Начало / Интервюта / Панко Анчев, литературен критик: Критиката се превърна в коментар и „интерпретация”

Панко Анчев, литературен критик: Критиката се превърна в коментар и „интерпретация”

Панко Анчев е роден на 25 март 1946 г. във Варна. Завършва българска филология във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”. Дълги години работи в издателство „Георги Бакалов” – Варна, където стига до главен редактор и директор. Автор е на 13 книги литературна критика, история на литературата, обществена история, философия на историята. През 2009 г. е удостоен със званието „Почетен доктор на Литературния институт „А. М. Горки” за заслугите му в изучаването на руската литература.
Отговорен редактор на списанието за литература и изкуство „Простори”. Живее във Варна.
Предлагаме откъс от интервю с него, взето от преводача Огнян Стамболиев.
––––––––––––––––––––––

Нека започнем с началото на Вашия път в литературата.
–    Не зная кога точно и как се е породил интересът ми към книгите и литературата. Научих се да чета твърде рано – дори не ми се вярва, че петгодишен вече не само познавах буквите, но и разбирах онова, което се криеше зад тях. Магията на буквите ме привърза към книгите. Оттогава досега съм техен щастлив роб.
Книгите, които четях, вероятно са ме подтикнали да се помъча и аз да изразя нещо подобно на това, което те изразяват. Така започнаха моите литературни терзания. Имах желание и дори потребност да пиша, но преди всичко да пиша това, което пораждаха книгите в мене, т.е. да ги анализирам и коментирам, да търся вътрешния им смисъл, да прониквам в умението на автора да описва характери. Правил съм опити да пиша и стихотворения, и разкази, но твърде скоро осъзнах, че моят начин на самоизразяване е друг.
Искам да кажа, че от най-ранни години смътно съм се догаждал, че ще се занимавам с литература и писане. И че ще обяснявам литературата. Постепенно това се затвърждаваше у мене и дори когато в училище често бях безпомощен в часовете по литература, увереността в собственото ми бъдеще не ме напускаше.
В гимназията прочетох и анотирах цялото течение на списание „Мисъл” на д-р Кръстьо Кръстев. Четенето в библиотеката и работата с литературната периодика ми доставяха огромно удоволствие. Опитвах се да пиша рецензии и литературно-критически статии. Четях рецензиите в литературните издания и бях сигурен, че моите анализи и оценки са по-точни.
Усещах обаче недостига на знанията си. Колкото повече четях, толкова повече осъзнавах, че има още много и много за четене. И че ми предстои огромна работа. Винаги ме е съпътствало съмнението. Исках бързо да постигна целите си, но осъзнавах, че това няма да стане скоро и че ще трябва доста да се потрудя.

Далече сте от столицата и съюзите, кръговете и групите, работите сам. „Малкият народ”, „Философия на литературната история”, „Друг начин на мислене, „Разумът в българската история” обаче са истински събития в днешната ни литературна критика. В „Малкият народ” пишете: „Малкият народ е страдалец. Неговите болки и страдания са непонятни за големите народи…”.  
–    Животът в провинцията е със своите особености, предимства и недостатъци. Самата провинция има един голям враг, който може да убие всекиго, живеещ в нея – провинциалното мислене, провинцията като дух и начин на мислене. Тук е по-лесно да се вманиачиш, да придобиеш комплекси за малоценност и грандомания; да се отдадеш на местната слава и да се оставиш на течението. Средата тук е жестока с всеки, който иска да я преодолее и не признава нейните оценки и класации.
Но на мен провинцията не ми е тежала и никога не съм страдал, че не съм в София. Може би заради това, че имах щастието още съвсем млад да работя в издателство „Георги Бакалов”. Издателството дава друг хоризонт, друг поглед към литературния живот, друга мярка за ценностите и славата. Чрез издателството аз общувах не само със столицата, но и с целия свят. Затова и не съм имал нито комплекси за малоценност, нито съм развивал мания за величие. Никога не съм се състезавал с този до мен, не съм искал да бъда „пръв варненски писател”.
Нещо повече, аз се дразня, когато ме наричат варненски писател или варненски интелектуалец и се мъча да внуша и на по-младите ми колеги, че трябва да говорим за писатели и интелектуалци, живеещи във Варна, а не за „варненски”. Защото истинският писател и творец принадлежи на националната литература и култура.
Докато бях млад, „някои хора” се опитваха да ме направят „варненски критик”, пишещ за „варненските писатели”. Но вече се равнявах по мъртвите класици и мислех с други категории. Затова и останах свободен и сам. Нямам много приятели, но тези, които имам, са все талантливи и почтени хора, които много са ми дали. Всъщност, освен тях, най-добрите ми приятели и истинската среда, в която живея, са книгите от моята библиотека. А вече и в интернет.
Но провинциалист и провинциално величие можеш да бъдеш и в столицата – без съмнение. Провинцията е ленив начин на мислене, болно самолюбие, състояние на духа и амбицията.

