Начало / Любопитно / Хорхе Луис Борхес за книгите и класиците (откъс от „Седем разговора с Хорхе Луис Борхес“ от Фернандо Сорентино)

Хорхе Луис Борхес за книгите и класиците (откъс от „Седем разговора с Хорхе Луис Борхес“ от Фернандо Сорентино)

През 2011 г. на българският книжен пазар се появи книгата  „Седем разговора с Хорхе Луис Борхес“. В нея са публикувани интервютата на Фернандо Сорентино с големия писател.

–––––––––––––––––––––––

Фернандо Сорентино: От строго литературна гледна точка, каква оценка заслужава Библията?
Хорхе Луис Борхес : Оценките трябва да бъдат много и различни, тъй като става дума – както го показва името в множествено число – за много и различни книги. От всички най-много са ме впечатлили Книгата на Йов, Еклисиастът и разбира се Евангелията. Необикновената идея да се придаде свещен характер на най-добрите книги на една литература мисля, че не е била изследвана с цялото внимание, което заслужава. Не познавам никой друг народ, който да е направил същото. В резултат имаме едно от най-богатите произведения, които човечеството притежава.

Ф.С. Съществуват две книги, чиито автори са ги писали, като са мислили за деца, но навярно имат по-голям прием сред възрастните, отколкото сред малките: „Алиса в страната на чудесата” на Луис Карол и „Малкият принц” на Антоан дьо Сент Екзюпери. Какво представляват за вас едната и другата книга?
Х.Л.Б. Вероятно стигна прекалено късно до мен „Малкият принц”, за да ми хареса. Прочетох го, когато се публикува и ми се стори, че не заслужава вниманието, което беше завоювал. Колкото до „Алиса в страната на чудесата”, тя ми се струва една възхитителна книга и което е още по-важно, тя е обичана книга. Сега обаче не зная докъде авторът си е давал сметка за кошмарния характер, който има тази книга, въпреки че изглежда невъзможно да не го е забелязал. Може би този кошмарен характер е по-наситен поради обстоятелството, че авторът не си е поставял за цел да пише някакъв кошмар; мисля, че си е бил поставил за цел да напише фабула за деца и че нещо дълбоко, нещо, което отива по-далеч от съзнателните му намерения, го е довело не до кошмара, а до близостта или имитацията на кошмар, което ми се струва типично за тази книга и за една друга – „Алиса в огледалния свят”.

Ф.С. Във вашите есета лесно могат да се намерят оценки на много английски, немски, френски или испански писатели; затова пък е много рядко да се открие някое мнение, изказано за Достоевски или Толстой. Затова бих искал да обясните за нашата книга как гледате на тези двама писатели.
Х.Л.Б. Когато бях на деветнадесет години вярвах, че Достоевски е може би най-големият романист на света, и се дразнех, когато се говореше за други писатели и се смяташе, че са от неговия ранг. А после, същото ми се случи с Толстой на „Война и мир”. Но не мина много време и установих, че това мое възхищение не носи желанието да чета други техни произведения, освен тези, които вече бях прочел. Например, вече бях прочел и препрочел „Престъпление и наказание” и „Бесове”. После бях сразен от „Братя Карамазови”, семейство, което така и не ме заинтригува, докато накрая установих, че не желая да чета други книги на Достоевски. За сметка на това обаче, видях, че имам желание да чета автори, които тогава оценявах като не толкова добри. Например, опитвах се да чета всеки ред, написан от Честъртън и въпреки това би ме възмутил – по онова време, – фактът да се съпоставят Честъртън и Достоевски. Навярно това, което ми се случи с Достоевски, е, че постепенно си дадох сметка, че героите му не се различават много едни от други, а и имаше нещо неприятно в тази постоянна идея за вината, и не намирах у него това, което всъщност най-много ми харесва в литературата, а именно епиката.

Ф.С. А Хемингуей?
Х.Л.Б. Не мога да говоря за Хемингуей, защото винаги съм чувствал към него някаква антипатия, заради написаното от него. Прочетох една негова книга – не си спомням коя беше, – която ми хареса и после, към края, открих, че персонажът, който на мен ми се струваше отвратителен, беше чувстван като прекрасен от автора. Хемингуей е човек, който се интересува безкористно от жестокостта и бруталността, а мисля, че трябва да има нещо лошо в една такава личност. И смятам, че накрая той стигна до същото мнение; мисля, че се разкая за това, че е прекарал една голяма част от живота си сред гангстери или тореадори или боксьори. И смятам, че, когато се самоуби, това беше нещо като присъда, която сам упражни върху творчеството си. Но моят приятел Норман Томас ди Джовани ми казва, че не съм чел добрите разкази на Хемингуей и че сред тях има някои, които биха могли да бъдат одобрени от Киплинг. Дано да има право.

