Лира Литературно-рекламна Агенция
Разкажете ни за Вашата мисия. Организирали сте „Общество на четящите” сред учениците Ви. Как Ви хрумна?
– Реализирах го преди 5 години в 81 СОУ “Виктор Юго” в София. Какво ме подтикна да търся някаква форма, в която младите хора да говорят неформално за литература, да се четат произведения, да се ходи на театър, да се провеждат срещи с творци? Това, че системата на образованието е затворена вътре в училището и колкото и да се търсят оригинални средства и методи да се излезе от стереотипа, това се постига много трудно. Измъкването от една такава капсулираност прави учениците адекватни в реалността.
Няма откъде дете от училище в квартал “Младост” да знае как се представя нова книга, как литературни критици правят първия й прочит, то не би имало шанс, докато не попадне в среда на инакомислещи хора.
Има ли връзка между преподаването на учебния материал и масовото нечетене сред учениците ?
– Това е другата причина да направя „Обществото на четящите”. Открай време в часовете по литература се изучават едни и същи автори, едни и същи произведения. И трябва да бъде така, защото това е нашата културна памет. Но дотам спират нещата. Има деца, които обичат да четат научна фантастика, други приказно фентъзи , романтични истории, трилъри и какво ли не още. Те имат потребност да говорят за това и когато спонтанно инициират сбирка на „Обществото на четящите”, слагаме на масата всичко, което в момента ги вълнува, и започваме дебат. Нашите срещи са по-скоро дискусии, отколкото беседи. Интересно е, че понякога имаме тема, по която сме решили да говорим, но идват с нещо по-силно и веднага сменяме темата.
Как министерството на образованието насърчава неформалното обучение?
– От февруари тази година започна мощен проект, в който МОН е бенефициент . Целта е да направим училището привлекателно място за младите хора. И “Общество на четящите “ влезе естествено в него, при ясен регламент и една много по-стройна организация . Този проект дава изключително големи възможности на онези учители, които гледат на работата си като на призвание. Целите, които аз съм си поставила чрез него в клуб “Общество на четящите”, е да дам възможност на учениците да говорят за автори, произведения, литературни направления, които не се изучават в училище и представляват интерес за тях. Глобална моя цел е децата да минат по пътя на книгата. От идеята на автора , през мъката на белия лист, целия творчески процес – на коректора и редактора, издателската дейност, книжарницата и библиотеката . За мен това е изключително важно. То отваря блендата и дава по-широк поглед на учениците върху живота на книгата.
Най-интересни бяха срещите ни с писателя Емил Андреев, с поетесата Силвия Чолева, с професора по психология от СУ Ирина Зиновиева.С нея например говорихме за съпреживяването, сътворчеството на четящия.
Друго голямо предизвикателство беше – разделихме се на работни екипи, подхвърлихме една фраза за начало на сюжет и те го дописаха. Получиха се две криминалета, два фантастични разказа, една любовна история и даже една импресия. Беше изумително, когато ги четохме и коментирахме. Децата видяха, че никак не е лесно да се борави със словото, да освободиш въображението си.
Съвременните деца разбират ли, че литературата всъщност е изкуство? Учебникарските клишета не убиват ли тази нагласа?
– Когато преподавам еднакъв учебен материал, предвиден и одобрен от МОН, в шест паралелки той се възприема по шест различни начина. Готовите формули и труднодостъпната лексика не въздействат на учениците така, както самият текст. Моята задача в случая не е просто да ги ангажирам емоционално и интелектуално, а да ги предизвикам да мислят. Защото след години ще видят, че четенето, както и самият живот, не е възприемане на чужда оценка.
Колко дългосрочен е проектът и как се финансира ?
– Три години. Програмата е финансирана от Европейския съюз, за целта на всички държавни училища е отпусната сума от близо 100 милиона лева.
Нещо промени ли се в начина, по който се преподава литература? Патриотичният патос и национализмът са все така водещ тон в учебниците.
– Не може учителят да преподава Ботев или Вазов и да бъде апатичен, да говори скучно. Художественият текст въздейства, създава отношение, формира позиция и възпитава. В различен контекст винаги съм намирала начин да обясня какво изгражда представата ни за родното. Това не са патетичните фрази, нито гръмките изявления и пози.То е принадлежността към една общност, усещането за част от цялото, връзката с корените. Като контрапункт тук говорим и за ксенофобията, за нетърпимостта към чуждия, различния.
Съобразено ли е учебното съдържание с глобалните тенденции и с мултикултуралистичния модел ? Как едно дете от турски произход ще възприеме творби като „Даваш ли, даваш, балканджи Йово”?
– Хората навън търсят шареното, интересното, адаптират трудни художествени текстове, за да ги направят достъпни. Дълго време изучават едно произведение детайлно и то така , че учениците да го четат. Не побират в един час всичко .
Много трябва да променим ние, гилдията, мисленето си, концепцията изобщо. Но не мога да си представя като процес как това ще се реализира във времето.
В класовете, в които аз преподавам, има един ученик, етнически турчин. Най- вероятно семейната среда е определила възпитанието на това дете и то много добре се вписва сред съучениците си, няма отношение към него като към различен и когато четем “Опълченците на Шипка” или “ Кочо”, той става и без проблем говори по творбата. Но от един случай не мога да правя обобщения.
Как ви се случи тази професия ?
– Педагогическият ми стаж вече е 30-годишен. Учителската професия е наследствена в моето семейство и смятам, че съм направила добрия избор. Тя отнема, но и дава страшно много и осмисля пътя ми.
Може ли да се реабилитира авторитетът на учителя?
– Аз имам сериозни опасения за бъдещето на тази професия, защото обществената нагласа в последните години е крайно негативна. Не знам как ще прозвучи този пример, но няма български филм, в който учителят е позитивен герой, да не говорим за магазинните предавания или други медийни формати, в които да е представен с респект и уважение.
Не съм съгласна, че българският учител не е качествен професионалист. За 30 години съм срещала толкова колеги, те живеят в професията си. В някаква крайна самоотдаденост, граничеща с мисия. Не всеки със знания по методика може да бъде добър учител, трябва да обича децата. Липсва ли този най- важен компонент, не му е там мястото.
Много сериозен проблем ще се яви в близките десетина години , когато ние, ”динозаврите”, излезем от професията. Във всеки випуск съм имала възможност да попитам децата биха ли станали учители. Сто процента казват „не”. И заради материалния аспект, и заради моралния негативизъм, заради напрежението, в което работят учителите не само в България, но и по света. Това не е фаталистична прогноза, а реален факт, който ще се случи. Обществото тиражира грозната приказка, че щом за нищо друго не ставаш, ставаш учител. Е, тогава не можем да очакваме от учениците да блика позитивизъм, нито пък уважение към хората, които ги учат.
Интервюто взе Людмила Еленкова
„Как Ви се случи тази професия?“ – Въпрос, зареден с негативизъм. Хвала на интелигентната учителка!