Франческа Ланчини: Семейството е моят литературен ключ, за да разказвам истории

14.08.2012 Интервюта

Франческа Ланчини е автор на романа „Без токчета” – нейният дебют в литературата. В него тя споделя опита си от модния подиум.Родена е през 1983 г. в Бреша, Италия. Работила е като професионален модел и актриса. Живее в Милано. Снимала се в „Бандата на Оушън-2” (2004) на режисьора Стивън Содърбърг. Българската премиера на „Без токчета” ще се състои на 12 септември” в столичната книжарница „Хеликон-България” от 18 ч.
–––––––––––––-

Как решихте да напишете този роман за света на модата?
– Това е свят, който познавам добре, работех като модел повече от десет години и имам непосредствени наблюдения върху начина, по който модата функционира, прекарала съм безкрайни часове с хора, които живеят от модата и за модата. От друга страна, модата живее от вдъхновението, и то ме съпътстваше през цялото време докато пишех романа. Първоначално си мислех, че съм започнала да пиша разказ, после той прерасна в роман, но първите страници, с които влязох в света на моята героиня София, се появиха в Маями, където споделях една къща с още няколко модела от различни страни.

Вашата героиня София носи името на града, в който сега идвате, за да представите „Без токчета”. Как приехте това, че първият град извън Италия където ще отидете, за да представите романа си, е именно София?
– Когато от издателството ми казаха за превода си помислих, че когато правим нещо правилно съдбата се съобразява с нашите намерения. И с радост си спомних, че докато пишех романа, си мислех колко хубаво ще бъде един ден да опозная града, свързан с името на главния ми персонаж. Няма да крия, когато се спрях на това име, мислех за любимата си книга като момиче „Светът на Софи”. После, когато идеята се оформи в главата ми, ми хрумна да свържа името й с един европейски град, в който тя никога не е била.

Смущава ли ви етикета „писателка” и „модел”?
– Никога не съм живяла с този етикет, защото когато започнах да пиша романа вече почти бях приключила с ангажиментите си като модел. Тази професия за мен беше само начин да постигна финансова независимост още докато следвах. Работейки като модел имах достатъчно време да чета и да се подготвям за изпити, без мисълта ми да бъде ангажирана с каквото и да е друго. А колкото до писането, винаги съм предпочитала този начин на изразяване. Като момиче пишех за себе си, после започнах да пиша статии за най-доброто списание за тенис в Италия, пишех и разкази. Накрая дойде и моментът, в който завърших първия си роман. Вече повече от година, съм писателка на свободна практика, и имам щастието да работя и със студенти, водя свой курс за разказвачески техники.

Каква е връзката ви със самотата, която съпътства писането?
– В момента, в който напишеш едно изречение и след него се появи още едно, ти влизаш в света на един персонаж и не се чувстваш сам. Светът на този персонаж допълва твоя и го обогатява. Да сътвориш живота на един персонаж, да изградиш връзките около него, ти позволява да конструираш едно огледало, в което се оглежда не само реалността, но и самия ти. Това е радост, а не самота.

Кои са писателите, които считате за свои учители?
– Много са, но Фицджералд винаги е бил сред любимите ми. Смисълът, който той придава на амбицията и разочарованието у своите герои, е поразяващ. Реализмът на Капоти, онзи удивителен начин, по който Капоти улавя действителността и съумява да я пресъздаде ме възхищава не по-малко. Делило също представя съвременната американска действителност толкова изненадващо и точно. Изучавала съм ги, подчертавала съм с молив изречения в техните книги, водила съм си безчет бележки за техниките, които използват.

А в модата и в киното, което толкова обичате, кои са вашите герои, кои са онези на които се възхищавате?
– Моите герои в модата са хората, които работят с часове върху плата, с посветеността и и страстта на майсторките на бродерии. В киното моите герои са режисьорите, успели да ме развълнуват без да използват и една дума, като Уонг Кар Вай с филма си „В настроение за любов”.

Сега когато продадохте и кинематографичните права над романа си „Без токчета” и когато предстои да бъде направен филм по него, коя актриса мислите, че е подходяща, за да изиграе София?
– Би трябвало да е някоя млада, но същевременно достатъчно зряла актриса, очарователна, но също така с вече утвърден мироглед. Няма да е лесно да бъде намерена. Защото се иска да е Мила Йовович, но с няколко години по-малко.

София е влюбена в книгите и обожава книжарници. Какво е мнението ви за навлизащите в живота ни електронни книги и четци?
– Подариха ми четец преди няколко месеца и го считам за много полезен инструмент, защото винаги мога да нося със себе си текстовете, с които да се консултирам по време на курса в университета, който водя. Опитах да прочета два романа на него, но не може да става и сравнение, хартията има съвсем друго присъствие.

Семейството е оста, около която се върти живота на София в „Без токчета”, но не е ли то една институция, която общо взето вече не е „на мода”?
– Една голяма част от осъществянето ни като човешки същества идва от способностите на нашите родители да ни обичат в първите години на живота ни. Именно затова реших да избера семейството като литературен ключ, за да разказвам истории. Спомням си нещо, което Алберто Моравия беше казал, че всеки писател има един ключ, за да държи връзка с реалността. За Пруст това е снобизмът, за Балзак – парите, за Достоевски убийството и престъплението, за Моравия – сексът. Тези литературни ключове отварят врати към други светове, литературни светове, които остават завинаги.

„Без токчета“ тук