Начало / Любопитно / „Да откраднеш тайната на хляба” от Валерия Андреева (откъс)

„Да откраднеш тайната на хляба” от Валерия Андреева (откъс)

Кой съм аз

Омръзна ми да ме нападат и обвиняват, че съм зъл, жесток, кръвожаден, подъл. Едни казват, че съм като хиена, други – като кобра, но най-прави са тези, които виждат вълка в мен.
Сам не разбирах себе си. Опитвах се да вляза в друга, не по моя мярка, дреха… Измъчих и хората край мен, измъчих и себе си. Защото бях на приливи и отливи. Ту добър, ту лош. Стисках зъби и се стремях да бъда мил, благ и добър. Дни или часове. Докато в един миг зверското в мен отново вземеше връх. Бесът ме заслепяваше – изричах остри, жестоки думи, наранявах, мачках другите. Не се колебаех дори да унищожавам. Нямаше милост у мен. Само сляпа ярост. Безогледни лъжи смесвах с болезнени истини.
Бях звяр. И околните ми казваха, че съм звяр. Но аз знам – бях по-лош и по-страшен от звяр. Змията е змия, вълкът – вълк, рисът – рис, отровният паяк – отровен паяк, пиранята – пираня. А човекът, злият човек, може да съчетае всичко това в себе си. И да бъде по-страшен от всеки звяр.
Години наред – ту ме учеха, ту се учех на добро. Но резултат май нямаше. Обърнах поглед, макар и за кратко, към бог. Лъгах се, че уж го намирам, уж усещам неговото присъствие. Но всичко това – съвсем за кратко и съвсем не наистина. Не намерих бог, но за сметка на това намерих дявола. Или по-точно – той намери мен. Или още по-точно – той винаги е бил в мен. Предадох се, отказах се да се опитвам да бъда по-добър.
Приех истината за мен – аз съм зъл човек. Дете на някаква тъмна страна и на някаква непонятна сила. С времето се измених и външно. И околните забелязаха това. Бях мургав и слаб. Станах още по-мургав и още по-слаб. Къса коса и набола брада. Очите с див и нездрав блясък. Преди говорех и ръмжах, а сега по-често ръмжах, отколкото говорех. Походката ми все повече оприличаваха на вълча, а знаех, че и душата ми е вълча.
Парадоксът е, че аз не съм единствен. Подобни на мен има много. Че и по-лоши! Но съществената разлика е в това, че те винаги се приемат за нормални и винаги са доволни от това, което са, и винаги вярват в правотата си. А аз страдам. Страдам от това, че невинаги успявам да съм добър. Дълго време се питах защо съм такъв, опитвах се да се променя, търсех спасителна сламка, която да ме отведе към добро и някаква светлина.
Борих се с този бяс, който се вихри в мен. Докато в един миг реших да му се оставя. Да приема, че това съм аз. Или по-точно – да харесам себе си. Да харесам своята тъмна страна, която е огромна като океан, а доброто ми е колкото чаена лъжичка. И от мига, когато си казах, че да, такъв съм и по-добър няма да стана, нещата сякаш си дойдоха на мястото. Просветля в душата ми – някак по-добра стана, а мислите ми по-спокойни.

