Лира Литературно-рекламна Агенция
„Совершениот” и други разкази от Владимир Каперски
“Към края на май имах още едно сблъскване при Селище пак съ Саева: сутринта стана престрелка из къщите, около един час, без жертви. Един път аз и Саев пред множество селяни в с. Лешко се обяснявахме в присъствието и на двете чети, и двете страни твърдо останаха на своето”.
Христо Чернопеев, Из “Движението отсам Вардара и борбата с върховистите”, Л. Милетич
ПУКОТИЯ
Дядо Станойчо, наричаха го Гърлицата заради бързите му нозе и защото от Лешко до Горна Джумая можел една овца невързана да води, разкаваше за комитското време така:
Ние лещани бехме от вътрешните, падеждани спадаха към върховистите. Стара ежня гореше помежду двете села, що имаше да делим опустело, но хорска му работа, все за нещо да се дърлят, да се джавкат като псета за разгонена кучка. Прибираме се ние от пазар, идем от градо, а падеждани чекат. Ако бърже те носат нозете, арно. Ама докопат ли те, бой те гощават, та ти държи цела неделя. Тръгнат ли падеждани за към Логодаж, всички пътеки завардим, па ги сгащим и да видиш, оле-мале, връщаме им дажбата. Сватба ли се дигне в наше село или у Падеж, не минава без борба кой хорото да води. Гайдата писка, ситним четворното, земята пуши и току напираме началото да хванем, а падеждани бранят, момите за пояс държим, ама очите ни терат началото, ние лещани нападаме, срещу нас настръхнали падеждани. По некое време се разсипе хорото, плетове падат, колове се дигат и да видиш патардия, глави пукат, моми пискат, прах се дига, лаят кучета, мале, мале. После спираме като некой знак да ни е дал и охкат едни, скимтят други, кръв струи под калпаци, очи се затварят, куца некой, друг се за пояс държи. Наместват се капи, повиват се пояси и тая бъркотия пак гайдата оправя, писне игриво и наново на четворното наскачаме. Момите плахо надойдат и лудо рипаме чак до среднощ.
Това арно, ама голема беля дойде кога политиката ни омота главите и тръгна битка между вътрешни и върховисти. А народо уж прост, но нищо напусто не минава край него, имена ни лепна, та ни легнаха като гащи на дупе, нас вътрешните коцкари нарича, торбари на върховистите вика. И началниците не мирясват, тежки си закани хвърлят, мълви пълзат сред людето, клин се впива да разцепи народното единство. Чу се, пропукали първи пушки, ударили се некои наши чети с върховистки, враго ли объркахме, наситихме ли се него да гоним, чавки ли акъло ни изпиха?
А един ден събират ни лещанските комити, думат ни, нема на глава да се излезе с върховистите, само бой ке облекчи препирнята. Па нареждат ни началниците с падеждани да се ударим, на другия ден, на ридо Чукарци. На утринта се измъквам с пушка и току да отворя порта, баба ти Достена, падаше си люта, ми рипва и вика никъде нема да одиш, от дома да не си мърдал, деца немаш ли, стоката комшията ли ке оправя. Думам й да ме не спира, защото за свободата съм кренал да се бия, а тя повече се люти и нарежда, големците – вика – ви мътат кратуните, а вие ветър гоните. Кучето прискимте, кокошките врекнаха, магарето зарева, думам на Достена да не дига шумотевица, оти ке съсипе потайността на делото, а тя вика та вие и току ми зашлеви плесник. А аз пушката ли да държа, мене ли да браня, рипвам навън и право към сборнио пункт. Зад мене проклетии сипе, огин да те порази, слънце да не видиш и що ли не. На път срещам другари и те се плачат, комай у всека къща имало същата прощална неволя.
