Начало / Любопитно / „Любовта ми Африка“ от Дафни Шелдрик (откъс)

„Любовта ми Африка“ от Дафни Шелдрик (откъс)

Денят беше започнал добре. С мой приятел бяхме в Националния парк Цаво и търсехме Елинор сред гъстата растителност и дивите стада. Горях от нетърпение да намеря любимата си осиротяла слоница. Занимавах се със слонове от много години, но нямаше съмнение, че от Елинор бях научила най-много за този вид. Заедно бяхме преживели много успехи и много трудности. Тя ми беше стара приятелка.

Не беше лесно да я намерим. Площта на Цаво възлиза на 13 000 кв. км. В момента я търсехме на едно място, където знаех, че е била предния ден. Много пъти, когато подозирах, че Елинор е в някое диво стадо, ми се беше случвало просто да я извикам по име. Тогава тя тихо се отделяше от групата и идваше при мен. Често в прилив на нежност тя внимателно обвиваше шията ми с коравия си хобот и повдигаше огром-ния си крак за поздрав, а аз го прегръщах с две ръце.
Познавах Елинор, откакто беше осиротяла на седем. Сега тя беше на четиридесет и няколко, също като голямата ми дъщеря Джил, и между нас цареше невероятно приятелство и доверие, които не бяха отслабнали дори и след като Елинор се беше върнала към естествения си начин на живот.

Най-сетне вдясно забелязахме диво стадо. От разстояние никога не ми беше лесно да различа Елинор сред безредната тълпа на другите възрастни слонове, но и никога не бях изпитвала нужда да я търся; бях сигурна, че тя във всеки момент ще ме познае. За разлика от другите възрастни слонове в Цаво, които нямаха причина да харесват хората и да им вярват, Елинор винаги идваше с желание да ме поздрави, когато я повиках, просто така, заради старите времена. Научих много за слонската памет и за това, че слоновете, подобно на хората, се влияят от емоциите си, а да поздравиш стар приятел те кара да се чувстваш добър, важен и желан.

Една голяма слоница пиеше от кална локва. Семейството вече беше поело към храсталака. От такова разстояние слоницата не приличаше много на Елинор – макар и със същите размери тази женска беше по-набита. Споделих мислите си с приятеля си.
– Какво разочарование – каза той. – Толкова се надявах да я видя.
– Ще я повикам – отвърнах – и ако е Елинор, ще се отзове.
Така и стана. Слоницата вдигна любопитен поглед към мен, като повдигна леко уши, после тръгна право към нас.
– Здравей, Елинор – казах. – Напълняла си.
Погледнах я в очите, които кой знае защо имаха цвят на светъл кехлибар. Мина ми през ум, че очите на Елинор са по-тъмни, но веднага прогоних тази мисъл. Това трябва да е Елинор. Дивите слонове в Цаво просто не се държат така, не се доближават така доверчиво до хората. След безмилостното преследване по време на „бракониерския холокост“ през 70-те, 80-те и началото на 90-те години стадата в Цаво изпитваха вродена подозрителност към човешкия род.
– Да – обърнах се към приятеля си. – Това е Елинор.
Протегнах ръка, докоснах страните и усетих хладните бивни, докато я галех под брадичката за поздрав. Очите бяха мили и приветливи, обрамчени от дълги тъмни мигли; поведението беше дружелюбно.
– Красива е – промълви приятелят ми. – Застани до нея, за да ви снимам.

Застанах до единия от масивните предни крака и протегнах ръка, за да я погаля зад ухото – нещо, което обожавах да правя при срещите си с Елинор. Задната част на слонското ухо е мека и гладка като коприна и винаги е приятно хладна.

