Начало / Интервюта / Михаил Вешим: Търся съмишленици сред интелигентните и мислещите хора

Михаил Вешим: Търся съмишленици сред интелигентните и мислещите хора

С романа си „Нашингтон” Михаил Вешим спечели наградата „Цветето на Хеликон” за най-продавана българска книга през изминалата година във веригата „Хеликон”. Призът беше връчен на 23 април – Международния ден на книгата и авторското право. „Цветето на Хеликон” отразява избора на реалните читатели.
Михаил Вешим е роден на 17 септември 1960 г. в София. Завършил е журналистика в СУ „Св.Климент Охридски”. От 1982 г. насам работи във вестник „Стършел”, от 2003 г. е негов главен редактор. Пише фейлетони, хумористични разкази, сценарии. Има публикувани 11 книги.
–––––––––––––––––––––––

Когато получихте статуетката „Цветето на Хеликон”, казахте, че наградата е признание за писаното хумористично слово. Това е камък в градината на телевизионните шоу програми, нали?
– Направо срещу екрана… От години не спирам да хвърлям камъни срещу плоския хумор на плоския екран. Започнал съм с критиките още от първите предавания “Ку-ку” , “Каналето” и “Хъшове”. Предавания, които и сега някои продължават да разхвалват, а те си бяха откровена чалга. После се разроиха на други шоута с други водещи и така чалгата в хумора се размножи и зае екраните на доста телевизии. Шоутата си вървят всяка вечер като безкраен керван, а аз продължавам да си лая…И ще лая, докато прегракна, защото не мога да мълча пред простотията, пошлостта и цинизма, с който ни облъчват. Това не е работа на един писател, това е за телевизионната критика. Но къде е тя? Има ли я изобщо? Къде е Съветът за електронни медии и как слуша цинизмите на Слави Трифонов? Или се прави, че не ги чува?
Понякога  ми става жал за прекрасни актьори, които заради пари са принудени да се гевезят в подобни пошли предавания.  А после си казвам: нека се излагат, след като нямат характер и не могат да кажат “Не!” на простотиите. В момента може да са народни любимци, но след като ги свалят от екрана, веднага хората ще ги забравят.
Някой може да каже, че завиждам на тия шоумени за хонорарите и известността им, заради това говоря против тях. През годините много пъти ми е предлагано да работя като сценарист за разни шоута и съм отказвал – в нашия занаят не всичко е пари. По-важно е името. Предпочитам то да тежи, а не джобът ми…

Избягвате цинизмите, които веселят  хората „с телевизор на главата”, а те са една солидна част от населението у нас. Това не Ви ли прави малко старомоден? Коя е причината за този ваш пуризъм?
– Тези теле-зрители не са моите читатели. Те едва ли ще отворят “Стършел” или книгите ми. Аз търся съмишленици сред интелигентните и мислещите хора. Заради тях се стремя и хуморът ми да е интелигентен. Неслучайно се казва “остроумие” – т.е. острота на ума, а не на долната част на тялото. Съзнателно избягвам циничното – това не е моят стил, аз търся елегантност. В книгите ми няма нито една вулгарна дума, затова наричам двата си романа – “Английският съсед” и “Нашингтон” “невулгарни” романи. За разлика от ония “вулгарните”, дето бяха на мода преди десетина години, а сега  вече никой не помни и няма да прочете.
Казвате старомоден… Гогол и Чехов старомодни ли са? Ами Алеко, Чудомир, Борис Априлов, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Станислав Стратиев? Ако те са старомодни, нека да съм и аз.
“Английският съсед” вече четири години е сред най-продаваните книги,  “Нашингтон” – за миналата година във веригата “Хеликон”. Сигурно и читателите са старомодни, щом ги купуват…
За мен писането не е модна дреха, която трябва да сменяш според сезона. Бъркат онези, които подражават на Дан Браун, на Умберто Еко или пък пишат “дневник на Бриджит Джоунс” в български вариант. През годините съм виждал наши писатели да подражават на Хемингуей, на Селинджър, на Маркес… Никой вече не ги помни тия наши епигони.  Друго явление – нашият постмодернизъм. Вълната му откога мина на запад, а тук а тук още е модерно да са постмодерни. “Постно” – модерни.