От към Ушите полека денят тръгна да слиза, ама мъгла легнала напреко Лешко и Падеж. И Чукарци, ридо между двете села, местото на полесражението, се не види, вървим ние у мъглата, посоката само държим. Катерим се нагоре през дъбиците, десетарите напреде теглят, ние тех следваме и за враго се озъртаме. Съчки пукат под цървулите, шумата шуми, десетарите се лютат, знак ни дават да стъпнуваме полечка. А ние с пушките напред газим, засукали мустаци, наежили се като петли, падеждани тераме и им се върло каним. Дъбиците разреждат, стръмното се изсипва надолу, равното стигаме, върхо гледаме. А горе – страхотия, гръм се изсипва, дърветата потреперват, баш срещу мене глас вика:
– Стой, ке те коля!
Що е истина, уплаших се, ако и юнак да падах. Но овладевам положението, право на земята легам, с шумата се слепвам и мера с пушката напреде. Оня отсреща и той се цели у мене. Гледам два рунтави мустаци мърдат, жълти пожълтели от тутун, па кой мислиш се кани душата ми да зима, дедо ти Гьоре Будишки.
– Гьоре, ти ли си? – му викам.
– Не мърдай! Ке пукам!
– Не ме ли позна бре, Гьоре? Аз съм, Станойчо Гърлицата.
– Не те познавам Станоя, оти нема роднинство у комитските работи.
– Ама Гьоре, истина ли ке ме пукаш?
– Уха, таман съм те фанал на мушка.
– Как така бре поразник, нали у неделя заедно сме яли и пили на престъпулка на твой Младенчо?
– Това за престъпулката си е наша работа, а сражението войводите нареждат. Аз съм се клел…
– И аз клетва съм давал бре, ама никой не ми рече оти зет и шура требе да се тепаме. Аз враг ли съм ти бре?
– Може ли сражение да има, а врагове да нема, а?
Сербес беше дедо ти Гьоре и тогава сербезлъка си показва. А докато думаме с него и другите от четата лещани се разпознават с падеждани, кой сват открива, кой кум, кой баджанак, едни други се срещаме и ръце си стискаме, и ежнята като дим изчезва. А слънцето се дига над Малешевията, мъглата към доловете бега и пушки по дъбиците окачваме, право на росното седаме, едни други се гледаме и весело си думаме. Вади кой ракийка има, за ядене що Бог дал и всичко на комитска софра слагаме, наздраве си викаме и арно си я подкарваме. Времето минава, ракията съгрева кръвта ни, весело ни става и хоро подкарваме, ама за началото се не караме, нали момите ги нема. И поред го водим еднъж ние, после падеждани. И пак седаме, сладък моабет захващаме, и наздравици за свободата дигаме, и майката на султано често споменаваме.Слънцето взе да заваля към Свети Илия и песни как си пеем, некой с пищова гръмва. Тишина страшна настава. По едно време нашио десетар рипа, виновника да търси, но насред път се спира, към всички се обръща, па се провиква:
– Момчета бре, комити бре, не се ли много заседехме? Ами ако некой големец дойде, та ни сгащи как ядем и пием, а битка не водим, а? Я малко да попукаме, оти сражението изпускаме.
Всички съгласие даваме, че арно се е сетил нашио десетар оти сражението изпускаме и право на пусиите бегаме. Ние вземаме лещанската страна на Чукарци, падеждани срещу нас залегат. И почва се пукотия яка, какараските врекат, към небо се дигат, ние гръм и огън хвърляме към падеждани, падеждани с огън и гръм ни целят. И гледам до мене един се смее и вика:
– Я, я, те го отсреща шурата, са ке го гръмна.
И се цели у оня, па примижва с две очи, спусъка натиска и се настрани извива. А куршумо знаеш ли кой гявол гони. Отсреща противнико жив си живее и се смее.
И кога слънцето тръгва да зайде зад Лещанската планина, знак се дава да оставаме сражението. Надигаме се лещани от пусията и падеждани от техната, и се гледаме, и се броиме, танто за танто, от падеждани нема убити, и ние лещани всички сме живи. Па се стегна четата наша и с юнашки песни потегляме към дома.
