„Да откраднеш тайната на хляба” от Валерия Андреева (откъс)

Кой съм аз

Омръзна ми да ме нападат и обвиняват, че съм зъл, жесток, кръвожаден, подъл. Едни казват, че съм като хиена, други – като кобра, но най-прави са тези, които виждат вълка в мен.
Сам не разбирах себе си. Опитвах се да вляза в друга, не по моя мярка, дреха… Измъчих и хората край мен, измъчих и себе си. Защото бях на приливи и отливи. Ту добър, ту лош. Стисках зъби и се стремях да бъда мил, благ и добър. Дни или часове. Докато в един миг зверското в мен отново вземеше връх. Бесът ме заслепяваше – изричах остри, жестоки думи, наранявах, мачках другите. Не се колебаех дори да унищожавам. Нямаше милост у мен. Само сляпа ярост. Безогледни лъжи смесвах с болезнени истини.
Бях звяр. И околните ми казваха, че съм звяр. Но аз знам – бях по-лош и по-страшен от звяр. Змията е змия, вълкът – вълк, рисът – рис, отровният паяк – отровен паяк, пиранята – пираня. А човекът, злият човек, може да съчетае всичко това в себе си. И да бъде по-страшен от всеки звяр.
Години наред – ту ме учеха, ту се учех на добро. Но резултат май нямаше. Обърнах поглед, макар и за кратко, към бог. Лъгах се, че уж го намирам, уж усещам неговото присъствие. Но всичко това – съвсем за кратко и съвсем не наистина. Не намерих бог, но за сметка на това намерих дявола. Или по-точно – той намери мен. Или още по-точно – той винаги е бил в мен. Предадох се, отказах се да се опитвам да бъда по-добър.
Приех истината за мен – аз съм зъл човек. Дете на някаква тъмна страна и на някаква непонятна сила. С времето се измених и външно. И околните забелязаха това. Бях мургав и слаб. Станах още по-мургав и още по-слаб. Къса коса и набола брада. Очите с див и нездрав блясък. Преди говорех и ръмжах, а сега по-често ръмжах, отколкото говорех. Походката ми все повече оприличаваха на вълча, а знаех, че и душата ми е вълча.
Парадоксът е, че аз не съм единствен. Подобни на мен има много. Че и по-лоши! Но съществената разлика е в това, че те винаги се приемат за нормални и винаги са доволни от това, което са, и винаги вярват в правотата си. А аз страдам. Страдам от това, че невинаги успявам да съм добър. Дълго време се питах защо съм такъв, опитвах се да се променя, търсех спасителна сламка, която да ме отведе към добро и някаква светлина.
Борих се с този бяс, който се вихри в мен. Докато в един миг реших да му се оставя. Да приема, че това съм аз. Или по-точно – да харесам себе си. Да харесам своята тъмна страна, която е огромна като океан, а доброто ми е колкото чаена лъжичка. И от мига, когато си казах, че да, такъв съм и по-добър няма да стана, нещата сякаш си дойдоха на мястото. Просветля в душата ми – някак по-добра стана, а мислите ми по-спокойни.

– Вълчето ми! Добре си дошъл! – с тези думи ме посрещна моята престаряла белокоса баба последния път, когато `и отидох на гости. Често ходех при нея горе в дивото планинско село, в което тя упорстваше да живее. По време на детството и многобройните лета на село тя пак ми викаше „вълче”, когато сторех някоя беля, а когато бях настрани и мислеше, че не я чувам, още по-тихо на себе си казваше: „Вълче се роди и вълче ще си остане!”.
Точно при това гостуване тя за първи път ми разказа нещо, което може би много по-рано е трябвало да узная. Една заплетена, пообъркана история за няколко поколения назад в нашия род. За пра-пра-дядо, за зла зима, злато, убийство. Злато в пода на стара мелница заровено. Вълците ръфат от една страна, Вълкан ръфа от другата… Затрил той… или нещо него искало да погуби… Никой не бил наясно, но колкото по-малко знаели, толкова по-готови да говорят… Говорят, но никой не е видял.
Те били родени в една година, в един месец и били синове на двама братя. Синове на двама братя.
Свидетели няма. Само луната. Но луната не разказва. Хората разказват, макар да не са видели. Най-близките знаели, че нея нощ Вълкан не си бил в къщи. Прибрал се ни жив, ни умрял. Три седмици дума не казал. Само поглеждал настрани и назад съвсем като вълк. И погледът му бил вълчи. Почернял и отслабнал, с никой не говорел, като вълк единак…
А синът на другия брат не се появил. Ни вест, ни кост. Но и златото не се появило. Нито тогава, нито по-късно. След изчезването на единия син, двамата братя не се смразили, още по близки и верни си станали. Така че това, което си съчиняват хората, не ще да е вярно. Може Вълкан никого да не е затрил.
Откъде тръгнали приказките ли? Малко като се запролетило, случайни минувачи видели празна дупка в изоставената Маркова воденица – дълбока малко над метър и широка колкото да влезе един голям казан. С какво е бил пълен тоз казан? С какво, ако не с алтъни, с кърваво злато. И тогава си спомнили за синовете на двамата братя. Как след една ветровита и студена зимна нощ единият изчезнал, а другият за три седмици от черен по-черен станал и досущ на вълк-единак заприличал. А на хорската мълва толкоз `и трябва…

