Лира Литературно-рекламна Агенция
Борислав ГЪРДЕВ
Това е наистина най – късият роман на Людмила Филипова за най – дългата история на човеците, както натрапчиво ни обяснява рекламния слоган от корицата.
Авторката има пиетет към подобен род четива, които абсорбират в себе си елементи на научното есе, фантастичния роман и филмовия наратив.
Писах вече, че Филипова с всеки следващ свой романов опит в същия тематичен ареал, с който ни атакува от времето на „Мастиленият лабиринт” неизбежно ще стигне до гранична точка.
А по – нататък накъде?
Находката с най – старата човешка раса по нашето Черноморие отпреди 8500 години, която е имала сини очи, стройна снага и ангелска външност, вършеше работа по – рано.
Сега вече прилича на клише, което трябва да осребри усилията й да бъде все така актуална и привлекателна за широката читателска аудитория.
Наистина разказът тече гладко с лек морализаторски уклон, ние следим с интерес премеждията на Момчето, което в компанията на астронавти търси годна за обитаване планета в една постапокалиптична среда, разговаряйки с душата на майка си.
То установява връзката с миналото посредством снимка на прастара скална рисунка и дори подпомага екипажа да се срещне с оцелели от минали катастрофи туземци, след което се разбира, че на нашата планета Земя има Надежда и Бъдеще – защото Бог „може би сега ни дава втори шанс” и защото ангелите се раждат „ в сърцата на хората”…
Финалът е силният коз в ръцете на Людмила Филипова, с който тя се стреми дори и в рамките на този къс 64 страничен разказ да остави в съзнанието ни позитивно послание.
Ако и да е предсказуем краят, нюансите са свежи и изненадващи.
Знам, че писателката е киноман и завършекът директно препраща към класически образци като „Една одисея в космоса през 2001”(1968) и „Близки срещи от третия тип”(1977), без непременно да се търси и постига тяхното ниво.
Големият въпрос е – дори и с двуезично издаване на миниромана – на български и английски – струва ли си да се продължава в същата посока – след успеха на „Мастиленият лабиринт”(2009) и разочарованието , наречено „Аномалия”(2011).
Категоричното ми мнение е, че Филипова трябва да смени темата, да се върне към своята автентична същност, такава каквато бе в новелата „Три шоколадови бисквити”(2011) и каквато я помним от много силиния й дебют „Анатомия на илюзиите”(2006).
Изборът е неин, но дълбането в приключенската фантастика при нея води директно към комикса и илюстрованата приказка, качеството пада, закономерно изникват клишета и трафарети, вследствие на което харизмата на бестселър автора неизбежно увяхва.
Нужна е промяна.
Сега.В тази кризисна обстановка.
Опитът с „Печатна грешка” (2012) е печален, но това не означава, че не трябва да се полагат нови усилия, дори от автор като Людмила Филипова.
„Където се раждат ангелите” тук
Честно, не вярвах в съвременната българска литература. До момента, в който зачетох „Стъклени съдби“ на Людмила Филипова. Преди това пропуснах нейните „Анатомия на илюзиите“ и „Червено злато“ по причината, която вече споменах. „Стъклени съдби“ обаче ме хвана още с пролога. Затова преди още да съм я дочела, се зарових в интернет да търся сведения за авторката. И там прочетох такива неща за Людмила Филипова, че тутакси реших да проверя дали са верни. Затова не се учудвайте на разговора ми с нея – той не е само за литература.