Та сражението арно мина, големо пукане падна, много джапане исфърлихме, ама за мене лошото ме чекаше у село, оти баба ти Достена сопа ми беше приготвила, пуста да остане. И по натам синко що биде, не е за разправане…
Из “Тага за юг”
Овде е мрачно, и мрак м, обвива,
и темна магла земя покрива,
мразой и снегой, и пепелници,
силни ветрища, и виюлици,
околу магли и мразой земни,
а в гръди студой, и мисли темни.
Не, я не можам овде да седам!
не, я не можам мразой да гледам!
дайте ми криля я да си метнам,
и в наши стърни да си прелетнам,
на наши места я да си идам
да видам Охрид, Струга да видам.
…………………………………………..
Тамо по сърце в кавал да свирам,
сънце да зайдвит, я да умирам.
Константин Миладинов
СОВЕРШЕНИОТ
Прав е бил вуйко ми Ристо, като е изрекъл: “Яс ке се оженам кога станам совершен.” Да го бях послушал, вместо да се смея на откровението му, както се е смял другият ми вуйко Никола, сигурно нямаше да бъда набеден от съдбата мъж, когото изоставиха и трите му жени. Беше съботянин, каква му бе точно вярата не разбрах, знаех само, че беше непоклатим добряк вуйко ми Ристо, сякаш разсеян ангел се бе катурнал от небето на земята, та по принуда клетият бе станал човек.
Бях в юношеските години, когато за първи път видях вуйко ми Ристо в Струга, откъдето идеше семката ни по майчина линия. Гостувахме на родата, плавахме с лодка нанякъде, как се побрахме всички, си остана загадка, роднините ни представяха половин Струга. Сърце да е широко, весело си казваха и скачаха в лодката, а тя стенеше под товара, готова да се пръсне и всички да полетим към дъното на Охридското езеро. Чичовци, лели, братовчеди и деца приказваха и се смееха, лодката преливаше от спомени, майка ми ронеше сълзи и като бисери те нижеха огърлица по водата. Вуйко Ристо мълчеше и ми се струваше, че само мен гледа, срещнеха ли се погледите ни, той се усмихваше, а аз срамежливо потапях очи в дирята, която лодката дълбаеше в езерото. Дочух роднините да казват на майка и татко, че наближаваме Калище и когато се питах какво е това, видях бряг, на него бе кацнал залезът и ръсеше с червено манастир. Водата бе пречиста, дъното прозираше надълбоко, над него блестяха вълшебни пастръмки. Помислих, че сигурно така изглежда раят.
Още като малък Ристо не приличал на другите деца и му викали Опак Ристо. Не защото показвал от онзи нрав, за който татко наричаше майка албански инат, като се караха, а понеже вуйко Ристо странял от лудориите на връстниците си. Тръгвали момчетиите да се бият с турчетата, помъквали и Ристо, а той, защото бил Блага Мара, не отказвал. Но когато почвали да се замерят с камъни от единия бряг на Църния Дрин към отсрещния, където била Турската махала, Ристо побягвал и сядал край Охридското езеро, докато четата привърши боя.
– Оти бре Опак Ристо избега, оти бре женскар не фърли поне един камен по турчетата? – карали му се момчетиите. Женскар викали не на онзи който ходи с женски, опазил Господ вуйко ми Ристо, а на тия, които си играели с момичетата, нищо, че той и с крайчеца на окото си не бръсвал девойките. Приятелите миели в езерото прахта и кръвта от битката, Ристо плачел, не знаел къде да се дене.
От както го помнели, Ристо бил цръквар, всеки Божи ден ходел да се моли и помагал във всичко на попа, пеел и в хора. В училище бил пръв, все книга държал у ръце. Отпрашвали децата на Охридското езеро, плували, ловели риба, играели на гоненица, а Ристо седял на брега, четял и се завейвал по водата и планините над нея. Приятелите му се кикотели, не им се сърдел, дори с тях се смеел, никой не помни вуйко ми Ристо злоба да хранел. Не знаел и да се брани, когато му налитали буйните момчета, оставял се да го натупат.