– Вълчето ми! Добре си дошъл! – с тези думи ме посрещна моята престаряла белокоса баба последния път, когато `и отидох на гости. Често ходех при нея горе в дивото планинско село, в което тя упорстваше да живее. По време на детството и многобройните лета на село тя пак ми викаше „вълче”, когато сторех някоя беля, а когато бях настрани и мислеше, че не я чувам, още по-тихо на себе си казваше: „Вълче се роди и вълче ще си остане!”.
Точно при това гостуване тя за първи път ми разказа нещо, което може би много по-рано е трябвало да узная. Една заплетена, пообъркана история за няколко поколения назад в нашия род. За пра-пра-дядо, за зла зима, злато, убийство. Злато в пода на стара мелница заровено. Вълците ръфат от една страна, Вълкан ръфа от другата… Затрил той… или нещо него искало да погуби… Никой не бил наясно, но колкото по-малко знаели, толкова по-готови да говорят… Говорят, но никой не е видял.
Те били родени в една година, в един месец и били синове на двама братя. Синове на двама братя.
Свидетели няма. Само луната. Но луната не разказва. Хората разказват, макар да не са видели. Най-близките знаели, че нея нощ Вълкан не си бил в къщи. Прибрал се ни жив, ни умрял. Три седмици дума не казал. Само поглеждал настрани и назад съвсем като вълк. И погледът му бил вълчи. Почернял и отслабнал, с никой не говорел, като вълк единак…
А синът на другия брат не се появил. Ни вест, ни кост. Но и златото не се появило. Нито тогава, нито по-късно. След изчезването на единия син, двамата братя не се смразили, още по близки и верни си станали. Така че това, което си съчиняват хората, не ще да е вярно. Може Вълкан никого да не е затрил.
Откъде тръгнали приказките ли? Малко като се запролетило, случайни минувачи видели празна дупка в изоставената Маркова воденица – дълбока малко над метър и широка колкото да влезе един голям казан. С какво е бил пълен тоз казан? С какво, ако не с алтъни, с кърваво злато. И тогава си спомнили за синовете на двамата братя. Как след една ветровита и студена зимна нощ единият изчезнал, а другият за три седмици от черен по-черен станал и досущ на вълк-единак заприличал. А на хорската мълва толкоз `и трябва…

– Викат ни „вълците”, и „единаците” – за пръв път баба ми признаваше това. – Все къщи накрая на селото, по високото, към гората строим. И понякога, досами къщите, се чува вълчи вой. А в селото се питат вълци ли вият или мъжете-единаци от Вълчановия род.
Толкоз години аз злато не съм видяла. Колкото и да говорят хората за туй пусто злато. Но видях баща ти, моя син, видях баща му, твоя дядо, а сега гледам и теб – все вълци. На времето ми викаха за Петър: „Не се почерняй, от вълчи род е той, гората го мами, луната го мъчи, вълчица за него требе, а не мома от село”.
Така и не ме дадоха. Сама пристанах. Моят баща с братята ми се дигнали, нарамили пушки… Искаха Петър да затрият и мен да върнат. Но се кротнаха, разбраха че по-лошо ще стане. И вдигнаха ръце от мен.
Напразно ме окайваха. За другите Петър можеше и вълк да е, но за мен – най-добър сред добрите.
Докато говореше, тя току ме погалваше по ръцете, вглеждаше се с обич в очите ми.
– Баща ти, моят единствен син, така и не разбрах какъв е. Аз, неговата майка, и сега не знам. Но теб те разпознах още като се роди – вълче! Като прадядо си, моя свекър.
А баща ти – той по нищо не приличаше на тях – беше светъл, със сини очи и руса коса – като мен. Усмихнато, но тихо и кротко дете. Все до мен стоеше. Никога нищо вълчо не забелязах външно. Само две неща знам. То и те стигат, за да е ясно, че и той е от рода на вълците. Като беше малък, още в люлката, току заплаче. Люлея го – плаче, понеча водичка да му дам, че може да е жаден, да го нахраня, че може да е гладен, да го преповия – плаче. Взема го на ръце, да му попея – плаче. Само като му запея песента, дето в нея се пее за Вълкан вълче дете, млъква, заслушва се, заслушва се и после кротко заспива. Поотрасна. И аз виждах, и другите виждат – като ангелче е. Бяло лице, сини очи, руса коса. Тих, кротък и благ. Те виждат, виждам и аз. Но аз и друго виждах. В пълнолунни нощи нещо току поскръцне. Стана да погледна – леглото му празно, а в стаята призрачно наднича луната, светла и огромна. Друг път се е случвало – стои си в стаята, не е излязъл. Седнал на края на леглото и втренчил очи в тая кръгла прокобница, която сякаш виси от небето на тънка нишчица, по която се е спуснала досами земята. Гледа в нея, нито мигва, нито мръдва… А през деня – нищо. Отново като ангел светъл.
Но при теб, чедо, вълчото е много силно. То избива навън. Може пък и тъй да трябва, че ако не избие, отвътре ще те пръсне. И нищо, че си зъл, че си настървен да унищожаваш. Важното е, че ръка срещу друг човек не си вдигнал и човек не си затрил. То тоя бяс повече тебе мъчи, отколкото другите…
Така беше. Бесове някакви се гонеха в пределите на нощните ми сънища. Измислени или истински. Те прииждаха на талази с още по-голяма сила по време на пълнолуние. Можеше ли да се каже какъв точно съм? Отстрани погледнато – едва ли. Но… аз си знам… Ето, родът ми бил такъв. Кръвожадни и диви мъже. Жените били тихи и кротки. Денем. Но нощем не е сигурно, че остават такива. Ала мъжете и денем, и нощем били готови да се озъбят, да погледнат накриво и да грабнат ножа. С тъмни очи и коси, сухи и жилави, не много високи, но пъргави, с походка на диво животно, те отдалеко се отличавали от другите в този край. Само баща ми изглеждал различно, но това не променяло мълвата за рода. Каквото и лошо да се кажело за тях, всеки щял да повярва. Никой не се съмнявал, че открай време в този род на Вълчановите има нещо тъмно, силно и страшно.
– Горкото ми дете. Син на сина ми. Зъл си бил! Вълк си бил! А агънце ли да си? Агнец вече е имало според библейските приказки и евангелски преразкази. И до какво е довело!? До по-малко войни, до по-малко кражби, лъжи и измами? А Содом и Гомор са нищо пред днешния свят. Ти си бил лош и зъл?! Този свят накъде е тръгнал?! Хубаво го виж. Вгледаш ли се в това, което става, как да не се озлобиш от неправдите в него… Кой мен, самотната, все ме наглежда? Ти. Кой една лоша дума не ми е казал? Ти. Кой ръка против никой не е вдигнал никога? Ти. Кой помага и на роднини, и на приятели? Ти. И думаш, че си лош и зъл… Добър човек си ти, детето ми. Само добрият човек може да види у себе си това, което не е идеално. А истински лошият се тупа по гърдите и вика: „Добър съм”. И баща ти тъй страдаше. Все си мислеше, че е лош. От светец по-добър беше станал, но не спираше нещо все да го мъчи…

