Лира Литературно-рекламна Агенция
Мартин Еймис е английски писател, роден през 1949 г. Творчеството му се характеризира със остра сатира и черен хумор. Смятан е за един от най-добрите писатели, които не печелят награди. Носи етикет на лошото момче на британската литература, главно заради постоянната си критика към действителността в Обединеното кралство. На български са преведени книгите му „Другите”, „Дом за свиждане” и „Пари”. Баща му е друг известен автор – Кингсли Еймис. На фестивала „Хей” той промотира новата си книга „Лионел Асбо: Жител на Англия” и коментира теми като писането, Америка, Англия, работническата класа, разликата между мъжете и жените писатели и др. Предлагаме ви неговото изказване, публикувано в британския „Телеграф”.
–––––––––––––
За писането:
Често се задават въпроси като „Всеки ден ли намираш време да пишеш?”, „Колко силно натискаш хартията?” и подобни. Всеки се интересува от механизма на нещата, но всъщност как един роман се оформя в теб е доста мистериозна работа. Странно е. Хората също питат: „Как реши да напишеш тази книга?”. „Решавам” не е точният термин. Ти не избираш за какво да пишеш. Това, което те впечатлява, де факто взима решението. Не съм съгласен с твърдения като това, че писането извира от болката. Писането е еротична и весела работа.
За положението в Англия:
Не можем да се преструваме, че нищо неправилно не се случва в Англия през последните 50-60 години. Може да се говори за национален упадък, за загуба на мощ в световен мащаб. Това са тривиални неща, но аз съм съгласен с тях. Не мога да се сетя за друга страна, в която всички да се интересуват от хора, които изобщо не са интересни. В слизането надолу Англия е начело и е по този път по-дълго от всички други. Преди 70-80 години Англия е била най-мощната нация. След Втората световна война няма такова нещо. Англия загуби войната, не го казвам в буквален смисъл. В някои неща обаче страната се справя добре. Следва една лява идеология. За жалост обаче след войната е модерно да се срамуваш, че си имал империя. Сега Англия е нация от трета ръка.
За сатирата и работническата класа:
Аз също съм представител на този обществен слой. Баща ми беше член на средно-ниската класа в Южен Лондон. Роднините ми бяха в същото положение, преди книгите на баща ми да променят нещата. Брат ми винаги казва, че не се е променил. Аз бях по-различен от тях, имах размах, визия. Образованието е много важно. Все още има много неразкрита интелигентност.
За упадъка на Америка:
Америка ще се промени в негативен план. Това вече се вижда в невероятния извор на глупост в Републиканската партия. От 8-9 човека, не могат да отсеят един, който да е достоен да бъде избран.
За смъртта на Кристофър Хитчинс:
Когато става дума за някой, с който сме били най-добри приятели 40 години, имам правото да я смятам за абсолютно безсмислена. Но не всичко е толкова ужасно, което е изненадващо. Той беше човек с поразителна любов към живота и я запази до последната секунда. Прекарах с него всяка минута в болницата. На всеки 10 минути влизаха и му вкарваха разни неща в гърлото и му причиняваха адска болка. Въпреки това, той отговаряше: „много благодаря”, след което продължавахме да си говорим за литература и политика, сякаш нищо не е станало. Никога няма да обичам живота колкото него, но той ме накара да харесвам всичко, което видя, когато изляза на улицата. Всички знаем израза „това, което не те убива, те прави по-силен”. Не е вярно. Това, което не те убива, те отслабва все повече и повече. Това не ме направи по-силен, но ме накара да оценявам това, което имам.
За жените:
Нека ви разкрия разликата между мъжкото и женското писане. Когато ти съобщят, че някой твой близък е починал, избухваш в сълзи, но не можеш да избухнеш в песен. Има малко повече песен в женското писане, повече искреност. Това е и причината жените да пишат много по-добре за секса. Мъжът се страхува от импотентността, от представянето си. Когато той пише за секс, отблъсква страховете си – всичко трябва да е идеално. Жените нямат толкова страхове относно секса.
Свързани заглавия
„Лошите момчета“ в литературата
Признати писатели, които не печелят награди
Дали талантът може да се наследи?
Мартин Еймис продължава борбата за регламентиране на евтаназията
Книги от Мартин Еймис тук