– Оти бре Ристо не удраш, оти не се тепаш, бре будала? – лютели се роднините, а той отвръщал:
– Оти како що велит светите книги: “Ако те удрат по едната буза, подай и другата”.
– На кой я подаваш, бре? – пенели се нашите.
– На мойот ближен.
– А от каде знаеш оти тоя ти е ближен, а не гяволот е влегол в кожата му?
Ронел сълзи вуйко ми Ристо, дума не отронвал.
Дядо ми Георги, който бил най-дребен от петимата сина на прабаба ни Мария, не вярвал, че нравоучителните приказки вършат работа, ако някой тормозел Ристо и хуквал да гони злосторниците. Луд бил за връзване, налитал да се бие, даже ако оня с една глава стърчал над него. Рипал като петле и сипел тупаници, кога успявал да удари, кога налагал въздуха, по-често отнасял боя и се връщал с окървавена муцуна. Но бабаитите в Струга знаели, че закачат ли Опак Ристо, ще си имат работа с тетин му Георги. Не мирясал дядо ми и когато дошъл в България. Играел комар по кръчмите на Петрич и ако хванел някой да го мами, горко и на измамника, горко и на кръчмаря, скачал, удрял оня с каквото му падне и потрошвал де що докопа. В този яд като се прибирал в къщи и баба Анисия му сложела горещо ядене, тряскал чинията в стената. Хванал се да работи шивач, защото нашите били шивачи в Струга, но нещо не мелел с чорбаджийската невеста, тормозела го, защо, никой в рода не обелваше дума за това. Причакал я една нощ и я наръгал с ножа си, а после го забол в сърцето си. На другата сутрин в Струга прабаба ми се завайкала:
– Църно му е писано на наш Георги!
– Оти мари Маро си се закосила? – питали я съседките.
– Тежок сон сум сонувала. Чорап плетам с пет игли, едната се троши. Лошо е стигнало Георги – повтаряла и виела от мъка, защото имала пет сина и докато спала, те й се привидели като пет игли.
– Имате го виден наш Ристо? – викала Мария – Бегайте да го найдете, на църква да одим, да се молим за Георги!
Дошъл изплашен вуйко ми Ристо при Мария и тръгнали към църквата “Свети Георги”, по тях се затекла родата, понесли се и комшиите, защото нашите македонци били такива, заедно ронели сълзи, заедно се веселили. Молили се вкупом, попът и вуйко Ристо пеели, после всички излезли от църквата, лицата им се избистрили, а прабаба ми не плачела. Но докато стигнат в къщи, пощальонът подал писмо на Мария, погледнала го и паднала в несвяст. Побегнал вуйко ми Ристо към езерото, тичал по брега, скимтял и плакал, по него стенел вятърът. Той всички роднини обичал, но на сърце най-лежал тетин му Георги, дали защото дядо ми бранел кроткия Ристо, или защото били много различни, а различните по някакъв начин най-силно се свързват. Вуйко ми се спрял чак при Калище и се свлякъл в манастира, легнал болен и цяла седмица монахините се грижили за него. Жените помолили рибари да вестят къде е Ристо, доплували с чун роднините и прибрали клетника.
Без друго вуйко ми Ристо бил свит, но след свършека на дядо Георги, съвсем се затворил в своя си мир, с никой не общувал, омършавял у тяло, лицето му бледнеело, очите му блестели като на пустинник. Само светите книги четял, дори спрял на църква да ходи.
