Лира Литературно-рекламна Агенция
Поетът Валери Петров (92) написа коледно стихотворение и даде интервю за в. „Сега”. В него авторът, номиниран за Нобелова награда за литература и носител на множество награди в България, демонстрира неостаряващия си талант да твори мелодична поезия.
„Не съм се надявал да стигна до 92, но щом са ми били дадени… Човек не се отказва от живота – неотдавна по телевизията видях следния весел разговор със столетник от едно софийско село: – Е, сега, дядо, като си на 108 години, живее ли ти се още? – Е, па живее ми се. – Е, защо ти се живее? – Е, па да видим, чо че стане. – Така е и при мен”, казва с чувство за хумор поетът.
„Има и друго – допълва той – работи ми се, създава ми се нещо. Много се оказах работлив, пак за мое учудване. Да, работи ми се. Макар че за изкуството този днешен свят… Боя се да не изпадна в познатото старческо мърморене, но ми се струва, че светът върви на зле”.
„В дъното на всичко е алчността, жаждата за печалба, която заплашва с гибел човешкия вид, и че тя е остатък, дошъл до нас по генен път от пещерното време, когато „разумният човек“ е трябвало да трупа запаси храна в борбата си срещу стихиите и тогавашните зверове… Но стоп! – чувствам, че съм на път да хлътна в кръг от теми, които са далеч от моята област”, казва Валери Петров.
Той се обръща към интервюиращия го поет Бойко Ламбовски с думите: „Не се съмнявам, чувствате кризата, която изживява поезията напоследък. Нашата и световната, като при това нашата показва трагикомични черти на папагалство. На какво се дължи това? Ние обясняваме неимоверно спадналите тиражи на стихосбирките ни със спадналия интерес на обеднялата и угрижена публика и към нашия жанр. Обяснението е вярно – този спад е свързан с очевидното духовно оскудяване на хората, но виновни сме и ние, писачите на поезия (а и създателите на изкуство въобще), които често предлагаме на хората неразбираеми продукти – словесни „инсталации“, цъфтящи на книжния пазар и често напомнящи Андерсеновата приказка за хитреците шивачи… Лошото е, че цепнатината, разделила нацията ни, преминава (и още как!) през сърцата на хората на културата и това буквално ни разделя на два лагера”.
„Поезията бие по пръстите, когато гледаш през пръсти на работата си… Поезията не търпи рецептурници – тя се прави по хиляди начини и – нещо повече – всеки новопоявил се на полето й трябва да си е открил нов, свой, 1001-ви начин. А по въпроса за взискателността трябва да кажа, че в хода на дългия ми живот строгостта ми към стиха е нараствала. И не се хваля с това, защото малко се плаша от него”, признава поетът, който продължава да пише.
„Пиша стихове, които давам за печат, когато ги намеря за заслужаващи. Тъй като те много често са от реални случки, а животът ми става все по-затворен, то и радиусът на кръга от теми, за жалост, се скъсява. Старая се мислите и чувствата ми да не се капсулират в някои теми – като старостта например, а да приемат по-далечни сигнали”.
Валери Петров дава рецептата и на оптимизма си: „Вярвам, че ще победи мечтата за едно поумняло, справедливо и човечно общество. Въпреки краха на последния опит. Защото аз виждам човешката история от древността до днес като разказ за еволюционното развитие на човешкия начин на живеене върху планетата, в което еволюционно развитие революциите са отделни моменти. Опорочената, извратената Октомврийска революция е за мен пореден опит на човечеството да заживее по човешки. Пореден, но не и последен. И си мисля, че големите политолози на Запада, които триумфираха при рухването на Берлинската стена, ако бяха хуманисти, както твърдят, трябваше да леят горчиви сълзи. А отложената победа ще дойде, макар неизвестно кога и навярно не такава, каквато сме си я представяли досега…”.
Книгите на Валери Петров тук
