„Поеми на светлината. Избрани стихотворения, мисли и есета“ от Лучиан Блага (рецензия)

Анита КОЛАРОВА

Има ли нещо по-красиво от вярата в чудесата?Тази способност , която ни прави по – добри , закодирана само у някои от нас , в мечтателите , не може да не подлежи на възпитание , тъй както на възпитание подлежат и чувствата (”Възпитание на чувствата „ –Г. Флобер), без които вярата в чудесата би била невъзможна . С тази вяра човек се чувства пълноценен от най – ранно детство , когато навън бушува зимната стихия , а малкото дете заспива с красивата приказка за чудесата . С вярата в чудесата човек не само се различава от животинския свят, но и укрепва своите емоции , надежди , стремления и съпротивителни сили за срещата с реалния живот , която често е дълбоко драматичен и дори трагичен сблъсък .

Книгата „Поеми на светлината” – избрани стихове на Лучиан Блага, отпечатана с помощта на Румънския културен институт и в превод на Огнян Стамболиев,  се открива със стегнат предговор от преводача. В него се проследява богатия живот на румънския писател. Лучиан  Блага (1895 – 1961), наричан  „бащата на модерната румънска лирика” , поет , драматург , публицист, преводач и философ, един от най – ярките   европейски писатели на ХХ век . Роден в красиво трансилванско село с име на сълза, Ланкрам – от „лакрима”, той  завършва институт по теология и педагогика в Сибиу, получава докторска степен във Виена, чете курс по философия на културата като университетски преподавател и член на Румънската академия, стъпва и на
дипломатическото поприще.

Внимателният читател ще открие една важна особеност в заглавието. Това не са поеми ЗА светлината  като космическа субстанция , а поеми НА светлината – директно превъплъщение на прекрасното от естетическа гледна точка, което я прави част от чудесата на света .

Подбирайки най -доброто от  сборници като „Поеми на светлината (1919)” – дебютен , връх в световната пантеистична и символистична лирика , „Стъпките на пророка” (1921), „Великият преход” (1924), „Възхвала на съня” (1929) , „На водораздела” (1933), „Дворецът на копненията” (1938), и „Неподозирани стъпала”  (1943), общо 103 стихотворения, преводачът  изгражда едно монолитно цяло, композиция, звучаща като могъщата  симфония на самия живот,акцентирайки върху естетическото кредо на Блага: опазване на чудесата – задача трудна ,дори непосилна за нашето съвремие . Защото не става дума за множащите се чудеса на съвременната научно – техническа мисъл.На първо място в книгата се откроява емблематичното стихотворение „ Венеца с чудесата на света не мога да прекърша „ .става дума за крехките и раними чудеса,чието опазване / дори с дъх ! / е нравствен императив на човека. Опозиционно разположени , двете части на това великолепно стихотворение са илюстрация на схващанията на поета за двата вида светлина. Едната той нарича „светлината людска „,което означава ,че тя е чужда ,студена ,отблъскваща. Другата е „светлината своя”  т.е. близка , скъпа, разбираема, благородна. Първата убива, отнема ,зачерква,руши :
„Тъй лесно светлината людска / убива непроницаемата тайна”

Втората е ,която „ умножава тайните на света”: „Венеца с чудесата на света аз не прекършвам / и не убивам никога с дъха си тайните , които пътьом срещам”. А кои са  чудесата , тайните , срещите с възвишеното по пътя на човека?Нима не са цветята ,очите ,устните, любовта ,дори „гробниците хладни”? Нима не е целият пъстър свят от Сътворението си насам ? Читателят трябва да разкодира съдържанието на „гробниците хладни” , да стане като преводача съавтор. И ето фантазията  вижда запалена с нечисти намерения свещ в храм, потънал в „ непроницаемата тайна на глъбините мрачни”. Такава свещ е недостойна и оскверняваща, тя е „светлината людска”, чужда на поетовата душа. А душата е често срещащ се персонаж в поетиката на Бала.Тя е много важна за тялото. „Докато душата стои изправена, държи тялото си високо и не позволява на годините да го засегнат „ – пише Никос Казандзакис в „Последното изкушение „ .
Влюбеността е  чудото , което пришива криле на влюбения поет.При вида на любимата цялото му същество се преизпълва „със светлината своя „ ,умножава „тайните на света”, украсява „зората мрачна „  с  „тръпки силни „.
„Светлината“ е второто стихотворение в композицията, което ни подава златното ключе, за да открием , благодарение на безкрайната му виталност, пълнокръвието на мирозданието:

Небитието се мятало в агония ,
когато сам от мрака се появил
Създателят и възвестил:
„Нека да бъде светлина!
„Светлината”