По онова време Коста, един от братята на дядо Георги, купил първия автомобил в Струга. Родата били веселяци, но дядо Коста бил изпечен гуляйджия. Ходел с костюм и шапка Бурсалино из Струга, а под ръка държал жена си, дребничката и хрисима баба Цара. Всяка вечер дядо Коста шетал из кръчмите на Струга, като пришита към себе си мъкнел и баба Цара. Бил песнопоец, душата му не познавала брегове. Влезел ли в кръчма, свирджиите кацали на неговата маса, свирели и му пеели досреднощ. Дядо Коста и баба Цара пиели вино, и ядели от вълшебната охридска пастръмка. После той гушвал милата си невеста и тръгвали, а свирджиите ги следвали в нощта, с тях влизали в къщата, спирали в спалнята, влюбените лягали с дрехи в леглото, а с цигулки циганите свирели на ухо на дядо Коста. Докато се унесел, после ги отпъждал с ръка и те заднешком излизали.
Та когато купил първия форд в Струга и родата се чудели какво да правят с вуйко ми Ристо, дядо Коста отишъл при племенника си:
– Не се коси Ристо, ке направам такси, ти ке караш фордо, ке печелим и двамата – така искал да отпъди мъката, да му дойде на место сърцето на вуйко ми Ристо.
Ристо се дърпал, но не за дълго, защото не могло да се противиш на чичовците, дори и Опак Ристо, както го наричали децата, не смеел да престъпва роднинската воля. Научил се да кара автомобила вуйко ми Ристо и отивал на чаршията да чака пътници, но кой ти в Струга по онова време давал пари да го возят на машина, всеки ползвал кон или магаре. Майсторите го гледали от кепенците, смеели му се, подвиквали му, сълзи мрежели очите на вуйко ми.
– Не бой се Ристо! – успокоявал го дядо Коста. Като нема мераклии да пътуват со автомобило, мене ке караш по кръчмите и яс ке ти плакям.
Така се завъртели нощ след нощ, Ристо разкарвал с форда дядо Коста и баба Цара, влюбената двойка трошела парите си за вино и песни, давали по нещо и на вуйко Ристо, но той се мрачел, защото не кафаните, а църквите го теглили . Един ден забегнал към Скопие, както признал по-късно, просветление някакво му посочило пътя занатам. Бродел бос и гладен, докато го намерили съботяните. Сменил църквата, това не бъркало вярата му, дори станал по-жарък богомолец. Братовчедите и братовчедките му също потеглили към Скопие, но не да търсят вяра, а да си вадят хляба, занаятите в Струга умирали. Заженили се, а вуйко ми Ристо оставал стар ерген. В големия град продължили да си гостуват, както го правели от древни времена дядовците и бабите. Събирала ги кръвта, викали ги спомените за дивното Охридско езеро, с вино и песни тъгували и се веселили. На една такава сбирка Вуйко ми Ристо изрекъл своето верую за брака.
Роднините ядели и пиели, вуйко Никола, синът на дядо Коста водел веселбата, смеели се до пресита, надвиквали се да приказват, пеели с пълни гърла, както се пеят песните ни. Някой изръсвал смехория и като бомба гръмвал смях, само вуйко Ристо не помръдвал, благо гледал братовчедите и половинките им, от време на време опитвал да ги отрезвява с някоя притча или нравоучително ги наставлявал. И така блеснал мигът, когато вуйко Никола му извикал:
– А бре Опак Ристо, стига си философствал, ами кажи кога ке се ожениш?
– Яс ке се оженам кога станам совершен – зашеметил ги вуйко Ристо, а вуйко Никола, нали си беше син на дядо Коста и си падаше майтапчия, заключил:
– Ти ке се ожениш, кога ептен избудалееш!
Изгърмял смях, роднините се смеели в онази нощ, докато отмалеят, после пеели, говорили и пак се смеели, а вуйко Ристо не им се връзвал, даже им пригласял. И смехът изскочил от къщата, понесъл се към роднинските домове, стигнал до Струга, после хукнал обратно, прегазил Вардара и се явил на моите в България, да дави мъката им, когато плачели за родното поднебие и за Охрида. Не спрял да шета по земята този смях, но потекъл и във времето, долетя при нас, докосна и децата ни, а сигурно ще гъделичка и внуците ни. Така ние се смеем и съгрешаваме, радваме се и страдаме, защото трябва много вяра и инат, за да гоним съвършенството, за което вуйко ни Ристо живееше.
