за да има възможността да пъхне някакъв отрязък от текст, който няма кой знае какво значение, понеже, без друго, много по-важни детайли от животите на двамта герои остават просто щрихирани и недоразвити, че да се отдава значение на въпросната случка, описана в тези пет страници.
В едно свое изказване Паоло Джордано обяснява краткостта на главите в текста си с прекалената умора, която го обземала, понеже, принципно, пишел нощем и в един часа вече очите му се затваряли. Поради това, казва той, „съвсем случайно, структурата придоби тази особена, накъсана, неспокойна форма.“ (цит. по: http://www.huffingtonpost.com/paolo-giordano/the-solitude-of-prime-num_b_515103.html; превод – мой.) Подобни определения за формата на даден текст (роман), поне според моите критерии, често са маркер за ценно четиво. Някои автори дори съзнателно „градят“ такава структура. При Джордано обаче, точно на структурно равнище, нещата не са се получили. Вероятно, защото основните причини за подобно структуриране на текста му са умората и случайността. Ако беше вложил и малко мисъл и в тази насока, определено щеше да спечели. Много.
И, понеже, нещата винаги са свързани, тази не дотам добре изградена структура на текста неизбежно рефлектира и върху съдържанието, върху плътността на историята. Голяма част от второстепенните герои в романа на Джордано остават недоразвити. Родителите и на двамата главни герои, например, са като някакви сенки. Рядко говорят, някои от тях дори рядко се движат. Те просто присъстват, за да може да се обяснят определени особености в характерите на главните герои. Все пак, травмите, наложени от детството им, са ключов фактор в цялата история. Родителите са необходими на текста, но, ако им беше вложен и малко дух, че и цвят, нямаше да е никак зле. Междувпрочем, в самото начало на романа, Джордано прави подобно нещо и бащата на Аличе изглежда съвсем жив и реален. После обаче, с изтичането на годините, тези образи (на родителите) замират и се обезличават. Вероятно, поради умората на автора. Жалко. Твърде жалко.
И още нещо, в пряка връзка с развитието на сюжета, което остави читателското ми любопитство незадоволено. В един момент главната героиня е поставена в много ключова ситуация: поканена е на вечеря от мъж, който не е безразличен към нея, Аличе, знаят читателите, но не и съответният мъж, е анорексичка, човекът, разбираемо, сготвил вечеря, Аличе се чуди как да излезе от ситуацията, с първото ястие се справя като си измисля алергия към определена храна, мъжът обаче отговаря с поднасяне на второ ястие и Аличе изпада в ужасно затруднено положение, авторът, разбира се, веднага се намесва и отпраща мъжа в мазето за вино, Аличе се възползва от предоставената й възможност и отива в банята, където се отървава от зловещия печен домат, захвърляйки го в тоалетната чиния, която обаче се запушва и водата започва да прелива, прелива, мъжът се връща, Аличе е като в капан и – главата свършва. ОК, въздъхва читателят, евентуално ще стане ясно в следващата глава. В следващата глава обаче, в която действието, както по-горе бе обяснено, се развива н-години по-късно, просто се казва, че Аличе и въпросният мъж вече са женени и нищо по отношение на въпросната ситуация.
Дано иронията в горните ми редове се усеща. Причината за нея е, че случката в банята е една от ярките в този роман, да не кажа една от много малкото, които истински привличат читателското внимание. Ето защо недоразвиването й е един огромен пропуск. И, ако авторът е бил уморен, редакторът и той ли е работел нощем?
И, понеже, покрай сцената в банята, отворих и една ключова за романа тема – тази за любовта, която тема дори измества основната, заявена още от заглавието – самотата на простите, тоест – отличими от общата маса, човеци, ще кажа няколко думи и за нея. Първо, разбираемо е присъствието на подобна тема в един роман, имащ за цел да представи абсолютната самота на нестандартни(те) хора, до такава степен затворени в себе си, че дори не просто не умеят да контактуват със себеподобни, но и не могат да обичат, не само хората около тях, но и себе си. Хубаво, обаче в стремежа си да ни покаже и тази черта от характера на хората-прости числа, Джордано отваря тази тема още от тийн-годините на героите му и стига до зрялата им възраст и непрекъснато изработва ситуации, в които точно тази тема да се открои. В крайна сметка, получава се усещането, че няма глава, в която да не се изиграва или загатва любовна сцена, в която героят се стреми към някого, но все не успява да го постигне, и, ако впоследствие се достигне до полов акт, то героят, разбираемо, не може да извади от себе си необходимите чувства към партньора си. Всичко това, както вече казах, има за цел да покаже, че тези „прости числа“ не са способни да обичат. Междувременно, в хода на повествованието, се загърбват други важни черти и особености от характерите на тези единици-единаци и нещата остават на повърхността. Всичко това е дразнещо. Ако Джордано толкова е държал да задълбава в темата за любовта и неспособността за обичане, то просто е трябвало да си отпусне още време за този роман, още страници, за да може да задълбае основната тема на романа си отвсякъде и издълбоко.
Позволявам си всички тези критики, защото, всъщност, Паоло Джордано умее да пише. Има талант за писане и вдига високо летвата. Поради това и критиката не трябва да отстъпва на зададеното ниво. В действителност, най-доброто нещо в текста на Джордано, е стилът му. Доста добър наистина. И финалът на романа е много добър. Искрено се зарадвах, че завърши така умело. Ужасно добра сцена – и образна, и тиха, и плътна. Това, което, всъщност, липсва на този автор, е техника. В тази връзка, един от честите въпроси, задавани на Джордано, е, логично, свързан с професията му на физик. И, горе долу, въпросът е следният: Обикновено към писането на художествени текстове се насочват хора, занимаващи се с хуманитарни науки – журналисти, филолози, философи, как така един човек на точната наука, като него, се е обърнал към писането? След обичайния отговор, че физиката и литературата са два различни подхода към света, Джордано заключава, че, за да е добър писател, не е нужно човек да е учил дисциплина, близка до литературата, важното е да има талант. След казаното обаче за минусите в дебютния му роман, става ясно, че това не е съвсем така.
За финал ще кажа, че „Самотата на простите числа“ е почти получил се роман. Леко, приятно написан, но на моменти щрихиращ, вместо разказващ. Период от 24 години, какъвто Джордано се опитва да обхване с романа си, не може да се предаде чрез кратки или не съвсем дълги седем глави, дори и прескачащи през четири-пет-шест-седем години. За подобна амбиция се изисква повече време, търпение и задълбаване.
Джордано, Паоло. Самотата на простите числа. ИК „Колибри“, 2010 г.
Превод от италиански – Ния Филипова
