„Есперанса” от Триш Макгрегър (анотация, мнения, откъс)

23.05.2012 Любопитно

Роман за мистерията на времето, пространството и любовта в един реално-нереален свят!
В градчето Есперанса нищо не е такова, каквото изглежда – нито хората, нито пейзажът, нито дори мъглата. Щом мъглата плъзне по тесните улички, местните бързат да се приберат и заключат, а туристите се озъртат със страх…

Когато Тес Ливингстън, агент на ФБР, слиза от автобус на междуградска спирка високо в Андите, тя не може да си спомни как точно се е озовала там. Знае само, че е била по следите на престъпници в Еквадор. Но сега се намира в това затънтено място и чака автобус за Есперанса – или поне така е написано на билета й.
Там съдбата я свързва с Иън Ритър, журналист от Минесота, който пътува за Галапагос. Ограничените му познания по испански език обаче не му позволяват да разбере защо трябва да се качи на автобус номер 13 за Есперанса и къде всъщност ще го отведе той.
Тази среща ще промени живота им завинаги.
Защото в Есперанса има духове – гладни духове, които се наричат брухос и могат да обсебват телата на живите хора; гневни духове, които не могат да се откажат от живота и от насладите на плътта; духове, които са забравили какво е да си човек, да имаш сърце и да обичаш безкористно. Хората от Есперанса повеждат битка срещу брухос.

На коя страна ще застанат Тес и Иън? Двамата откриват любовта, но дали тя ще преодолее ограниченията на времето и пространството и… смъртта? Ще разберат ли кои са и защо са попаднали в този реално-нереален град?

Мнения за книгата
От доста време не съм се чувствал толкова смаян от някоя книга. Обикновено още от корицата или от първите няколко страници знам какво ще открия вътре, но не и този път. Не можех да я оставя, преди да разбера какво ще се случи после и после, и така до самия край. „Есперанса” от Триш Макгрегър ме зашемети. Тя е като рецепта за съвършеното литературно ястие. Вътре ще откриете романтика, смесена с ужас, легенди и фантазия в чудесна мярка, и ще искате още. Ако трябва да я сравня с други истории, бих казал, че прилича на сериали като „Квантов скок” с елементи на „Жената на пътешественика във времето”. Fangoria Magazine

„Завладяваща! Тази книга ще ви обсеби!“ Джеф Линдзи, автор на бестселъра Dexter by Design (по който е създаден сериалът „Декстър”)
„Този мистериозен трилър е четиво за бягство в други светове от най-висока класа. Описанията на Триш Макгрегър ще ви пренесат в екзотичните Анди, а героите й оживяват пред очите ви. Напрежението расте с всяка страница и не ви оставя да се успокоите до самия край. Дори тези, които не се плашат лесно, ще усетят как по кожата ги побиват тръпки.” RT Book Reviews

„Обичам добрите истории с призраци, винаги съм ги обичала. Има нещо в идеята за друг свят, изпълнен с духове и души, които ни наблюдават и искат да общуват с нас, което е особено вълнуващо. Духовете на „Есперанса” ще отговарят на всичките ви очаквания.” Romantic Times

„Забелязала съм, че често книги, които претендират, че са страшни или оригинални, просто не са такива. За мен поне „Есперанса” е съвършено оригинална и нова история. Това не е традиционният сюжет с духове. Тук ще откриете духовете брухос, които не приличат на нищо, с което сте се сблъсквали досега. А героите Тес и Иън правят „Есперанса” още по-интригуващо четиво. Отначало си мислите, че знаете какво ще се случи с тях и за какво въобще става дума, но постепенно ще осъзнаете, че в отношенията помежду им има нещо по-различно, нещо повече. Разликата ще ви изненада, именно тя превръща тази история за мистерии, любов и надежда в чудесно приключение. Може би ще застанете на нечия страна и е възможно това да не е страната на Тес и Иън. Това е история, преплитаща минало, настояще и бъдеще. И това бъдеще също не е толкова предсказуемо, колкото може да ви се стори първоначално. Нямам търпение за продължението!” Аmazon.com
––––––––––––––––––-

