Георги Данаилов: Приемам 77, стига те да ме приемат без офлянкване

08.01.2013 Автори

Може ли да приемете идващите 77 години за щастлива възраст? Или 99 е по-добра цифрова комбинация?
– Приемам 77, стига те да ме приемат без офлянкване. А 99, както казваше една мила старица, са неприлично много.

Това е петнадесетият въпрос от анкетата на Атанас Свиленов с Георги Данаилов, публикувана в последната книга на писателя „Цената на безсмислието” (2012). –––––––––

Днес, 8 януари, Георги Данаилов навършва 77 г. Завършил е химия, бил е преподавател, но литературата и съдбата вземат своето.
Става известен още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, 100 години по-късно“. Автор е на много пиеси и филмови сценарии: „Хирурзи“, „Похищение в черно“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров). Световно признание и литературни награди получава и с „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“.

„Уверен съм, че човек и да е изпълнен с най-искрени и честни желания, не е в състояние да сподели всичко от преживяното. Просто има места в паметта ни, които остават блокирани, паметта сама ни лъже, заблуждава и представя личността ни в по-приветлива светлина. Паметта е мошеник, който се изхитрява да ни ласкае и успокоява”, споделя Данаилов .

Предлагаме ви откъс от трилогията му „Доколкото си спомням”.