Но вуйко Ристо се ожени, задоми се със съботянка и не беше избудалял, защото и тя като него беше кротка и всеопрощаваща, грижеха се един за друг, пребиваваха скромно в дните си и във вярата си не знаеха насита. Гостувах им с жена ми – първата, в Скопие. Разказваха ни как ги е люляло земетресението през 1963-та на най-горния четиринадесети етаж. Прегърнали се двамата и се молели, гледали как падали околните общежития и чезнели в апокалиптичен прах. Дали вярата ги бе спасила? Но всички други братовчеди също бяха отървали кожата, а те както се изясни, не се захласваха много по църковните потреби. Нашите обаче по свой си начин живееха с доброто и явно малките им грехове не били зачетени. Когато всичко се друсало, вуйко Никола, най-върлият веселяк, си пекъл дупето с домочадието на Адриатика, а телефонът пушеше в ръцете на майка ми, милата, косеше се и търсеше връзка със Скопие.
В деня, когато с жена ми срещнахме вуйко ми Ристо, подарихме на него и на избраницата му дребни нещица. Незнам защо, двамата през цялото време плакаха. Плакаха, а лицата им сияеха. Повече никога не видях такъв плач.
Не успях да запозная другите ми жени с вуйко Ристо, защото почина, завърна се там, откъдето бе изпаднал. Той едва ли щеше да ме съди, че без да стана съвършен, аз три пъти се жених. А на вуйко Никола едва продумах, че отново ще се пробвам и ме пресече:
– Защо бре? Не знаеш ли, оти сека следваща е по-проклета от другата?
Не знаех. Както и да е, когато отивам в Струга, карам някой от малкото останали роднини да доплуваме с лодка до Калище, мястото, където ми се разкри раят. И когато наближим брега, и през чистата като сълзите на вуйко ми Ристо вода, заблестят вълшебните пастръмки на Охридското езеро, съзирам с отражението на облаците да се поклаща и ангелското му лице.
“ Веднъж някой го попитал (Даме Груев):
– Е, учителю, какво ще правиш след освобождението на Македония?
– Ще събера всички по-видни революционери и
войводи около себе си в един параход и ще го потопя, за да изчезнем в морските глъбини.”
Светозар Тошев, Из “Бунтовни времена”
ТАМО ДОЛУ В ЖАЛНА МАКЕДОНИЯ
Тамо долу в жална Македония бой се бие четата на млад войвода. Пуста судба на посия ги завлича, лют аскер ги среща, фърля огин и патрони. Падат първи клети момци, други легат зад камене, вадат пушки, револвери, па отвръщат на аскеро. Млад войвода жарки думи реди:
– Бийте се безстрашно братя, борбата ни е свещена, оти искаме свобода, правдини да върнем на народо!
После млад войвода Бога моли:
– Боже, мили Боже, дай ни итрост, сили, смелост врагот да надвием, земя да си освободим!
Ала четата е мала, а аскер брой нема и налита от вси страни, пъклен обрач яко стега. Млад войвода се провиква:
– Момци, братя смели, да се качваме нагоре по ридо Свети Илия, че душманинот безчет е и не можем обрач да разкинем!
А аскер си жал не знае, стръвно фърля се във битка, командир им върло вика:
– Напред воини на Аллаха, до крак неверниците да изколим!
И борбата все по-люта става, гинат четници, войници падат, кървав танец се загърчва на ридо Свети Илия, стонове раздират небо и проклятия долове клатат. На самия връх съдбовен черквица се гуши и надежда сетна дава, момци да потули. За комити пат назаде нема, освен висине да гонат и нагоре брод да терат. А аскерот обрач стега, ядно пъпли нанагоре, солзи мрежат светли очи на войвода, ала той не иска страх да дави сърца на комити, па последна воля си нарежда:
– Вие що сте живи, влизайте во църквицата наша, зидовете й свещени да ни бидат сетната закрила!