И сам си знам – наистина може да се пръсна отвътре. Моите вълчи нощи ме разпъват на кръст. Преобръщат душата и мислите ми.
Какво ми остава друго, освен да вия с вълците?! Всяка нощ. А в пълнолунни – този вой прераства в горестен плач. Толкова неистов и страшен, разтърсващ и болезнен, че само той, макар и за миг, ме превръща отново в човек.
Поредната пълнолунна нощ навлиза в своите владения… Къде е истината… и каква е тя…

Свързани заглавия
„Да откраднеш тайната на хляба“ от Валерия Андреева (анотация)

„Да откраднеш тайната на хляба” тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

225879_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (19 октомври – 25 октомври)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Едно добро дело от Дейвид Балдачи 2. Куклите от Венета Райкова 3. Живот …

2 Коментари

  1. Много силен разказ, внушителен, представяш си всичко така ясно, образът на главния герой сякаш е пред теб – див и силно въздействащ. Писателят определено умее да описва живо, както и да заинтригува – виджа се във всичките разкази. А всеки един разказ има своя собствен лик.

  2. Звездичка

    И аз също много харесах този разказ – „Кой съм аз“. Един от най-любимите ми от книгата, наред с „Да откраднеш тайната на хляба“, който разтърсва от страстни емоции, а и моите предпочитани по-хумористично настроени – „Конете на залеза“ и „Все още се чудя“. От тези, които звучат с привкус на любов, „Как той срещна Ада“ ми е фаворит, като ми допада доста и парадоксът, който се открива в играта на думи. Като цяло изключително приятна за прочит българска книга.