Лира Литературно-рекламна Агенция
автор: Бойко Пенчев
Любима заигравка на депутатите е да предлагат Закон за българския език
Една от любимите популистки заигравки на българските депутати е да предлагат Закон за българския език. Напоследък дори сякаш се състезават. Първо депутат от ГЕРБ се закани да внесе такъв законопроект, после скочиха и от “Атака”, но в крайна сметка най-чевръст се оказа Любен Корнезов, който вече официално е внесъл законопроекта си в деловодството на Народното събрание.
Щом толкова различни политически сили се заканват да направят нещо, това обикновено означава едно: че се търси предизборното одобрение на консервативната публика, която обича да затиска ежедневните си проблеми с по-възвишени тревоги – било за “чистия български език”, било за драгоценната “национална идентичност”. Че тия неща не се опазват със закон е ясно за специалистите, но хората искат “да се вземат мерки”. И депутатите им ги дават.
Законопроектът на Любен Корнезов е прицелен в две посоки. Първата няма нищо общо с филологията, защото засяга употребата на български език в институциите и публичното пространство, като разширява разширява обхвата на задължителност. Предложенията на Корнезов за задължителна употреба на български език в работата на държавните институции звучат разумно, защото просто конкретизират Конституцията. Едва ли някой ще възрази, че държавните органи трябва да издават нормативните си актове на български език или че българският е езикът на съдебните процедури, решения и т.н.
Законовносителят обаче не е спрял дотук, а прехвърля задължителното използване на български език от институциите в публичното пространство въобще. Съгласно чл. 6, ал. 7, българският език е задължителен “при предаванията, съобщенията, рекламите по радиото и телевизията и публикациите в печата”. Ясно е, че законът иска да затвори вратата за предавания не на португалски или суахили, а на турски. В тази си част законопроектът е откровено атакистки и гъделичка патриотичните струни. Интересно какво мислят съпартийците на Любен Корнезов по въпроса и особено кандидат-президентският щаб на БСП.
Какъв език е допустим в публичното пространство е политически въпрос, засягащ формите на представителство на различните групи български граждани. Този въпрос може и трябва да се дискутира, но именно като политически въпрос, а не да се прокарва решение през задния вход, сякаш орязването на правата на турското малцинство е следствие от любовта ни към езика на Вазов.
Подобен по дух е и чл. 12, който разпорежда, че “чужди езици се изучават офицално в държавни и частни училища съгласно утвърдените програми от министъра на образованието и науката”. Излиза, че никъде другаде не може да се учи чужд език, например вкъщи.
Втората посока, в която се цели Законът на Корнезов, вече се отнася до “хубостта” на езика. По стара пуристка традиция вносителят се е нахвърлил срещу чуждиците. Дефинирал е откъде само може да се “обогатява с нови думи и изрази” българският език – “от народното творчество, достиженията на науката и литературата”, постановил е, че “изрази и думи от други езици се заменят с български, които възпроизвеждат техния смисъл”, великодушно е разрешил употребата на диалектни думи и изрази, но само “в литературните произведения и журналистиката” (т.е. не и в дома на баба Пена от Бусманци, за която се беше загрижил един депутат от ГЕРБ, и той мераклия да кове закон за езика).
Никой никъде не е успял да нареди на езика кои чужди думи да възприеме и кои да изхвърли. Затова и особено нелепо звучи частта в Закона, която предвижда учредяването на специална Комисия с представители от БАН, Съюза на писателите, Софийския университет, Съюза на журналистите и Съюза на юристите, която основно ще следи за чистотата на езика и ще “приема задължителни решения за замяна на изрази и думи от друг език с равностойни изрази и думи в българския език”. Равностойни думи няма, както няма и пълни синоними. Дори когато имат идентично значение, “чуждата” и “своята” дума имат различни стилови и контекстуални отсенки. Затова в езика има място и за “барбекю”, и за “скара”. Да не говорим, че в много случаи чуждата дума е стилово неутрална и просто е по-подходящата в нормална комуникация, отколкото евентуалното й “родно” съответствие. На когото не му е ясно какво значи това, да опита да намери чисто българско съответствие на “секс-шоп” или “гей-парад”.
Целият Законопроект е изграден върху представата, че българският език е нещо единно и хомогенно, към което трябва да се подхожда винаги и навсякъде с един и същи аршин. Всъщност езикът е система от диалекти и социолекти, а комуникативните ситуации са различни и се подчиняват на различни прагматични правила. Тези разлики са най-ясно видими именно в подбора на лексиката и всеки Закон, който се опитва да налага норми и да уеднаквява, ще поражда единствено смях. Впрочем кой ще следи дали говорим “правилно”? Полицията? Или бдителни граждани ще уведомяват Комисията за забранени чуждици?
Истината е, че мнозина от нас не харесват думи като “тренинг” или “плеймейтка”, но това е защото просто инстинктивно се съпротивляваме на новата, непрестанно променяща се реалност, която ни връхлита. И понеже не можем да контролираме реалността, се захващаме за езика. А депутатите са винаги готови да предложат някой мехлем за безпокойствата ни.
Че “мехлемът” на Корнезов е комичен, изглежда достатъчно ясно. Законът обаче може да стане и опасен, защото допуска форми на бюрократичен контрол върху комуникацията в публичното пространство. А това е политически, а не езиков проблем.
………………………………….
*Авторът е литературовед и културолог, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1993 г. е редактор в „Литературен вестник“. Заместник-декан на Факултета по славянски филологии в СУ
Текстът се препечатва от „dnevnik.bg.“
