Властта не почете възпоминание за Никола Вапцаров

23.07.2012 България

Нито един от тримата първи български държавници – Росен Плевнелиев, Цецка Цачева и Бойко Борисов, не пожела да почете паметта на разстреляния преди 70 години поет и Никола Вапцаров, съобщи news.bg.

Най-високопоставеният представител на властта, който уважи възпоменателното събитие бе зам.- председателят на Народното събрание Георги Пирински.
Възпоменанието бе открито от племенницата на поета Мая Вапцарова.

В гарнизонното стрелбище, където преди 70 години са екзекутирани Вапцаров и още пет негови другари тя заяви, че днес България вече не е същата – променила се е, защото на стената, пред която са били изправени шестимата екзекутирани са се запечатали вкаменените сълзи, на онези, които са останали.

Всички, които днес са тук, каза Вапцарова, са, за да почетат разстреляните ценности на България и на българина.
Може би сме тук, за да запълним сърцата си с онова, което вече ни липсва, каза още племенницата на поета.

Гарнизонното стрелбище бе тясно, за да побере всички онези над 500 души, които дойдоха, за да почетат паметта на Атанас Романов, Цвятко Радойнов , Антон Попов, Георги Минчев, Никола Вапцаров и Петър Богданов.

Те са шестима от всичките 55 разстреляни в гарнизонното стрелбище през втората световна война.
Тези, които успяха да влязат в музея чуха рецитал от творби на Вапцаров, изпълнени от Мая Вапцарова и артисти.

Довечера от 18.00 часа в Централния военен клуб ще се проведе тържествено възпоменателно събрание, на което ще говорят акад. Андрей Пантев и внукът на Вапцаров – Никола Вапцаров, както и други общественици.

Другите за Никола Вапцаров
Асен Константинов: Облечен съвсем скромно, с изпито, бледо лице, усмихнат миловидно, Кольо се покачи на една малка височинка, отмахна с дясната си ръка косата, която винаги падаше на челото му, и заговори. Казвам заговори, защото Кольо никога не декламираше, т.е. не позираше, а говореше – разказваше, и то с такъв тон, с такава простота и дълбочина на чувствата, че слушателите неволно се прехласваха и заживяваха с мъката на неговия герой. Този път той декламира “Другар” (“Спомен” – “Аз имах другар, добър другар”). След като свърши, слушателите забравиха екстаза, с който го извикаха да декламира, и всички мълчаха. Минута може би по-късно се сетиха, че трябва да ръкопляскат и избухнаха изведнъж…

–––––––-

Габор Гарай, Унгария: „Роденият на 24 ноември 1909 г. в Банско Вапцаров се числи към онези герои, които вечно живеят в нашите сърца, които и днес са сред нас, така, както нашият Атила Йожеф. И макар мнозина да смятат използването на аналогии в литературата за скучен, да не кажем поучителен метод, аз все пак ще прибягна до тях. Вярвам, че ще бъда извинен, защото тук няма да стане дума за изкуствени, а за действителни аналогии: за една тайна електроцентрала, която играеше ролята на съединително звено, от която черпеха енергия най-прогресивните духове на средноевропейските и южноевропейските народи по онова време. Защото не става дума само за това, че Атила Йожеф живя само 32, а Вапцаров 33 години, че тялото на единия бе разкъсано от препускащия влак, а другият падна от куршумите…
Вапцаров като всеки истински поет не се готви за смъртта, а за живота, макар че не се бои от героичната, съзнателната смърт. Бих искал да цитирам откъс от едно негово стихотворение, преведено от големия познавач на българската литература, нашия поет Ласло Наги. За това, какъв ще бъде на старини, Вапцаров пише: “като окъсан рибен буквар, модел хиляда осемстотин и четиридесет”.
Не стана така, вярваме, че не би могъл да стане такъв даже ако бе доживял до тези години. Но за това не си струваше да мислим, а мислим ли, сърцето ни се изпълва с болка. Слабо утешение за него бе, че можа да се зарадва на първата си стихосбирка, издадена от самия него още приживе, но за нас, за тези, които останахме живи, от голямо значение е, че днес Вапцаровите стихотворения се четат в цял свят и умножават славата на българската поезия”
–––––-
Едуардас МЕЖЕЛАЙТИС, Литва: Остават три месеца до смъртта, а Вапцаров пише от затвора до жена си знаменитото стихотворение “Прощално” (“Понякога ще идвам във съня ти” – казва поетът, значи вярва в безсмъртието). До смъртта остават няколко часа, но поетът не изпуска перото. Този път той пише вече своето предсмъртно “прости” – “Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме!” Такива са последните думи на поета, който вярва, вярва в победата на своя борещ се народ. Ето такъв е бил той – този забележителен българин – Никола Вапцаров! Двата лирически бисера, блеснали в ада на затвора в последните мигове от живота му, звучат като завещание. Душата на поета живее. И ще живее вечно! Кръвта на поетите се просмуква от земята – влива се в сърцата на хората. Всъщност и ние трябва да си спомним от кого трябва да се учим, да си спомним какво от онова, което не са успели да довършат поети като Вапцаров, Лорка, Витаутас Монтвила, трябва да направим ние.

Нека да си припомним някои от емблематичните стихове на поета

Прощално
На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Вяра

Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“
Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“

За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Борбата е безмилостно жестока…

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме

Книги от Никола Вапцаров тук