Начало / Любопитно / „Кошмар“ (Разказът на Слав Петков, който спечели първа награда от конкурса „Яна Язова“)

„Кошмар“ (Разказът на Слав Петков, който спечели първа награда от конкурса „Яна Язова“)

    Тиха – майската тъга е
окъпана в лунна самота.
Тиха – майската тъга притихва
в нечия сълза.
Тиха майска есен е на двора.
––––––––––––––

„Застинала в тази приказно нещастна утрин, Малка птица се поряза. Като че ли точно на тази дрезгавина, издаваща смутени чувства. Поряза се тя, да. А защо ли хоризонтът прокървя?“
Защо й пишеше подобни писма? Тя знаеше още от самото начало, от онзи неописуемо кратък ден, в който той замина, че ще получава не писма, а поезия; и все пак се надяваше, че някъде между красивите думи, ще намерят място и мъничките ежедневни събития, по които съдим, че сме живи и чувстваме: „Днес валя силно.“, или „Купих си ръкавици от естествена кожа; зимата, изглежда, ще подрани тази година.“, или „Видях Дорис Дюк, представяш ли си? Баба Рада беше права, като ни каза, че на живо е много по-красива, отколкото по снимките.“, или…
Нактратко, от известно време, Алиса Джамбазова не беше щастлива пианистка. Антон, на когото беше обещала да даде сърцето си, бе заминал за Ню Йорк да търси щастие, т. е. да присади размах на мечтите си, както това бяха сторили толкова други… Получаваше почти всеки ден по лист хартия с две или три изречения, които й звучаха като гатанки.
    „Понякога вèчерите са смешно скучни, като глас прегракнал, като житен клас, напуснал току-що полето.“
И Антон беше се превърнал за нея в бели листове, които приличаха на разхвърляни тук-там обелки, и които на всичкото отгоре щяха да пожълтеят един ден.
Алиса стоеше с часове, неподвижна, пред пианото и чакаше то да й проговори. Ала нищо не излизаше от него. Беше онемяло.
* * *
Реши и тя да му изпрати загадъчно писмо, нека сега той да се помъчи да разгадае какво е имала предвид: „По пианото се спускат звуците сираци, с издрани дрехи, с чужди мисли…“
Времето течеше необяснимо бавно. Може би защото беше лято и под яркото слънце всичко спеше дълбоко. Или може би защото беше 1936, липите не бяха толкова прашни, а по улиците – ни шум, ни гък; само умора. Кварталното вестникарско павилионче гордо се пъчеше с грижливо затворените си капаци.
Наскоро баба Рада беше посетена от внуците си: какво щастие за възрастната аристократка – единствената, която бе посетила Новия свят, и решила, за голяма изненада, да се върне. „Видях Дорис Дюк; това ми е абсолютно достатъчно. Част от хубостта й винаги ще живее по лицето ми.“ И действително, очите й издаваха присътвие на дама от най-висша класа.
Алиса беше излязла да се поразходи в Градската градина и вече се връщаше, когато забеляза, че баба Рада, облечена в най-прекрасни одежди, се отдалечаваше с елегантни стъпки. „Сигурно отива на Главната улица.“, помисли си тя. По-късно щеше да разбере, че въпросните внуци й бяха донесли оригинална френска преса за кафе – събитие, което би развълнувало и най-коравосърдечния почитател на горещата напитка. Всички в късния следобед щяха да говорят за това как баба Рада обикаляла магазини, въоражена с пресата, пълна с кафе, и нареждала: „Търся рокля точно в такъв цвят“. – и почуквала с нокът по нежното стъкло на новото си неавтоматично, автентично, домакинско бижу.
Междувременно Алиса намери в пощенската кутия още един бял плик… „Понякога я виждам, седнала на бряг без море. И някак ми се ще да я заговоря. Понякога я чакам, макар и да зная, че няма да дойде. Мина толкова време, а все съм в онзи кошмар. Пристигам рано, а всъщност е късно, и къси минути бързат да избягат. Щях да отида; просто се изгубих някъде между светлия прозорец и стъклото, по пътеката с пропуснатите моменти.“
