Лира Литературно-рекламна Агенция
Писателят Марк Уортман – автор на „The Bonfire”, разсъждава върху това дали най-добрите книги в днешно време не са прекалено дълги и неподходящи за забързаното ни ежедневие. Текстът му е публикуван в thedailybeast.com.
Четем книгите на думи, но издателите изглежда ги продават на килограм. За да получи една книга признание в днешни дни, тя трябва да е дълга, да тежи доста. Не е ли време издателите да минат на диета? Древен афоризъм казва: „Изкуството е дълго, животът е кратък”. Ето обаче някои от най-добрите книги в последно време, които бих искал да прочета: „Стив Джобс” от Уолтър Айзъксън (630 страници), „Айзенхауер във война и мир” от Джийн Едуард Смит (976), четвъртия том от Робърт Каро за живота на Линдън Джонсън (736), „Джордж Ф. Кенън” от Джон Луис Гадис (800), „Малкълм Екс” от Менинг Марабъл (608) и „The Quest” от Даниъл Йергин (804).
Това прави 5 239 страници. Ако искате да наваксвате, като мен, с другите томове на Каро, добавете още 3 712. Общо 8 591. Намаляваме от тях библиографии, пролози, посвещения и т.н. и остават 7 608. По 2 минути на страница, това са 250 часа четене. По друг начин казано, трябва да прекарвам солидни, концентрирани 4 часа четене, всеки изминал ден, и за 60 дни ще съм готов.
Когато свърша с този маратон, тогава ще съм адекватен на съвременните дискусии в литературата. Но вероятно през това време ще излязат още значими трудове. Има го обаче следния момент – толкова четене могат да си позволят само тези, на които това е професионално задължение. Вярно е, че всяко историческо събитие, всеки значим момент или личност предполага много подробности. Но защо авторите се чувстват задължени да пишат дълги книги? Какво стана с модерния свят, ориентиран около медиите, в който всичко препуска и се развива бързо?
Изглежда, сега голямо се равнява на важно и ценно. Авторите искат да подхранват егото си, а редакторите ги мързи да се замислят за малкото време, с което читателите разполагат. Животът е заето място, но не го казвайте на тези, които пишат дълги книги.
Вече навсякъде има много информация – онлайн архиви и т.н. Винете „Гугъл” или който прецените за това. Писатели, учени или разследващи журналисти могат да дълбаят много на дълбоко. В резултат на това, понякога те се натъкват на съкровище, или с други думи, материал, който да опишат на дълго и широко. Много рядко обаче трудът, който те са положили, плюс този, който читателя полага, за да прочете, е равен на нещо наистина революционно. В повечето случай всеки може да си набави информацията и без да чете огромни книги.
