Лира Литературно-рекламна Агенция
Диана Александрова
Ерик-Еманюел Шмит е от авторите, които умеят да казват много с малко думи, влизащи в ума ни неусетно, като люлчина песен. С всяка дума, с всеки ред , той ни учи да се вглеждаме в красотата, за да я откриваме като безценно съкровище и на най-причудливи места, да преоткриваме различията или самотата, да се вслушваме в тъгата и неизказаностите. Учи ни да приемаме… като безупречно огледало.
В едно свое интервю авторът споделя: „Музиката винаги казва истината, а интелектът се проявява след това… Същото е и когато пиша пиеса. Винаги се опитвам да чуя музиката на душата, тоест нещо повече от обикновените думи…”
Новия му роман „Жената с огледалото” наистина е „нещо повече”… В него се изправяме пред един огледален калейдоскоп, където всяко отражение ни намига многозначително. Поглеждайки през огледалото в загадката, за пореден път съзираме като проблясък огледалната природа на жената и нейната дълбинна психология. Казано е, че човек за човека е огледало, а именно женското начало се свързва с пасивността, с покоряването или приемането и
поради това представлява огледален образ на действителността.
В романа са разгледани три отделни епохи, три различни, а всъщност „огледално еднакви” жени. И трите първоначално не подозират за огромната си сила и тяхно свещено право същевременно – възможността да избират, кого или какво да отразяват; да избират „погледа”’, посоката, а следователно и
пътя. Всяка една от тях така се е „разтворила” в света, така се е сляла с отражението му, че се е изгубила… Забравяйки или неосъзнавайки, че тя самата е едно безценно огледало в същия този свят. И Ан, и Анна, и Ани виждат само умаления си образ като в двойно обърнато огледало и всичко извън тях, всичко, на което са се посветили – природата (или Бог), обществото (или науката), талантът (или ролята) – светът като цяло, изглежда по-значим,
уголемен до невероятност… В този голям свят те извършват своите малки чудеса или революции по неволя, „без да искат”…
Иронията в случая е, че тази, която е родена и призвана да бъде (като) огледало, не може сама себе си да види – заета да носи и да се вглежда в чуждо огледало, нейният образ винаги излиза някак раздвоен, като видян през две огледала (най-малко) …Може би именно затова истинската й същност заблестява необезпокоявана, неуловима и така красиво различна в тази огледална амалгама, каквато само драматург като Шмит може да забърка.
„Жената с огледалото” тук
