Живял е в мизерия, живял е и в разкош. Знаел е какво е глад и студ, знаел e какво е да си сит и на топло. Бил е социалист, бил е и капиталист. Работил е по 16 часа на ден в консервна фабрика, ловял е стриди незаконно, убивал е тюлени. Безработицата го превръща в скитник, за което лежи в затвора. Не успява да завърши висше образование заради безпаричието, но пък се самообразова. С годините натрупва библиотека с 15 000 тома. Става златотърсач, но разбира, че златната мина може да бъде намерена само като „продава мозъка си”. Затова и започва да пише. Краткият му живот е съкровищница от преживявания и идеи. Две години преди началото на ХХ в. започва борба да бъде публикуван и успява. Незабравимият му роман „Мартин Идън”, публикуван през 1909 г., е илюстрация на това.
На днешния ден, 12 януари, е роден Джек Лондон (1876-1916) – автор на над 50 книги и около 200 разказа, в които увлекателно се описва силата на природата и борбата за оцеляване в трудни условия. Сред най-известните му романи са “Морският вълк”, “Белия зъб”, “Дивото зове”, “Мартин Идън”, “Лунната долина”, „Белю Пушилката“ и др.
За поколението, което израства пред компютрите, името Джек Лондон остава непознато, за съжаление. Незабравимите му истории се оказват анахронични за айпад генерацията, но следата, която американският писател оставя, все още я има. Уроците му за чест, правда, мъжественост, кавалерство, себеотдаване, упоритост, воля, човеколюбие са живи. Те са в книгите му.
Джек Лондон:
Не живея заради това, което светът мисли за мене, а заради това, което аз мисля за себе си.Животът достига връхната си точка, когато осъществява в най-пълен размер онова, за което е предназначен.
Никой не може да насилва своята природа, без тя да си отмъсти.
Кокалът, подхвърлен на кучето, не е милосърдие. Милосърдие е, ако споделите кокала с кучето, когато сте гладни колкото него.
Целта на живота е месо. Самият живот е месо. Животът почива върху друг живот. Имаше два вида животни: едни, които ядат, и други, които биват изяждани. Законът за хищниците гласеше: „Изяж или ще бъдеш изяден“. Вълчето не можеше да определи закона в такива ясни и точни понятия, а и не се занимаваше с основните принципи, върху които почиваше този закон. То дори не мислеше за закона – спазваше го, без изобщо да мисли за него.
Дълбока тишина цареше навред. Самата земя беше пустиня, без живот, без движение, тъй самотна и студена, че не навяваше дори и скръб. В нея се таеше някакъв особен смях, много по-страшен от всяка скръб – смях без сянка от радост, като усмивката на сфинкса, смях, студен като скреж и пропит от някаква мрачна увереност. Това беше властната и неизразима мъдрост на вечността, която се надсмиваше над празнотата на живота и над неговите безплодни усилия. Това беше Дивата пустиня – жестоката Северна пустия с вледенено сърце.
*Винаги верен, винаги същият – заглавие на разказ от Лондон
Книги от Джек Лондон тук