Излязла като от сън на езерен паун, като звук от пиано, Алиса затвори очи. И заплака. И тя не знаеше точно защо. Почувства тежест, почувства самота. Като че ли беше изоставена завинаги.
Десетилетия по-късно, за нея щяха да се носят легенди. „Цялата беше като ясно изваян звук. Носеше се леко по улиците и всяваше смут… Сякаш Людовико Ейнауди се роди, за да напомни, че легендите не умират, а се носят леко из спомени, на крилете на най-нежната музика. Мога да се закълна, че поне няколко от неговите шедьоври са посветени точно на нея.“
* * *
Нощта се спускаше бавно. Нощта прегръщаше всичко, постепенно, по ред – дървета, водопади, детски игри… И теменужена свежест се разпиляваше навред, въпреки че нямаше теменужки наоколо.
Насред целия този спектакъл, потънала във вечерен разкош, Алиса спеше. Сънища, кошмари, мисли и премрели фрази я посещаваха, час по час. Ту някой  в тъмното казваше: „Аз и куцата ми мечта ходихме по жълтата трева.“, друг пък крещеше: „Повей надежда, щипка страх. Илюзия от прах, бездарна илюзия сляпа, отлита под облак от викове.“
Беше сама в коридор, който водеше към една-единствена стая. Тръгна напред. Даваше си сметка, че щеше да открие нещо повече от отвратително зад вратата. Може би проклятие. Или попарена надежда. Тръпки я побиваха при мисълта. Но понеже беше в сън, продължи.  Вратата се открехна сама, когато Алиса беше вече твърде близо. Влезе в просторно помещение без прозорци, в центъра на което гореше свещ. В следващия момент от помещението нямаше и следа, а Алиса беше в гора. И между борове строени, струеше светлина. Беше същата онази свещ, невероятно малка, чезнеща, сълза по сълза.
До тази свещ не беше ясно кой стоеше. Човек рисуваше портрет в пълна тишина. От време на време се чуваше ехото на някой минал век: „Изгубих се във Филипополис и изкупих всички грехове… Търсих черна правда, а намерих алени звезди. И най-накрая отворих очи, за да видя затворени поля. Тъжна е моята съдба.“
Алиса се приближаваше към рисуващия човек. Нещо в нея са надигаше. Погнуса ли беше, или възхищение, не можеше да прецени. Но имаше нещо крайно неестествено в цялата тази картина.
Кой си позволяваше да рисува, в тази тъмнина, в кошмара й, в нечовешка тишина?
Направи още няколко крачки в пространството, и във възмущението си, а платното падна на земята, стовари се като знамение.
Мигът с намигване разбърка всички най-прекрасни чудеса.
И Моцарт рисуваше картини, прекрасни при това. Но не беше на мястото си…
Нямаше пиана, пианото – изглежда – никога не бе съществувало.
Алиса чувстваше и болка, и тъга. В слепия мрак не беше ослепяла. Забеляза капчици по клоните на борчетата. Знаеше, че не е роса.
Цялата гора плачеше; сълзите се лееха като утеха безмерна и съвършена…
„Свят без пиано…“, помисли си Алиса и погнусата й стана непоносима. Кошмар
* * *
Събуди се рязко. Слънцето беше на поста си от поне два часа. По блясъка на старото си пиано, тя разчете съчувствие.
Стана, облече се набързо и седна да свири.
Има раздели, които изживяваме трудно. Като тази с любим човек.
Има и такива, при мисълта за които бихме могли да изчезнем чисто и просто от тази земя. Като тази с музиката.
„Не всичко е изгубено“, помисли си Алиса, след което стана, направи си голяма чаша ароматно кафе, добави малко захар и мляко, седна до прозореца и се загледа в събуждащата се улица. Беше красиво.

(Портрет на Яна Язова от Людмила Поптошева)

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

224885_b

Танц с айсберга, който потопи „Титаник“

Алма Катсу ни представя книга, пълна с мистерии и обрати Вдъхновението за написването на “Дълбините” (изд. …

2 Коментари

  1. Браво!

  2. Прекрасен разказ!