XXIV

И ето че един божи ден на лято 1970-то аз държах в ръцете си малка книга със заглавие „Деца играят вън“ с шарени корици и илюстрации нарисувани от Иван Кирков. Събираше се в двете ми длани. Такава шареничка, невинничка не можех и да допусна, че това книжле ще промени целия ми живот, че то ще започне радостно да ме преследва, че ще напомня за себе си, ще ми създаде грижи, ще стане причина за непознати вълнения…
То беше бомбичка със закъснител, цяла година никой не му обърна внимание, освен близките и приятелите. Не знаех продава ли се, не смеех да питам. Дори не смеех да влизам в книжарниците, да не би да ме разпознаят. Така си минаваше времето и гордостта ми започна да ветрее, суетата ми ставаше уж все по-скромна, защото суетата е ужасно измамно нещо. Мислиш си, че си я преодолял, че си я обуздал, но изведнъж тя те прободе, жегне те и ти се изпъчиш.
Никаква критика не се появяваше нито във вестниците, нито в списанията. Докато един ден не някой друг, а бъдещата знаменитост Кеворк Кеворкян написа хвалебствени редове във вестник, мисля че беше „Народна култура“, сетне се появи обстойна, пак пълна с добри думи, рецензия в „Литературен фронт“, започнах да се надигам на пръсти. Аз изобщо имам този навик, леко, уж незабележимо за околните се надигам на пръсти, това пък създава впечатление, че подскачам около приятелите си. Изобщо да не говорим… казаха ми, че вече в три книги все за това надигане на пръсти съм пишел, ето виждате ли, непреодолима работа.
И както си се прибирам един ден от работа, слизам от тролейбуса и гледам пред къщичката на булевард „Трайко Китанчев“ спряла черна волга, а около дворната вратичка се върти едно дребно човече с очилца.
– Добър ден! – рекох аз.
– Добър ден! – рече то.- Вие тука ли живеете?
– Да.
– А Георги Данаилов, познавате ли го?
– Аз съм Георги Данаилов.
Човечето ме огледа, след това разтревожено каза:
– Трябва да дойдете с мен в Съюза на писателите! Другарят Георги Джагаров снощи прочете вашата книга и нареди да заминете за Москва в школата „Максим Горки.“
А така! Пак в Москва! Другарят Джагаров – всемогъщият председател. Школата „Максим Горки“! Това беше висше училище за писатели. Бях поласкан, уплашен, сбъркан… Четири години! Четири години в Москва, не са ли малко много.
– Добре, но аз имам семейство. То ще дойде ли с мене? – наивно попитах аз.
– Е, това не мога да ви кажа.
– И освен това, аз съм старши асистент по химия…
– Химия ли?
– Да.
Човечето се обърка, но бързо дойде на себе си.
– Вие трябва да отидете с мен при другаря Джагаров и там ще се разберете. Аз съм поел отговорността да ви намеря и да ви доведа, оттам-нататък, други ще решават.
Значи други ще решават моето бъдеще. Това не изглеждаше много окуражаващо. И, разбира се, ме обзеха стари страхове. Сега ще започнат да ровят, кой съм, кои са родителите ми, ще научат ужасяващи истини за мене. Тази книга ми погоди такъв долен номер. И отгоре на всичко Москва, четири години.
Качихме се на волгата и отпътувахме тържествено по софийските улици. Съюз на писателите. Ангел Кънчев 5.
За късмет другарят Георги Джагаров го нямаше. Уж ме чакал, пък го нямаше. Прие ни заместник-председателят другарят Дико Фучеджиев, който веднага разбра, че има недоразумение, че аз не съм първа младост, че си имам образование и уважавана професия и каза: Абе, я оставете момчето на мира!
В този миг исках само това. Човечето ме изпрати до вратата на Съюза, като мърмореше, че може би все пак трябва да дочакаме другарят Джагаров, но аз бях получил вече спасителна инерция и бързичко се отдалечавах от опасната сграда.
После във вестник „Литературен фронт“, който преди десет години полемизираше с другаря Георги Христов от Свищов за художника Константин Щъркелов се появи докладна записка от Председателя Георги Джагаров до Управителния съвет за моята книга и бе взето решение да бъда удостоен с награда от Съюза на българските писатели.
Сащисването ми, обаче, продължи. Повикаха ме във филмовата редакция на телевизията и ми представиха една млада, енергична жена, режисьорка, която прочела моята книга и желае да я филмира. Казваше се Иванка Гръбчева. Бих ли се съгласил да напиша сценарий.
Казах, че не знам как се пишат сценарии.
– Ще ви дам един сборник и ще прочетете – простичко отговори режисьорката.
– Не знам, бих предпочел да ми дадете един опитен човек, който да ми помогне.
Тогава се намеси редакторът Евгений Константинов:
– Вие се опитайте да напишете сценария сам, пък ако не става, ще ви дадем човек.
Опитах се. Написах петдесетина страници. Казаха ми че става!
Филмът се снима през лятото на 1972 година.
И с това няколко глави от моя живот завършиха. Завърши и младостта ми. Всичко се промени, толкова се промени, че аз не знаех дали съм същата личност. Трябваше да заживея по друг начин, да стана сериозен човек, човек от когото се очаква, какво се очаква никой не знаеше, аз още по-малко, но това очакване започна да ми тежи. Мисля си, ако професорът в нашата катедра не бе се възпротивил да работя в атомната физика, която ме привличаше, ако не се бях запознал със Стефан Гечев, ако той не ме бе поощрил да напиша малката книга, ако татко не бе срещнал на улицата Емилиян Станев, ако той не бе отделил нужното внимание, нещо съвсем естествено за такива претрупани хора, ако…
Колко „ако“ определят съдбата на човека? И сякаш всичките бяха за добро. Добре, че дойде и още едно ако, което може би се оказа спасително.
Бях започнал да се главозамайвам. Другарят Георги Джагаров бе проводил хора да ме търсят чак в Рила, за да ме увещават, да подам заявление за членство в Съюза на писателите. Тогава това беше сериозна работа, важна работа. Ставаш член на Съюза и вече не си кандидат за слава, а автомат за слава. Ще пишеш, е, разбира се, ще пишеш така както искат да се пише, ще хитруваш, ще правиш компромиси, ще си намираш теми, които не са „особено опасни“ за социалистическия строй, ще вярваш в светлото бъдеще… ще те издават и няма да се безпокоиш дали те четат.
Добре, че не ме приеха в Съюза на писателите. Въпреки застъпничеството на Георги Джагаров, не ме приеха. Някои се заинтересували от името Данаилов и ето че класикът Георги Караславов станал и рекъл: „Вие знаете ли, кой беше дядо му?“