Ф.С. Харесахте ли криминалните романи на Конан Дойл?
Х.Л.Б. Истината е, че много ми харесаха и мисля, че продължават да ми харесват. И смятам, че за романите на Конан Дойл би могло да се каже същото, което и за „Фауст” на Естанислао дел Кампо: че по-важно от сюжета – да кажем в последния случай, пародията на трагедията на доктор Фауст или на операта, вдъхновена от творчеството на Гьоте – е приятелството на двамата герои. А в случая със „Знакът на четиримата”, „Етюд в зелено”, „Баскервилското куче”, „Мемоарите на Шерлок Холмс”, „Приключенията на Шерлок Холмс”, мисля, че по-важно от сюжетите – които обикновено са бедни, с изключение този на „Клубът на червенокосите”, е приятелството, което съществува между Шерлок Холмс и Уотсън: фактът, че е възможно приятелството между един много интелигентен човек и друг, който е по-скоро глупав; фактът, че при все това те са приятели и се уважават и се разбират. Мисля, че атмосферата в романите на Конан Дойл (тази на къщата на „Бейкър стрийт”, тази на двама неженени господа, които живеят сами, пристигането на някой с новината за някое престъпление) – всичко това е по-важно от криминалния сюжет. Защото безспорно има автори, които са безкрайно под нивото на Конан Дойл – Ван Дайн, например, а те са измислили много по-изкусни сюжети и въпреки това продължават да бъдат посредствени. Конан Дойл може би е разбрал, че на неговите читатели е достатъчно приятелството на Уотсън и Шерлок Холмс.
[…] Всички тези романи се публикуваха като четива с продължения. Спомням си, че прочетох в една биография на Оскар Уайлд, че някой си господин Липинкот мисля, че беше, щял да издава списание, озаглавено Lippincott´s Magazine. Тогава той поканил двама писатели на обяд и им предложил да напишат романи за списанието, които да се публикуват на откъси. И от този обяд излезли „Портретът на Дориан Грей” и мисля също „Знакът на четиримата” на Конан Дойл. Що се отнася до останалото, Оскар Уайлд и Конан Дойл бяха приятели и освен това и двамата бяха ирландци; въпреки че Конан Дойл е роден в Единбург, Шотландия. На мен ми се стори странен фактът, че го смятат за ирландец, но ми отговориха по начин, на който не може да се възрази: „Ако една котка роди в пещ, какво бихте казал, че е родила тя: котета или хлябове?”.

Ф.С. Не ви ли се струва парадоксално един и същ народ да е дал и Шопенхауер, и Хитлер?
Х.Л.Б. Немският народ, наред с английския, е наистина един от най-удивителните народи на света. Например, ражда Шопенхауер, ражда немската музика; и в същото време се е покорил на такъв човек като Хитлер. Уелс вярваше, че човечеството би могло да се спаси чрез образованието. Тази идея бихме могли да я пародираме със стиховете на Елиът – нещо като:
Къде е мъдростта, която изгубихме заради знание?
Къде е знанието, което изгубихме заради информация?
Разбира се, не виждам друг път към мъдростта освен знанието и информацията. При все това, ако е имало страна, в която е съществувала информация и в която е имало знание, то тази страна е била Германия. Независимо от това, тази страна се остави да бъде измамена от наистина примитивните доводи на Хитлер. Не проумявам това противоречие. Но въпросното противоречие съществува. Още нещо се наблюдава при германците – и което, разбира се, го няма при Шопенхауер – почитта към авторитетите, напомнящо дълбокото уважение на китайците към йерархиите, голямото значение на титлите и чиновете. Мисля, че в този смисъл ние сме много по-скептични от немците: мислим, че йерархиите се дължат на обстоятелствата, а обстоятелствата се дължат на случайността. Обаче немците, които са дали философи скептици, обикновено не раждат скептични хора. Германците приемат авторитета и сентенция като тази на Шилер „die Weltgeschichte ist das Weltgericht”, т.е. „историята е върховният съд”, изглежда отговаря на едно преклонение пред успеха, което ми се струва типично немско. И това е пълна противоположност на онази фраза на един английски мислител [Честъртън], който казва: „Няма по-голям провал от успеха”. Виждаме, че германците са възхитителни войници, докато имат вяра във възможността за победа, но са неспособни да се бият за изгубена кауза. Испанската ескадра след разгрома в Куба излезе в морето и беше потопена. Докато през 1918 г. немската ескадра се предаде на английската, когато разбра, че битката ще е напразна.

„Седем разговора с Хорхе Луис Борхес“ тук

Прочетете още

IMG_20190521_105329

Азбуката на книжарите

На всяка нейна буква отговаря определен жанр – забавна и полезна е едновременно Идеята идва, разбира се, от …

Един коментар

  1. Жана Ценова

    Скучна книга. Поначало съм почитателка на Борхес, но тази книга е според моето мнение неразбираема за средния български читател, защото се споменават непрекъснато разни автори, които са ни непознати. Пред очите ти минават имена, имена, цитати, които не ти говорят нищо. Може би на някои испанисти, които са изучавали специално Борхес, да им е интересна. Не разбирам защо е било взето решението да се издаде. Борхес е голямо име, но само името не е достатъчно. Оставам силно разочарована.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.