Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния ден, 16 юли, е роден писателят Дико Фучеджиев (1928-2005), автор на книги, които му донесоха популярност и авторитет през 60-те и 70-те години на миналия век. Произхожда от Странджа, село Граматиково.
Завършва право в Софийския университет. Работил е в културния отдел на вестник „Вечерни новини“, редактор в издателството „Народна младеж“ и в Българската кинематография. Бил е секретар на Съюза на българските писатели, а от 1973 до 1976 г. – съветник по културните въпроси в българското посолство в Париж. В продължение на 16 години е бил главен художествен ръководител и директор на Народния театър „Иван Вазов“. Остава в литературната история с романите „Реката“, „Небето на Велека“, „Зелената трева на пустинята“, „Жаждата, която ни изгаря“, „Студено отдалечаване“ . Последният му роман е „Непредвидени мигове“. Според критиката Фучеджиев „изобрази живота такъв, какъвто е, в неговата истинска стойност“.
В последното си интервю, дадено за в. „Новинар”, през януари 2005 г. Фучеджиев сподели:
Единственото нещо, което познавам добре в света, това е реката Велека. И Странджа, разбира се. Велека е най-хубавата река в България. Тя е красива горе, а не при устието – не минава през никакви села и като погледнеш от моста, водата й е чиста като сълза, а по нея плуват само окапалите листа от дърветата. Не е баричка, която пресъхва през лятото, има много балканска пъстърва, мряна…
Майка ми, горката, не можеше нито да чете, нито да пише, работеше на през лятото на полето по чужди ниви, а зимата предеше вкъщи коноп – много й е било трудно, пръстите й все ставаха на пришки от твърдото влакно. Много се разбираха със сестра й – леля Мария, тя идваше често у нас и ме пращаха с едно шишенце да им купя за лев локмару. Специална напитка, Любен Каравелов я споменава в „Маминото детенце“. Много интересни жени бяха…
Та тръгвам аз една неделя с шишенцето, навън сняг до колене, тук-там – няма, кръчмите затворени. Но грее едно слънце и снегът от покривите се топи. Гледам от един капчук се точи струйка и какво мислите направих – приближих шишенцето и оставих да се напълни от разтопения сняг толкова, колкото изглежда за един лев. Запуших го с тапичката и отивам у нас. „О, донесе ли, сине“, пита мама. Донесох, викам, давам им го, но стоя на вратата и чакам. Тя извади две чашки, едни ръбести такива и: „Айде, Марио, наздраве!“ А то се пие наведнъж, защото е бързо изпаримо. Хвърлят те в устата, настава миг на затишие и леля Мария като скочи: „Бре, мискинино!“ Грабна дилафа пред печката и ме погна… Ей такива неща…Животът е кратка илюзия – докато го живеем, той е труден, мъчен, но е справедлив и за всички хора границата е една. Разбира се, едни умират по един начин, други – по друг. Така за някои той е и сладка илюзия, а за други си остава само кратка…
Книги от Дико Фучеджиев тук