– Викат ни „вълците”, и „единаците” – за пръв път баба ми признаваше това. – Все къщи накрая на селото, по високото, към гората строим. И понякога, досами къщите, се чува вълчи вой. А в селото се питат вълци ли вият или мъжете-единаци от Вълчановия род.
Толкоз години аз злато не съм видяла. Колкото и да говорят хората за туй пусто злато. Но видях баща ти, моя син, видях баща му, твоя дядо, а сега гледам и теб – все вълци. На времето ми викаха за Петър: „Не се почерняй, от вълчи род е той, гората го мами, луната го мъчи, вълчица за него требе, а не мома от село”.
Така и не ме дадоха. Сама пристанах. Моят баща с братята ми се дигнали, нарамили пушки… Искаха Петър да затрият и мен да върнат. Но се кротнаха, разбраха че по-лошо ще стане. И вдигнаха ръце от мен.
Напразно ме окайваха. За другите Петър можеше и вълк да е, но за мен – най-добър сред добрите.
Докато говореше, тя току ме погалваше по ръцете, вглеждаше се с обич в очите ми.
– Баща ти, моят единствен син, така и не разбрах какъв е. Аз, неговата майка, и сега не знам. Но теб те разпознах още като се роди – вълче! Като прадядо си, моя свекър.
А баща ти – той по нищо не приличаше на тях – беше светъл, със сини очи и руса коса – като мен. Усмихнато, но тихо и кротко дете. Все до мен стоеше. Никога нищо вълчо не забелязах външно. Само две неща знам. То и те стигат, за да е ясно, че и той е от рода на вълците. Като беше малък, още в люлката, току заплаче. Люлея го – плаче, понеча водичка да му дам, че може да е жаден, да го нахраня, че може да е гладен, да го преповия – плаче. Взема го на ръце, да му попея – плаче. Само като му запея песента, дето в нея се пее за Вълкан вълче дете, млъква, заслушва се, заслушва се и после кротко заспива. Поотрасна. И аз виждах, и другите виждат – като ангелче е. Бяло лице, сини очи, руса коса. Тих, кротък и благ. Те виждат, виждам и аз. Но аз и друго виждах. В пълнолунни нощи нещо току поскръцне. Стана да погледна – леглото му празно, а в стаята призрачно наднича луната, светла и огромна. Друг път се е случвало – стои си в стаята, не е излязъл. Седнал на края на леглото и втренчил очи в тая кръгла прокобница, която сякаш виси от небето на тънка нишчица, по която се е спуснала досами земята. Гледа в нея, нито мигва, нито мръдва… А през деня – нищо. Отново като ангел светъл.
Но при теб, чедо, вълчото е много силно. То избива навън. Може пък и тъй да трябва, че ако не избие, отвътре ще те пръсне. И нищо, че си зъл, че си настървен да унищожаваш. Важното е, че ръка срещу друг човек не си вдигнал и човек не си затрил. То тоя бяс повече тебе мъчи, отколкото другите…
Така беше. Бесове някакви се гонеха в пределите на нощните ми сънища. Измислени или истински. Те прииждаха на талази с още по-голяма сила по време на пълнолуние. Можеше ли да се каже какъв точно съм? Отстрани погледнато – едва ли. Но… аз си знам… Ето, родът ми бил такъв. Кръвожадни и диви мъже. Жените били тихи и кротки. Денем. Но нощем не е сигурно, че остават такива. Ала мъжете и денем, и нощем били готови да се озъбят, да погледнат накриво и да грабнат ножа. С тъмни очи и коси, сухи и жилави, не много високи, но пъргави, с походка на диво животно, те отдалеко се отличавали от другите в този край. Само баща ми изглеждал различно, но това не променяло мълвата за рода. Каквото и лошо да се кажело за тях, всеки щял да повярва. Никой не се съмнявал, че открай време в този род на Вълчановите има нещо тъмно, силно и страшно.
– Горкото ми дете. Син на сина ми. Зъл си бил! Вълк си бил! А агънце ли да си? Агнец вече е имало според библейските приказки и евангелски преразкази. И до какво е довело!? До по-малко войни, до по-малко кражби, лъжи и измами? А Содом и Гомор са нищо пред днешния свят. Ти си бил лош и зъл?! Този свят накъде е тръгнал?! Хубаво го виж. Вгледаш ли се в това, което става, как да не се озлобиш от неправдите в него… Кой мен, самотната, все ме наглежда? Ти. Кой една лоша дума не ми е казал? Ти. Кой ръка против никой не е вдигнал никога? Ти. Кой помага и на роднини, и на приятели? Ти. И думаш, че си лош и зъл… Добър човек си ти, детето ми. Само добрият човек може да види у себе си това, което не е идеално. А истински лошият се тупа по гърдите и вика: „Добър съм”. И баща ти тъй страдаше. Все си мислеше, че е лош. От светец по-добър беше станал, но не спираше нещо все да го мъчи…

И сам си знам – наистина може да се пръсна отвътре. Моите вълчи нощи ме разпъват на кръст. Преобръщат душата и мислите ми.
Какво ми остава друго, освен да вия с вълците?! Всяка нощ. А в пълнолунни – този вой прераства в горестен плач. Толкова неистов и страшен, разтърсващ и болезнен, че само той, макар и за миг, ме превръща отново в човек.
Поредната пълнолунна нощ навлиза в своите владения… Къде е истината… и каква е тя…

Свързани заглавия
„Да откраднеш тайната на хляба“ от Валерия Андреева (анотация)

„Да откраднеш тайната на хляба” тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