Защо според Вас българският интелектуалец не генерира идеи, а е по-скоро популяризатор и тълкувател на чужди идеи и теории?
–    Проблемът за българската интелигенция ме занимава през последните десетина години. Моята тъжна констатация, че голяма част от бедите, които са ни сполетели и продължават да ни сполетяват, се дължат на отсъствието на интелигенция у нас. Тя липсва, макар да имаме ярки интелектуалци във всички сфери на духа, културата и науката.
Интелигенцията е социална прослойка, която осъзнава себе си като духовен водач на нацията; тя ражда и формулира идеи за развитието на обществото, отваря очите на народа, вдъхва сили и увереност у нацията. А каква интелигенция днес? Никаква.
В книгата ми „Малкият народ” съм включил една глава, която се нарича „Може ли малкият народ да ражда големи идеи?”. Отговорът ми е, че не може. И не защото е по-глупав от големия или по исторически причини, а тъй като философски и обществено-политически теории се създават там, където се заражда и осъзнава новото социално явление. Нашето историческо развитие от началото на буржоазната епоха повтаря под различни форми и с различни особености вече извървяното развитие на големите западноевропейски държави. Там системата е в истинския си вид. Ние вървим след първите и няма как да видим, забележим, осъзнаем и формулираме нещо, което не се е проявило още у нас в чист и отчетлив вид.
Освен това голямата държава и голямата нация дават и голям мащаб на мисленето. Но ние имаме нашите важни исторически и актуални проблеми – тях трябва да изучаваме и да търсим решението им. Националните особености трябва да се изучават и върху тях също да се градят теории. Тези теории може и да не са всеобщо значими и задължителни за всички, но са достатъчно важни и значими, за да бъдат пропускани и българските философи, културолози, литературоведи, историци да не се занимават с тях, а да повтарят и популяризират чуждите.

В „Малкият народ” пишете: „Само объркана и разложена интелигенция може да бъде в политиката и властта. Нормалното й състояние е да бъде срещу политиката и властта – особено срещу властта на пазара…” Изключително точно! Но защо все пак да няма интелигенция  във властта? Нима няма добри примери: Малро във Франция, Луначарски и Чичерин в Съветска Русия?
–    Аз говоря за интелигенцията, а Вие давате примери с интелектуалци. Разликата е съществена. Интелигенцията сама е власт. И то такава власт, пред която никой не е в състояние да устои. Тази власт повежда народа срещу всеки терор, насилник, робство.
Въпреки че е лицемерие, добре е във властта да участват интелектуалци – най-малкото защото те говорят по друг начин, имат друг морал и биха били в състояние да внесат в нея нравственост, човечност и състрадателност.
Умният човек във властта е просто един страдалец и мъченик на своята наивна вяра, че е възможно усилията му да променят нещо. Отвратително е да гледаш какви примитивни, необразовани, неуки и неморални хора управляват държавата ни. Та те дори не умеят да говорят правилно.

Как си обяснявате нашия национален нихилизъм? Защо у нас е толкова силно изразен?
–    Не, не, аз не смятам, че българската нация е нихилистична, че отричаме всичко. Духът на отрицанието, за който говори проф. Петър Мутафчиев, е социално, а не национално качество. Българите са отричали само онова, което е било в противоречие с техния дух и същност. Такъв дух, разбира се, притежават всички народи – иначе не биха просъществували. Той е тяхната имунна система.
Закъснялото ни влизане в модерната епоха породи у част от българската интелигенция историческо нетърпение. Тези наши интелигенти, сред които блестят Г. С. Раковски, Христо Ботев, Васил Левски и др., бързаха да подготвят и извършат национално-освободителната революция и възстановят националната българска държава. На тях им трябваха стимули и примери за подражание. Намериха ги в мита за неподчинението, отрицанието, революционността на българите. Така пример за подражание станаха богомилите, а не светостта на св. Иван Рилски, цар Симеон завоевателят, а не неговия баща покръстителят цар Борис-Михаил, да не говорим за неговият син цар Петър. Почти за национални идоли бяха обявени тези наши владетели от Средновековието, които имаха най-много победи над Византия, за да се подтикне нацията за борба срещу гръцките духовници и заради самостоятелната Българска православна църква.
Нихилизмът на революцията обаче се превърна в политически идеология  и във времето на изграждането на държавата и мирния живот. Днес ние трябва да се освободим от тази митология и да осмислим историята си в цялото й величие и градивност, да осъзнаем значението на Византия и византийската цивилизация за развитието на българската култура и държавност; да осмислим сложността на Възраждането и да го освободим от прекалената му героичност и безкористност и да го видим като епоха на установяване на буржоазните отношения и формирането на буржоазното съзнание и морал.