А как стои темата за светлината у  Пенчо Славейков , основоположник на модерната българска лирика? Загубил слуха си , Бетховен ридае пред пианото ”За мене всичко свършено е вече./ Слепецът няма слънцето да види” /Cis mol /

При Пенчо Славейков копнежът, превърнат в светлина, помръква заедно с трагичното разкъсване на бляна . С това се обяснява огромният песимизъм на персонажите му във философско – нравствените му творби . Шели, Микеланджело са жадуващи за светлина. В  „Симфония на безнадеждността „ Прометей стоически понася непосилни мъки с гордото съзнание ,че е осветил „ човешкий тъмен дух „.Единствено катарзисът укротява страстите им и дава смисъл на по – нататъшната борба , както е и у Лучиан Блага. Общото между двата колоса е влиянието на немската идеалистическа философия, на Кант и Ницше, както и на българския и румънския фолклор. При Блага  – на тъжните народни песни , наричани „дойни”. Разбира се има и различия.Струва ми се, че Пенчо Славейков е по-мрачен, Блага, който също не е чужд на тъгата, на мислите за смъртта  в  по-зряла възраст, остава някак си по-витален. Понякога дори е еретичен:
„ Подобно еретик умувам и се питам: отгде ли Раят получава светлина?
И се досещам: Адът с пламъци го осветява”.

Невероятни метафори, обагрени с цветовете на земните чудеса , внушават пантеизма на поета  и силата на светлината да прогонва мрака :
  Червени лози ,
зелени лози задушават къщите с ластарите си,мощни
и жилави като пипала на октоподи ,
сграбчили здраво плячката.

Току – що изгряло ,
слънцето измива в морето кръвта от стрелите си ,
с които е проболо нощта ,
тъй както се пробожда звяр.
/”Край морето „ /
Светлината присъства навсякъде в поемите на Блага,дори когато самата дума не се споменава.Тя е в „След бурята” , „Сребърни криле „ , „Епитафия”, „Градове , архипелази ,океани „ и мн.др.Стамболиев  майсторски напипва ритъма ,мелодиката , отдава му се да преведе ярко афористичния стил.

Част от сливането със света , с Вселената , е любовта. Косите на любимата , надвесени над лирическия аз , са воал , който превръща в „чаровна тайна цялата земя “  /”Косите ти „/. Самата тя е  „млада магьосница „ ,чието тяло
„пламти като клада в ръцете ми” / „Ние и земята „/, очите на любимата са
„сянка не видели / ни веднъж”  /”Пролет”/,тя е способна да подпали кръвта :”Замайващата ти усмивка / разбуди в мен мравуняци от страсти „ /”Нощ”/.
„Ръцете ти”, „Ева” , „Израстват спомените „ , „Вечност” и др.са шедьоври.

Запомнящ се образ в поезията на Лучиан Блага е играещият човек –/homo ludens/. В „Как искам да играя „ виталността го довежда до истинско прозрение:Човек трябва да е свободен и разкрепостен.Едва тогава сам Бог в човешката му сърцевина би могъл също да се почувства свободен:

„Как искам да играя,/ тъй както никога не съм играл”
И сред талази от ярка светлина,
пронизан от незнаен порив,
да затанцувам страстно ,  лудо!
Тогава дъх да си поеме Господ в мен
и вече да не казва,
че е „роб в тъмница !“

Играещият човек трябва да намери своето заслужено място до мислещия човек и до произвеждащия човек /homo sapiens ,homo faber / ,защото играта има съществена функция в човешкото развитие.Немалка роля имат и мечтите.

В афористичното стихотворение „Мечтателят” паячето се мята неспокойно , лъчите на луната са смутили неговия сън: Защо се мята? /Сънува, че лъчите /са нишки от неговата мрежа./ Опитва се сега / по тези нишки / да стигне до небето./Засилва се храбрецът ,/ нагоре устремен.”

Но поетът,спомняйки си навярно бедния идалго Дон Кихот , въздъхва :”Как се страхувам / да не падне / малкият мечтател…”

Много размисли са посветени на творческия процес:”Кое ще се превърне в стих – отдавна зная! / това ,което в паметта ти / след горенето би оцеляло” /”Алхимия”/.
  Раждането на поезията е едно от чудесата на света , които се нуждаят от грижи, а трябва и да имаш нужните сетива  : „Аз всекидневно правя преводи./На родния език превеждам песните, /които моето сърце ми шепне / на собствения си език.”
„ Стихотворец”

Това са,казано на най-прост език, чудесата,за които се говори  в тези размисли. Искам да посоча накрая, че книгата е обогатена от четири есета и избрани мисли. Пред нас е Мирозданието, лирически и философски преосмислено и преоткрито с цялата си красота.То ни дава повод да вярваме във Вечността на  вселенския разум и красотата.

„Поеми на светлината. Избрани стихотворения, мисли и есета“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