Това, което се случи после, ми дойде като гръм от ясно небе.
Слоницата направи стъпка назад, люшна огромната си глава и като ме повдигна с бивна, ме подхвърли високо във въздуха като безтегловен вързоп с такава сила, че отхвръкнах на двадесетина крачки и паднах върху огромен куп камъни. Веднага разбрах, че е пострадал десният ми крак, защото когато се изправих с мъка, чух и усетих костите си да пукат. Видях също така, че на бедрото ми зее рана, която кърви обилно. За своя почуда поне за момента не изпитвах болка.
Приятелят ми изкрещя. Слоницата, за която вече бях сигурна, че не е Елинор, се затича към мен и се възправи над осакатеното ми тяло. Мислех, че това е краят ми. Затворих очи и започнах да се моля. Имаше за какво да съм благодарна на съдбата, но не исках да умирам точно сега. Вътрешно изпитвах ужас, обърканите мисли се блъскаха в главата ми. Изведнъж обаче настана свещена тишина, сякаш Земята беше спряла да се върти и когато отворих очи, усетих как слоницата внимателно вкара бивните си между тялото ми и камъните. Осъзнах, че не иска да ме убие, а всъщност се опитва да ми помогне, като ме вдигне на крака и ме насърчи да се изправя. Помислих си: „Така слоновете се държат с малките си.“

Но ако слоницата ме повдигнеше в този момент, това можеше да се окаже фатално за раненото ми тяло.
– Не! – извиках и пернах с ръка върха на мокрия хобот, който докосваше лицето ми.

Слоницата впери поглед в мен; разперените уши имаха формата на африканския континент, очите бяха изпълнени с доброта и загриженост. Тя вдигна огромния си крак и започна внимателно да ме опипва по цялото тяло, като едва ме докосваше. Лежах безпомощна на броени сантиметри от дългите, остри бивни, слоницата ме наблюдаваше, а огромните уши бяха разтворени под прав ъгъл спрямо грамадната глава. Знаех, че няма намерение да ме убива – слоновете гледат в краката си и не стъпкват жертвите си. Ако искат да убият някого, те коленичат и използват върха на хобота си и челото си.
И днес си спомням смайващата яснота, с която една мисъл ме прониза в този миг – мисълта, че ако оцелея, аз трябва да изпълня дълга си към Природата и към всички животни, които бяха обогатили живота ми. Защото въпреки счупените кости на сгърченото ми тяло, въпреки парещата болка и въпреки обстоятелството, че тези мъки ми бяха причинени от любимо същество, в онзи миг знаех, че е мой неотменен дълг да споделя със света своите задълбочени познания, свое- то разбиране за дивите животни в Африка и своята любов към Кения.

Помислих си: „Ако сега оживея, ще напиша книга. Това ще бъде моето завещание. Ще опиша всичко, което съм научила, опитвайки се да допринеса за съхраняването, опазването и защитата на дивата природа в тази приказна страна.“ Слоницата сякаш прочете мислите ми. Настъпи напрегна- та тишина. Животното ме погледна още веднъж и бавно се отдалечи. Бях спасена. Въпреки уплахата си приятелят ми беше успял да намери шофьора и да доведе помощ. След като часове наред лежах в подножието на каменния куп и изнемогвах от болка, каквато никога преди не бях изпитвала, на помощ ми се притекоха „Летящите лекари“. Стова мъките ми съвсем не свършиха. Предстояха ми безкрайни операции, тежки инфекции, присаждане на кости и дълъгвъзстановителен период. Отне ми дълги месеци да проходя отново. Но нали бях жива и все още бях в Африка. Дължах оцеляването си на необикновената способност на слоновете да общуват помежду си на много високо ниво и да си предават информация, която често противоречи на природните им инстинкти. Установихме, че Елинор познава Кетрин – така нарекохме впоследствие моята нападателка – и по някакъв начин беше обяснила, че съм приятелка на слоновете.

Колкото до прозрението, което ме беше осенило – че трябва на всяка цена да опиша живота и делото си в книга – ето че няколко години по-късно резултатът е налице. Това е разказ за моите предци заселници, за детството ми във фермата на родителите ми, за сафарита и за нощи под звездите; моят спътник Дейвид, дъщерите ми Джил и Анджела, основаването на нашето сиропиталище за слонове – целият ми живот се преплиташе с пленителните истории за всевъзможни животни, които безкрайно обогатиха битието ми, животни, за които съм се грижила и които съм обичала и познавала като свои деца.

Моята история води началото си от величествената Африка, люлката на човечеството.

„Любовта ми Африка“  тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

228979_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (7 юни – 13 юни)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Хвърчило към Рая от Неделя Щонова 2. Направи се, че не виждаш …