Начало / Нищожен или унищожен… Относно четенето на книги

Нищожен или унищожен… Относно четенето на книги

 

Книги, книги, книги… Непрекъснато съм обграден, окупиран, обсаден от букви, от знаци, от затворени мълчания, които говорят само когато ги разтвориш – като музикалните кутии. Щом открехнеш капачето им, започваш да ставаш механичен, зъбчат, загадъчен като музиката, която извира от някаква полуиграчка, полузакачка…

Сигурно ще ме попитате как си подбирам книгите, в които се давя или пред които с часове се дивя… Няма да ви излъжа, ако ви призная, че книгите ме избират, а не аз тях – къщата ми е затрупана от стари и нови издания, най-пресните долитат по различни пътища до мен, но всички стоят на купчини, на купчини и чакат.

Всъщност не те, а аз чакам да ме заговорят, защото с почти всички съм се запознал, стиснали сме си поне по веднъж ръцете, но от това не си ставаме по-близки или по-далечни. Това е като мимолетен флирт, игра на флуиди и на биотокове, които или се задействат веднага, или се отлагат за някога, понякога това някога е никога, или тези тайнствените кодове остават завинаги и въобще нечути. И по въжето на тази глухота минаваш над пропастта, на пръсти, и като че ли завинаги се разминавате… Защото привличането не е достатъчно взаимно.

Но тъкмо си забравил всичко, не помниш нито лицето, нито нослето на книгата, когато тя се изправя с откровеното си присъствие и те кара да я разлистиш за малко, като лятна жена в замръзналото безвремие…
…Още, и още, и още имена и заглавия – тези словесни екстрати от духове и духчета висят в гардероба на съзнанието ми и чакат да им се вмъкна в невидимата кожа. Но и аз чакам. Понякога нямам душа да си поприказвам с която и да е от тях.

Така човек понякога отбягва близки, роднини или приятели, по-скоро отлага срещата си с тях, не му е до тях, до никого не му е, или ако ги срещне случайно – обещават си в най-скоро време да се видят и пак не се чуват дори… Това не е нищо друго и не означава нищо друго освен умора от себе си, от животинското риене между четирите стени на кочинката – на работа – вкъщи – работа – вкъщи. И обратното в същия ред.

Докато накрая всичко се взривява и вдигаш телефона заедно с тънкото стъкло на здрача и всичкото съдържание изливаш в себе си на екс… И част от ненужните ти допреди секунда същества те наобикалят като на погребение – с радостни възклицания и необяснима нежност…

Така е и с книжките. Имам си някакъв тих диалог с тяхното присъствие в стаята, в която спя и пиша, те ми казват нещо, аз се правя, че не ги чувам, друг път аз се сещам за тях, а те се крият леко обидени под някой стар вестник или ново заглавие.

Да, говоря ви за някакъв тип еротика, независимо дали авторът е мъж, жена или гений, но когато не съм готов за връзка с Бога, с неговото вдъхновено дишане, не посягам никога към никое тяло. Пък било то и хартиено. Ето го и двутомникът на Любен Гройс – голям режисьор, перфиден дух, естествена ерудиция, ум и талант, да ти падне шапката – чака ме от няколко месеца, а е мъртъв отдавна. Сякаш има повече време от живите и не бърза да ме пресрещне в мигновението на вечността – моментът, когато друг диктува, друг ми дума, а аз съм само биологически високоговорител, неспокоен писец върху кардиограмата на божествената аорта…

Има книги, които плачат да бъдат прочетени. Но в същото време те приличат на своите автори, които не обичат да хленчат и предпочитат читателя сам да стигне до тяхната изповед. И читателят, естествено, почти никога не чува книгата как плаче да бъде прочетена. Защото самият читател от петнайсетина години живее с моркови в ушите. Не слуша, не се заслушва в душата на хартията, а гледа тялото от хартия. Гледа какво му казва корицата, гледа американския й произход, най-вече гледа да види себе си между описаните герои.

Понякога не ми се чете, както не ми се и пие. Или както не ми се яде месо. Понякога животното у мен е отстъпило назад към дървото, а то е на път да се сгърчи в камък… Но усещам, че и на теб, непознати читателю, май невинаги ти се чете.

Дори като че ли въобще не ти се четат книги. Тези, които четат вестници, не си купуват книги, а тези, които си купуват книги, не четат вестници. Днес повечето хора у нас не правят и двете.

Жените все още купуват книги и ги четат. Повечето от тях искат и търсят по-леки четива, любовни, ако може. Защото жените са любовни същества и когато са в безлюбовно състояние, инстинктивно се стремят да съпреживеят чуждата, макар и на книга, любов.

Мъжете предпочитат да дрънкат за футбол, политика или коли, което за тях е равно на любов, а сумата от 12-15 лв., колкото горе-долу струва днес един роман, бива бързо прочетена на бармана или сервитьора срещу две-три водки със сода.

Как е в белите страни на континента ли? Казват, че там богатите четат сериозни вестници, хората от средната класа – слушат радио в колите си, защото по цял ден са в движение, а най-нищите – гледат телевизия. И не четат нищо.

Нищожен или унищожен – май е все едно…

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

WireAP_a03311887c5d4ff8a103e185a3658d96_16x9_1600

E Л Джеймс съблече отново героите си

На сцената пак е Крисчън Грей Freed представлява края на алтернативната трилогия „Петдесет нюанса сиво”. …