Лира Литературно-рекламна Агенция
Книги, книги, книги… Непрекъснато съм обграден, окупиран, обсаден от букви, от знаци, от затворени мълчания, които говорят само когато ги разтвориш – като музикалните кутии. Щом открехнеш капачето им, започваш да ставаш механичен, зъбчат, загадъчен като музиката, която извира от някаква полуиграчка, полузакачка…
Сигурно ще ме попитате как си подбирам книгите, в които се давя или пред които с часове се дивя… Няма да ви излъжа, ако ви призная, че книгите ме избират, а не аз тях – къщата ми е затрупана от стари и нови издания, най-пресните долитат по различни пътища до мен, но всички стоят на купчини, на купчини и чакат.
Всъщност не те, а аз чакам да ме заговорят, защото с почти всички съм се запознал, стиснали сме си поне по веднъж ръцете, но от това не си ставаме по-близки или по-далечни. Това е като мимолетен флирт, игра на флуиди и на биотокове, които или се задействат веднага, или се отлагат за някога, понякога това някога е никога, или тези тайнствените кодове остават завинаги и въобще нечути. И по въжето на тази глухота минаваш над пропастта, на пръсти, и като че ли завинаги се разминавате… Защото привличането не е достатъчно взаимно.
Но тъкмо си забравил всичко, не помниш нито лицето, нито нослето на книгата, когато тя се изправя с откровеното си присъствие и те кара да я разлистиш за малко, като лятна жена в замръзналото безвремие…
…Още, и още, и още имена и заглавия – тези словесни екстрати от духове и духчета висят в гардероба на съзнанието ми и чакат да им се вмъкна в невидимата кожа. Но и аз чакам. Понякога нямам душа да си поприказвам с която и да е от тях.
Така човек понякога отбягва близки, роднини или приятели, по-скоро отлага срещата си с тях, не му е до тях, до никого не му е, или ако ги срещне случайно – обещават си в най-скоро време да се видят и пак не се чуват дори… Това не е нищо друго и не означава нищо друго освен умора от себе си, от животинското риене между четирите стени на кочинката – на работа – вкъщи – работа – вкъщи. И обратното в същия ред.
Докато накрая всичко се взривява и вдигаш телефона заедно с тънкото стъкло на здрача и всичкото съдържание изливаш в себе си на екс… И част от ненужните ти допреди секунда същества те наобикалят като на погребение – с радостни възклицания и необяснима нежност…
Така е и с книжките. Имам си някакъв тих диалог с тяхното присъствие в стаята, в която спя и пиша, те ми казват нещо, аз се правя, че не ги чувам, друг път аз се сещам за тях, а те се крият леко обидени под някой стар вестник или ново заглавие.
Да, говоря ви за някакъв тип еротика, независимо дали авторът е мъж, жена или гений, но когато не съм готов за връзка с Бога, с неговото вдъхновено дишане, не посягам никога към никое тяло. Пък било то и хартиено. Ето го и двутомникът на Любен Гройс – голям режисьор, перфиден дух, естествена ерудиция, ум и талант, да ти падне шапката – чака ме от няколко месеца, а е мъртъв отдавна. Сякаш има повече време от живите и не бърза да ме пресрещне в мигновението на вечността – моментът, когато друг диктува, друг ми дума, а аз съм само биологически високоговорител, неспокоен писец върху кардиограмата на божествената аорта…
Има книги, които плачат да бъдат прочетени. Но в същото време те приличат на своите автори, които не обичат да хленчат и предпочитат читателя сам да стигне до тяхната изповед. И читателят, естествено, почти никога не чува книгата как плаче да бъде прочетена. Защото самият читател от петнайсетина години живее с моркови в ушите. Не слуша, не се заслушва в душата на хартията, а гледа тялото от хартия. Гледа какво му казва корицата, гледа американския й произход, най-вече гледа да види себе си между описаните герои.
Понякога не ми се чете, както не ми се и пие. Или както не ми се яде месо. Понякога животното у мен е отстъпило назад към дървото, а то е на път да се сгърчи в камък… Но усещам, че и на теб, непознати читателю, май невинаги ти се чете.
Дори като че ли въобще не ти се четат книги. Тези, които четат вестници, не си купуват книги, а тези, които си купуват книги, не четат вестници. Днес повечето хора у нас не правят и двете.
Жените все още купуват книги и ги четат. Повечето от тях искат и търсят по-леки четива, любовни, ако може. Защото жените са любовни същества и когато са в безлюбовно състояние, инстинктивно се стремят да съпреживеят чуждата, макар и на книга, любов.
Мъжете предпочитат да дрънкат за футбол, политика или коли, което за тях е равно на любов, а сумата от 12-15 лв., колкото горе-долу струва днес един роман, бива бързо прочетена на бармана или сервитьора срещу две-три водки със сода.
Как е в белите страни на континента ли? Казват, че там богатите четат сериозни вестници, хората от средната класа – слушат радио в колите си, защото по цял ден са в движение, а най-нищите – гледат телевизия. И не четат нищо.
Нищожен или унищожен – май е все едно…