Не мислите ли, че духовният упадък е повсеместен и то в световен план?
–    Така е, но това не прави нашият духовен упадък по-възвишен или достоен за уважение, понеже е „някак” европейски и световен. Упадъкът обаче не е само духовен. Ние преживяваме кризата на изчерпания обществено-политически и икономически модел. Т.е. става дума за системна криза. Тя затова е и толкова тежка и неразрешима, защото старата система е напълно изчерпана, а още не се е появила новата, която да я замести. Най-лошото е, че този мъчителен преход може да продължи дълго и да донесе безброй нещастия на човечеството.

Защо нашата литературна критика, с известни изключения, не е достатъчно задълбочена и влиятелна?
–    Критиката е елемент от общественото самосъзнание. Носител на това самосъзнание е интелигенцията. А няма интелигенция, защото обществото не изпитва необходимост да се самоосъзнава, да преценява извървения път и да търси различни решения за бъдещето си. Обществото дори е изместило нацията и не знам дали можем вече да говори за национално общество и национално обществено съзнание.
По тази причина няма и критика. Критиката се превърна в коментар и „интерпретация”. Тя не следи процеса, не оценява книгите, не анализира явленията. В най-добрия случай рекламира новите книги и е в угода на търговията и пазара. Но днес е силно понижена и ролята на самата литература, на писателя. Словоцентричната ни култура сега се е подчинила на образа и ритъма, на изпълнителските изкуства с масов характер. Литературата е нещо, без което вече може, защото и езикът ни започва да става излишен. Пък и писателите се примириха, промениха се и станаха фигуранти на пазара, а не духовни водачи и съвест на нацията. А като няма писатели и литература, за каква критика да говорим!
Казвам това, за да се замислят българските интелектуалци каква рана е нанесена на културата и на националното ни съзнание, на цялата нация. Ние, писателите, интелектуалците, интелигенцията, сме виновни за всичко това.

Не мислите ли, че литературният живот у нас е прекалено концентриран в столицата?
–    Мисля, че литературният живот започва да става прекалено разконцентриран. Изчезва неговият общонационален характер. Сега литературният живот започва да се обособява в отделните населени места и да произвежда провинциални гении. Струва ми се, че извън столицата излизат повече литературни издания отколкото в самата столица. Ние нямаме, както беше преди, „централни издания”. Обособяват се и групи по различни принципи, в това число и политически. Писателите стават известни в своя си кръг, в своя си град, но не ги знаят в съседния. Същото важи и за т. нар. столични писатели. Малцина от тях са познати в провинцията. Книгите не се разпространяват по цялата страна. Изобщо, формира се вече друг модел на националния литературен живот, който не поощрява целостта на националната литература, а дори й пречи.
Нашето списание „Простори” работи в посока на подобно обединение, но и то не може да стигне до цялата страна. Добре е, че имаме интернет сайт и той е доста посещаван. Амбицията ни е да представяме автори от цялата страна. Но няма критика, която да анализира процесите в литературата. Макар че се опитваме да отбелязваме някои характерни нови книги, мъчим се да следим книгоиздаването и да поощряваме новите таланти. Трудно е, много е трудно.

Книгите на Панко Анчев тук

 

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

12_princesi_3D

Иво Сиромахов: „Как да накарам детето ми да чете?“. Не става с „накарване“, а с личен пример и с пробуждане на любопитство

След „Малки приказки” и „Приказки от планината” популярният сценарист, телевизионен водещ и журналист Иво Сиромахов …

Един коментар

  1. Панко Анчев, литературен критик: Критиката се превърна в коментар и „интерпретация” | Лира