„Без токчета“ от Франческа Ланчини (откъс)

16.08.2012 Любопитно

Tres

Хубавата страна на това да живееш в агенцията е, че не трябва да вземаш автобус, за да отидеш дотам, лошата е, че те държат под око поне дванайсет часа на ден и ако закъсняваш за някъде, където е трябвало да се представиш в девет сутринта, могат да влязат и да те изритат от леглото.
Отварям очи, защото в стаята експлодира светлината и шумът от вдигането на щорите насища събуждането ми. Едно миньонче, облечено в стил Gusto Barcelona, се е облегнало на вратата на гардероба с ръка на копчето за вдигане и спускане на щорите.
– Buenos días! – казва с полемична интонация, с която всъщност би искала
да ми каже: какво правиш още в леглото, идиотке модел?
Това трябва да е Кармен, букерката, която вчера ми подаде стол, когато щях да припадна. Мислех, че съм ѝ длъжник, но след казармения метод на събуждане тази сутрин, сме квит.
– Не прочете ли листа?
– Какъв лист?
– Онзи, който ти оставихме на леглото снощи.
Търкам очите си, за да разбера къде съм, как се казвам и какво иска тази жена от мен. Отмествам завивките и изваждам това, което е останало от един измачкан лист.
– Този ли? – питам, като се прозявам.
– Това е кастингът ти за днес, клиентът е вече тук в салона. Постарай се да се
представиш в подходящ вид – казва и изчезва, като оставя след себе си следа от лошо настроение.
За да отида в банята, трябва да мина през стаята на другите момичета, още не съм се запознала с останалите, но Консоласион ми стига. Стаята им е тъмна, затова се промъквам като крадец, за да мина и да се върна, без да ги будя. Правя всичко необходимо, за да заприличам на модел, но изкушението да се представя на кастинга по пижама е огромно. Навличам редовните съдрани джинси, бяла тениска и лилави балеринки.
В коридора срещам отново Кармен, която ме оглежда от глава до пети. Гледам я и аз, след като вече съм се събудила: сигурна съм, че съм ѝ антипатична. Висока е метър и петдесет, с пищна гръд, налети бедра и прасци на колоездач. Има стърчащи уши, скрити от руса коса, която мие веднъж на две седмици и носи шини на зъбите. Четива: книги, които имат в заглавието си думи като „сърце”, „любов”, „небе”, „звезди”, един от четирите сезона или някакво атмосферно явление.
Усмихва ми се и ми дава в ръката правилника на къщата с включена информация къде да продължа живота си на модел в този град: фитнес-партньор, козметик, ВИП-клубове, ресторанти със специална отстъпка и магазини с дрехи на най-известните марки. Липсва онова, което ме интересува: кино, театри, книжарници, музеи и телефона на някой добър психоаналитик. Сгъвам листа, слагам го в джоба си и отивам да изпълня дълга си.
Мацката от кастинга има поведението на човек, който вярва, че да избереш модел, е като да се решиш да дариш бъбрек. Кармен се присъединява към нея в момента, в който поставям бука си на масата. Разбирам, че са приятелки, когато започват да си припомнят натравянето със стриди. Заради него Кармен отслабнала пет килограма. Това станало по време на последната им обща ваканция на остров Форментера. Прелистват снимките ми и си разменят мнения върху метода за изсмукване на тлъстините.
– Можеш ли да пробваш този бански, ако обичаш? – пита мацката.
Кимам, вземам двете парчета плат и отивам в стаята си шоурум. Преобличам
се и се появявам две минути по-късно.
– Като изключим мъртвешката ѝ бледност, не е зле, нали? – казва Кармен на
приятелката си.
– Да… след последната с целулит, която ми показа, тази поне е
пропорционална. Можеш ли да се завъртиш, ако обичаш?
Работещите в бранша говорят винаги така сякаш обсъждат каросерията на лек автомобил.
– Няколко стрии тук и там, обаче като цяло ми харесва.
Обръщам се с лице към тях двете и очаквам някой нахален въпрос.
– На колко години си?
– Двайсет и пет.
– Откога вземате толкова стари модели, Кармен? – казва, като изпуска кратък
вик във въздуха.
– В действителност още не ги е навършила, нали, София? – заплашва ме с
поглед Кармен и провокира здравия ми разум.
– Не точно, истината е, че съм на трийсет, но тук ме задължават да казвам, че
съм на двайсет и пет, знаеш как е.
Усмихвам се, вземам си бука и се връщам в стаята си, за да се преоблека, докато
Кармен строи замъци от извинения, за да ме опровергае. Можех да имам и лице на петнайсетгодишна, но в модата удостоверението за раждане е отправната точка за всяка преценка. След като си минал двайсет години, си преждевременно остарял. Сгъвам краищата на един вече попреминал яд и го оставям на леглото, за да се впусна по улиците на Барселона.
Днес отразявам небето, което е с настроение като моето. Вече не съм посред лятото на Флорида и ми е студено: бих искала да имам едно пуловерче, изплетено от внимание. Понякога, в някои дни без слънце, се чувствам кръгла нула. Движа се, усещам как крачките задават ритъма на един бавен вървеж… Имам карта на града, но сякаш зная къде отивам. Аз съм в някакъв филм на Алмодовар: цветовете си крадат сцената и хората около мен играят ролите си, като повишават тон. Никой, с изключение на Франческа, не знае къде се намирам. Стигам до пристанището и сядам на една пейка. Нося със себе си книгата, която Виктор бе зърнал в куфара ми, това е Възхвала на мрака. В едно от първите стихотворения Борхес се намира в Кеймбридж и разказва за желанието си да се разхожда по улиците на Буенос Айрес, по всяко време на деня и безцелно. Изпитвам същото чувство, но в моето въображение няма никакъв град, в който бих желала да бъда, само празнота.
Телефонът ми звъни, това е Кармен, първият ми ден в Барселона вече се превърна в преследване. Вбесена е от сцената по време на кастинга и говори бързо, смесва испански и каталунски, така че трябва да я помоля да повтори детайлите за един кастинг и да подсиля омразата ѝ към мен. Отбелязвам си адреса на листа, който бях сложила в джоба и когато го разгъвам, отново забелязвам, че точка 21 е отбелязана със звездички, става въпрос за уроци по йога в един от фитнес-центровете в списъка.
Търся улицата на картата и откривам, че е близо до кастинга, на който отивам. Насочвам се към метрото. Морето може да почака. Трябва да следвам съдбата си.