Лира Литературно-рекламна Агенция
Проф. Дойно Дойнов (83) е председател на Общобългарския комитет „Васил Левски“ от 1991 г. Завършил е история в Софийския университет през 1951 г. От 1985 г.е доктор на историческите науки. През периода 1971 – 1978 г. е директор е на Археологическия музей към Българската академия на науките, а от 1981 до 1991 г.е началник на Главно управление на архивите при Министерския съвет.
Дойнов е дългогодишен преподавател по история в Художествената академия и в Висшия институт по архитектура в София, както и във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. Член е на Ма¬кедонски¬я¬ на¬учен инсти¬тут в София.
В интервю за БГНЕС той говори за честването на 175-годишнината от рождението на Васил Левски и за новата си книга „Левски – най-ясната загадка“.
–––––––––––––––-
„Народното събрание, част от обществеността се вслуша в духа на времето и се прави едно тържество, без да е шумно и натрапчиво за хората, мисля, че достойно ще отбележим тази годишнина от рождението на Апостола на свободата. При това трябва да кажа, че това не е обикновена годишнина – това е юбилей – четвъртинките на век, половината на век, един век са юбилейни, другите са годишнини, допълва професорът. При това, мисля, че се прави достойно от страна на фондация, на комитет, на общественост и преди всичко на хората. За мен е по-важно – това да достигне до човека, а не да бъде натрапчиво, показно като някаква патриотарска проява и като някаква идеализация на Левски. Мисля, че целият български народ и особено младежта достойно посреща годишнината на Левски.
Ние сме комитет и всяко предложение, което е свързано с реалното и всяко отзнаменуване на Левски чрез паметник, чрез книга трябва да го приемаме добре. Но има идеи, които са неприемливи с оглед на личността на скромността на Левски, абсолютно не ги приемам, казва историкът по повод лансираната наскоро идея да се поставя огромен паметник на Левски в района на Свиленград близо до границата.
Да се издигне един 130 метров паметник на Левски – това е грандоманщина, която надвишава всичко и е в разрез с целия дух на Апостола Левски. Тази идея е по-скоро като да пришият към балтона копче или по-скоро копчето да придърпа балтона: да направят всенародна подписка, да съберат пари и да направят някакъв грандомански паметник. Абсолютно против грандоманщината съм, която залива някои наши съседни страни и е липса на самочувствие, на художествен и естетически критерий. Така че – 133 метров паметник – това е глупост, това е грандомания, това е в разрез с всичко, което можем да приемем. Това е лично мое мнение.
Ние се присъединихме към това, което Съюзът на художниците, Съюзът на архитектите в България поставиха. Какъв е този проект, кой го е направил, какво представлява, има ли качества. Няма да осеем България с паметници, които утре поколенията ще разрушават като глупави и нелепи, допълни той.
Винаги съм се питал дали трагичната съдба на българския народ и гибелта на Левски, на Ботев на Хаджи Димитъровци е предизвиквала винаги едно човешко, дълбоко християнско смирение – отношение като памет. Още ХІХ век първите чествания на Левски започват с гибелта, а не с рождението. Честванията на рождението на Левски започват късно 1898 година и то в тесен кръг на обществеността в Карлово, по-късно се отбелязва в национален план, за да се присъедини към така наречените оптимистични празници на българския народ. Но никога няма да отместим отношението на народа към 18 или 19 февруари. Това е един ден, когато с паметта, със сакралността се обвързва целият български народ, казва историкът в отговор на въпроса, защото в България тачим по-силно деня на гибелта на героите си, а не рождението им.
Това е една съвременна модна тенденция – във всеки кабинет да стои портретът на националния герой. Въобще винаги на политици и държавници над главите им стои портрет. Но понеже Левски е сакрална личност, героизирана личност, някой може да си го остави в кабинета си и да си го гледа. Но това е личен поглед на даден политик или държавник – нека те да си обсъждат. Аз не бих искал да ги коря, защото Левски се превръща от реалност в един символ. Левски се приема като национален идеал, според мен. Аз съм историк, не съм публицист – друго нещо е, когато всички викат: „Гледайте го, правете като него!“ Това е въпрос, който публицистите трябва да поставят, ние историците трябва да гледаме реалното движение на една историческа личност в паметта на един народ. И ако тя отсъства, ако тя е накърнена, ако тя е деформирана – тогава трябва да се намесим, счита видният историк. По-скоро нашето място е обективно да посочим нещата и трябва в историческата си памет да успокоим крайностите в нашия национален характер.
И Левски ни дава пример именно за това – на мъдро и равновесно отношение към историческите категории, към идеалите, не ни прави фанатици. Той не е политически или български фанатик, той е един човек ренесансов, според мен. Това съм го изразил в книгата си, която току-що излезе и се казва „Левски – най-ясната загадка“. Опитал съм се да дам моя Левски – с всички мнения, по всички дискусионни въпроси, които в момента в преса, в жълта преса, в телевизии не излизат, т.е моето мнение, без да го налагам. Ако всеки един от читателя в тази книга търси своя Левски и го обогати чрез моя – аз ще бъда изключително доволен.
Сега съм седнал на едни камъни в центъра на Карлово, гледам площада, който израсна преди години пред очите ми. Карлово живее, а Левски е тук – не само забит като начало, той е и един безкрай.
Фото: nationallibrary.bg