П Р О Л О Г

Град Есперанса, Еквадор

Доминика наблюдаваше красивата млада жена, която стоеше на тъмния, ветровит ъгъл в най-старата част на града, известна като Ел Корасон, Сърцето. Това, което виждаше, й харесваше. Чуждестранна туристка, в средата на двайсетте, хубава фигура, бледа, чиста кожа, гладка като речен камък. Шарената пола на жената се развяваше от хладния вятър, пръстите й си играеха с ципа на якето, после едната ръка се вдигна нагоре и прибра гъс-тата черна коса зад ушите.
Доминика се запита дали жената знае, че през 1530 година на същата тази улица последният император на инките бе тръгнал на битка срещу испанците. Колониалните сгради зад нея бяха построени върху място, където инките бяха почитали с всекидневни жертвоприношения Инти, бога на слънцето. Ресторантът, в който жената току-що бе яла, се намираше точно над древния олтар, използван за гадания по време на церемониите аяхуаска .
Дали жената имаше някаква представа за това?
Е, все едно. Физически тя отговаряше на нуждите на Доминика – млада, привлекателна, чужденка и вероятно здрава.
Приближи се към нея. Повечето хора не можеха да видят бруха , но съзнанието на хората е на различни нива и тази жена можеше да бъде изключение. Ако доловеше присъствието й, щеше да я възприеме по-скоро като сянка в периферното си зрение. Затова Доминика се придвижи бавно. Резките движения можеха да я стреснат или да я подтикнат да се прибере обратно в ресторанта.
Докато пристъпваше зад жената, желанието на Доминика да усети физическия свят отново нарасна толкова силно, че трябваше да положи усилия, за да не прибърза. Нагоре по улицата от един хотел излязоха хора, смехът им се разнесе в нощния въздух. Фаровете на приближаващите коли осветиха жената и разкриха изкусителния овал на бедрата й, вълните на красивите коси, спускащи се по раменете. Спокойно, спокойно. После Доминика призова цялата си сила и светкавично завзе тялото на жената.
Тя ахна и се стегна, осъзнаваща, че нещо се случва с нея, но какво? Доминика действаше бързо, напасваше своята същност към размера и формата на тялото на жената, поемаше контрола върху ума, органите, крайниците и дори гласа й. Когато от гърлото й се надигна писък, Доминика го потисна умело и вместо него излезе нещо подобно на просъскване.
Сърцето и дробовете на жената препускаха бясно. В тялото навлезе огромна вълна въздух и Доминика се потопи цялата в нея. Първият сладостен дъх я зашемети. Винаги ставаше така. След това вкуси влагата, обещанието за дъжд, усети аромата на цветята, тревата, пръстта, изгорелите газове от колите и парфюма на жената. После ритмичните удари на сърцето на жената и препускането на кръвта по артериите на тялото и вените я изпълниха със сила. Доминика беше овладяла напълно контрола върху тялото и сега можеше да се отдаде на пиршеството, което й предоставяха нейните нови сетива. Усещането я опияни.
Цветовете. Дори през нощта цветовете, които сега виждаше, бяха искрящи в сравнение със сивотата, в която съществуваха брухос. Наситеното зелено на извисяващите се в парка отвъд улицата борове изглеждаше като създадено от четката на художник импресионист. Блясъкът на уличните лампи бе с цвета на топящо се масло. Синьото и лилавото на полата на жената напомниха на Доминика за Испания, където преди векове бе родена като Доминика де ла Рейна, единствената дъщеря на богат земевладелец. В онзи живот тя бе умряла от разбито сърце на трийсет и шест години.
Сладкият хлад на високопланинския въздух ухаеше на борове, звездите горяха като малки слънца в черното небе. От нечий отворен прозорец гърмеше музика и Доминика почувства как кракът й потупва в ритъма – три бързи удара, после два, после четири. Протегна ръцете си напред с обърнати нагоре длани, размърда пръсти, после ги прокара през косата си. Това тяло бе великолепно и Доминика пасваше идеално в него, сякаш бе създадено за нея. Съвършеният приемник.