И момци отварат портичката стара, влизат вътре, па се кръстат и нарипват по прозорци, та от тамо огин фърлат. А аскерот мира нема, досам черквица се скупчва и изстрелва залпове злокобни по стените древни. И тогава млад Момчил на войвода проговаря:
– Бре войводо, битка губим, ала язе сакам да живея, оти имам малки деца и женица млада.
А войвода го поглежда, глава клати, дума не отронва. Сваля Момчил бела риза и на пушка я закичва, и врата открехва, а врата злокобно стене, после гръм пронизва небо и Момчил во кърви пада.
И комити се смълчават, и с очи войвода питат, що да чинат, изход нема в битката неравна.
– Изход има… – вели им войвода, в ред си гледа момци, а последния запитва:
– А бре клето момче, млад комито, как те викат?
– Митре.
– Бегай Митре под иконата на Свети Димитрия!
Под Светията небесен Митре си застава, а войводата с наган револвер право у глава го стреля и се Митре кротко свлича под олтаро окървавен.
Момци бледнат, мълком си войвода гледат.
– Ти бре – пита втори пат войвода – чие име носиш?
– На Светия Георги.
Па си тръгва жален Георги под иконата на Свети Георги, там се спира и войвода право в очи гледа. Гръм раздира сводове черковни…
И курбана страшен продължава, по реда си падат скръбни момци, Коле под свети Никола, Мише под Архангел Михаил, Ванче свлича се пред образо на Светецо Рилски.
Сам самин сред черква висва млад войвода, а сълзи му капат от очи му светли, небо гърми, плаче гора, а войвода сам си пита себе:
Как са те кръстили твоя майка и твой татко, бре войводо, грешна главо?
И си тихо отговара:
– Ристо.
Па застава пред лицето на Христос Спасител и изрича думи сетни:
– Прости Боже!
И си рипва млад войвода Ристо по стълба на камбанарията висока, и нагоре се катери, стига под камбана звънка, мота въже окол шия, рипва нанадоле и си силно висва. Тело му се люля , а камбана страшно бие над села и над чукари, и войводска душа литва през камбанария, гони в небо души на другари.
……………………………………………………………
Владимир Каперски е роден на 24.01.1953 г. в Благоевград.
Завършва СУ “Св. Климент Охридски – специалност история и втора – филология. Пише за вестници, списания, прави десетки телевизионни предавания и документални филми за история, култура, фолклор, традиции.
През 1994 г. издава първата си книга “Водолеен вихър” със “стихове в проза или емоционално-философски есета”, както ги определя критиката. През 2000 г. напуска Благоевград и се заселва в близкото с. Лешко, където живее сам в лоното на Лещанската планина. Там довършва втората си книга с разкази “Страхът и ти”, която излиза в края на 2009 г. В предговора си авторът споделя: “Ако се изразя простичко, книгата е за Македония. Или тя е терзанието ми да погледна света през тази най-красива моя болка. А и вярвам, че съблазненият от словото трябва да упорства най-вече за това, което най-познава и което най-щедро го дарява с безсъния”.
Новата му книга се нарича “Синът на лудата” – „Апокрифни спомени за едно време и едни хора”. Тя носи родово-биографичен характер, разказва за времето и живота на три поколения – първото на неговите дядовци, преживели катастрофалните за Македония войни, второто – на родителите му, живели в разполовеното време преди и след Втората световна война и неговото време – на поколението, родено и живяло в годините на социализма, дочакало промените през 1989 г. и изживяващо разочарованията от несбъднатите си очаквания и мечти.
През цялото документално повествование “пари” болката по драмата на Македония, разделена цинично между балканските държавици и белязала с тежко клеймо съдбата на милиони хора. А днешните политици и най-вече призваните – интелектуалците – не само не разплитат тежкия Македонски възел, а още по безумно го стягат, зареждайки 21 век на Балканите с неоправдано насилие, омраза и бездуховност.