И аз сега съм благодарен на дядо си, защото той ме спаси да не цамбурна с главата надолу в блатото, а да навлизам в него внимателно, на пръсти, защото правих по-малко компромиси, по-малко недостойни неща, отколкото ако, ето го това спасително „ако“, ме бяха приобщили още тогава в средите на канонизираните автори. Никой от нас не беше свободен човек, но обвързването с една организация, която служеше пряко и предано на властта, щеше да ме направи по-зависим, по-голям подлизурко, по-лицемерен. Аз трудно отказвам, ако бях жена, сигурно щях да бъда леснодостъпна фльорца, благодаря ти, дядо, че все пак, макар и не винаги успешно, смогвах да опазя честта си.
Завършвам историята на моята младост и не знам съумях ли да кажа това, което си бях наумил или се оплетох в подробности, дърдорене и прекалено себелюбие.
През детството ми отмина времето, когато националсоциализмът в продължение на десетина години тържествуваше в Германия и избиваше враговете си, за да се наложи навред по света. Най-накрая подът под краката на вождовете му се продъни и те виснаха обесени. За комунизма бяха отредени много повече десетилетия, през които той самодоволно се разпореждаше с половината свят, докато и той се продъни и повлече със себе си стотици милиони, които сега пълзят, за да се измъкнат от бездната. Според мен тези две идеологии са еднояйчни близнаци, които, за да се различават, са се подложили на козметични операции. Но те бяха рожби на една и съща цивилизация и произтичаха от идеята, че светът трябва да се променя чрез насилие. И ако се налага честно, а не с лицемерна загриженост за човека и човечеството, да се съдят тези идеологии, пред почитаемия съд трябва да се призове цялата цивилизация, като свидетел, като потърпевш и после като съучастник. Иначе процесът няма да бъде справедлив. Питам се, кои ще бъдат тези достойни съдии, способни да произнесат безпристрастна присъда. Защото светът може да се променя чрез насилие. Американският континент е доказателство за това. Въпросът е дали конквистадорите и завоевателите на северна Америка избивайки местните хора, и унищожавайки техните цивилизации са допринесли за човешкото благо. Питам се, дали изобщо човечеството върви по верния път, дали е могло да избере друг, или просто друг път няма. Най-вероятно – няма, но тогава къде води този?… Войните – казват съвременните мъдри военачалници – през двадесет и първия век ще се водят от роботи и компютри. Какво утешение!
В едно обаче съм сигурен: хората не бива да се делят по един единствен признак. Черни и бели. Руснаци и немци, комунисти и фашисти, християни и мюсюлмани… Човекът не може да бъде описан по предварително определен брой признаци. Човекът е всичко, което може да се мисли за него и то никога няма да е достатъчно.
Сега сме двехилядната година провежда се европейско първенство по футбол. Два милиарда бедняци, гледат по телевизорите си как играят техните любими милионери. Забогатяха съвременните гладиатори. А привържениците им идват от всички краища на света озверели, жадни за насилие, с вапцани лица, изкривени от омраза, напиват се и се пребиват от бой, има ранени, има и убити. След половин век относителен мир и материален разцвет в Европа, те идват не заради футбола, а за да се пребиват взаимно. Какви са тези хора?
Превключвам телевизора и попадам на запис от концерт на Берлинската филхармония, дирижира Клаудио Абадо. Концертът е на открито, публиката е десетки хиляди. Вали из ведро. Само над оркестъра има нещо като шатра, а всички останали хора са сгушени под чадъри и слушат италианска класическа музика и са радостни, и са щастливи, прегърнали децата си, любимите си, приятелите си. Какви са пък тези хора?
Бих искал да продължа да описвам моите преживелици и размисли до наши дни, само че не съм сигурен, дали ще ми стигне времето, което животът ми е отредил. Не ще и дума, че това няма да бъде беда нито за мен, нито за читателите, но човек винаги си въобразява, че щом е започнал нещо, трябва да го приключи. Само за любовта и за живота имаме известни несъгласия. Затова ще се изхитря. Ще завърша тези редове, ще ги спретна в отделна книга, дано намеря издател, който да се излъже да ги издаде, пък аз, живот и здраве, ще се разходя из планините на омайната България, ще си поема дълбоко въздух, и ще се опитам да продължа моя разказ. Ако ли пък не, какво от това? Такъв е животът. Навън е пролет, и всичко е зелено, и всеки зелен цвят е различен. Лятото жари тревите и те жълтеят, есента багри листята,преди вихърът да ги отбрули и после зимата грижовно постила бялата си покривка, в която ще се сгушиш и ще кажеш – лека нощ!