Клер. Името на жената бе закодирано в клетките й.
Доминика почувства, че Клер започва да се възстановява от шока. Опита се да се бори, да се извива и трепери, предизвиквайки спазми в мускулите, докато крещеше в съзнанието й и искаше да тръгне напред, но брухата принуди тялото да тръгне в друга посока. Бързо. Зад ъгъла, където сенките бяха по-дълбоки, по-плътни.
Същността на Клер се гърчеше. Доминика оформи метална стая в ума си, бутна личността на жената вътре и я затвори с трясък. Сега тялото бе напълно нейно.
Тръгна бързо и решително към центъра на Ел Корасон, където цялата история на Есперанса беше отражение на нейната лична история. Всяка пресечка носеше спомени. Тук, на ъгъла на булевард „Трухильо“ и улица „Франциско“, бе обсебила тялото на мъж от армията на Писаро, докато испанците обграждаха войниците на Атахуалпа и го принуждаваха да се предаде. А там, през 1862 година, си бе присвоила тялото на местна жена, селянка, и бе прекарала няколко чудесни дни, яздейки сред дивата природа във вътрешността на страната. През 1918 година на ъгъла пред нея тя и Бен бяха взели телата на азиатска двойка. И така, пресечка след пресечка, пълни със спомени, всеки от които бе прослава на физическия живот.
Спря за миг пред интернет кафенето, където беше срещата й с Бен. Хора с лаптопи и блекберита седяха по масите на тротоара и отпиваха от ароматните си кафета. Туристи. Местните знаеха, че не е хубаво да си навън по улиците толкова късно, когато имаше най-голяма вероятност техният вид да атакува.
Дали някои от тях бяха приятели или роднини на жертвите на брухос? Напоследък се носеха слухове, че сред хората се офор¬мя голямо движение срещу гладните духове, което замисляше някакво нападение. Но такива слухове бе имало винаги. А дори този път да бяха верни, щяха да са нужни десетки хиляди хора, въоръжени с огнепръскачки, за да победят племето й, което бе най-голямото от всички в Южна Америка. Напомни си, че трябва да провери в интернет откъде бяха плъзнали тези слухове. Но не точно сега. Бен беше първи в списъка й със задачи. После всичко друго.
Усети присъствието му наблизо, но не можеше да го види. Възприятията й сега бяха свързани с това тяло, а то имаше ограничения по отношение на брухос, за сметка на увеличението на други възприятия. Не й беше нужно да вижда Бен, за да знае, че в момента той търси подходящ приемник. Сигурна бе, че щеше да избере млад мъж, жизнен, здрав, някой, когото тя щеше да сметне за неустоим.
Дръпна си стол край една празна маса, оглеждайки небрежно тримата мъже, които отговаряха на изискванията и желанията на Бен. Чернокож, азиатец, бял. Почувства се привлечена и от тримата и се усмихна, чудейки се кого ли щеше да вземе партньорът й. Изненадай ме, помисли си тя.
Дълбоко в металната стая личността на Клер продължаваше да пищи, да се гърчи и да тропа със слабите си юмруци по стените. Шумът отвлече вниманието на Доминика. Натисна въображаем бутон и сред благословената тишина, която настана в съзнанието й, провери здравето на жената.
През дългите векове на своето съществуване бе научила много за човешкото тяло и неговата физиология. Веднъж цяла година използва тялото на лекар, като вля същността си в неговите клетки, за да попие познанията му. Тялото на Клер беше в идеално здраве. Непушачка, без никакви вредни навици, с направо съвършени сърце и бели дробове. Панкреасът имаше леки проблеми заради целия алкохол, който бе погълнала през последните пет дни, откакто бе пристигнала в Еквадор. Бъбреците работеха стабилно, черният дроб и стомахът бяха в добра форма. Алергична към кофеин, не яде червено месо, взема много витамини.
Внезапно един мъж се появи тичешком зад ъгъла, крещейки: „Клер, хей, Клер!“
На Доминика й бе нужна секунда, за да открие името му в спомените на Клер. Луис. Нейният съпруг.