Чувствате ли се продължител на Алековата „американска” традиция в българската литература с „Нашингтон”?
– Алеко е бил в Щатите, аз не съм. Въображението дава възможност на писателя да описва и неща, които не е виждал с очите си. “Нашингтон” е роман, а не пътепис  за Щатите. Но, ако става въпрос за традиция – да, иска ми се да продължавам по тая пътечка – Алековата, но не към Черни връх, а към Сатиричния. Ще се катеря, доколкото са ми творческите възможности, пък докъдето стигна…

Как Ви хрумна темата „Нашингтон”.  Да не би от вица, който беше популярен през 80-те години, в който Тодор Живков иска да прекръсти София в Тошингтън, но заради политическите директиви от СССР се спира на Тошква?
– Обичам игрите на думи, те са част от моя хумор. Знам и вица, който припомняте, но той  има друг смисъл и се разказваше в друго време и в друг контекст.
Избрах “Нашингтон” за име на романа не само заради играта на думи, а тъй като това най-кратко и точно насочва към идеята ми… Че където и да отидем по света, ние, българите, носим със себе си своя “Нашингтон”. За съжаление, това заглавие-метафора е непреводимо на друг език .
За комедията, която написах по романа и се играе в театър “София” вече два сезона, избрах заглавието “Агнес”, за да се различава от книгата. Сега малко съжалявам… Другото е по-добро.

През 1999 г. излязоха „Писма от Нашингтон”, през 2010 г. „Нашингтон”. През 2020 г., когато трябва да навършите 60, ще направите ли римейк или нещо подобно?
– Двете книги нямат нищо общо. Едната е със сатирични есета, другата е роман. А колкото до годишнините – никога не съм ги обичал, не съм държал на тях, не съм ги празнувал. Нито пък смятам да ги празнувам със “специални издания” – “римейк”, “кавър” или “гавър”-версии.
Май ме бъркате с жрец-маи, че да предсказвам 2020. Аз не знам  какво ще ми хрумне дори през този май…

Смеете ли се, когато пишете? Усещате ли кога текстът става?
– Да, понякога усещам един вътрешен гъдел, някъде около слънчевия сплит. Толкова е приятно – това е кефът, когато ми хрумне смешка. Удоволствието от писането, личното ми забавление. Усетя ли, че писането става тегаво и не върви, почне ли да не ми носи усмивка, а досада, зарязвам го… Колко проекти така съм зарязал, много повече са зарязаните от реализираните.
Жена ми казва, че се смея и насън. И наистина аз сънувам смешни сънища. Вече все по-рядко. Сега и насън нещо се угрижих… Дали пък световната криза не се отразява и на сънищата?

Допитвали сте се до Георги Мишев за Ваша книга, фейлетон, разказ? Бил ли е той някога първият Ви читател?
– Доста често, от него съм се учил… Той ми е казвал не как трябва да пиша, а как не трябва. От него научих, че първото, което ти хрумне, не е най-доброто, то ще хрумне и на още много хора. Получавал съм не конкретни уроци за конкретните ми текстове, а по-общо сме говорили за журналистика, за литература, за кино или театър… Той ми е помогнал да оформя някакъв литературен вкус. Насочвал ме е към книги, откривал ми е писатели, които аз нямаше сам да открия. Дори и запознанството си със “Стършел” дължа на него – когато бях учениче в първи-втори клас, баща ми ме караше да преписвам вицове от последната страница на хумористичния вестник, за да си оформя почерка. Тогава започнах да чета “Стършел” – първо от последната страница, после постепенно и другите. Така се запалих по хумора, че почнах да пиша фейлетони още като ученик и да ги пращам в “Родна реч” и “Средношколско знаме”.

Какво четете в момента или искате да прочетете?
– В Деня на книгата аз също бях поканен да прочета пасаж от любима книга в книжарница “Хеликон”. Избрах “Цар и говедар” – роман в стихове от Марко Ганчев. Много хора у нас пишат романи, аз също съм сред тях, но един само може да напише роман в стихове. Това е Марко Ганчев. Книгата му е страхотна – хем е артистична, хем философска. Уж игрива и лека за четене, а пък невероятно дълбока. А какъв магьосник на словото е Марко Ганчев, как жонглира с думите – постмодернистите могат само да му дишат праха след обувките…

Сега са разпространени много лекциите по творческо писане в университетите. Писането на хумор може ли да се преподава или той е дар от Бога?
– В университета аз не научих нищо. Абсолютно съзнателно. Завършил съм журналистика, втори по успех отзад напред. По мое време там не се преподаваше никаква журналистика, а комунистическа идеология и пропаганда. Готвеха ни за папагали, които трябва да повтарят думите на Тодор Живков от разните конгреси и най-много държаха да цитираме дословно докладите на тия конгреси. Навреме се усетих, че само хуморът ще ме спаси от папагалската журналистика и не ходех на лекции, а в редакцията на “Стършел”. Там пишех кратки текстчета, правех проверки по читателски писма, а най-често ме пращаха до магазина за бутилка. Около тая бутилка и край чиния с евтин салам се провеждаше “курс по творческо писане” – имах добри преподаватели: Петър Незнакомов, Мирон Иванов, Дамян Бегунов, Йордан Попов и т.н. Та от тях чух и научих доста неща за  хумора, за писането… Понякога минаваше и Радой Ралин, той не понасяше бутилките и цигарите. Казваше: “Писателят няма нужда от алкохол и цигари, писането е неговият наркотик…”
Не знам дали сегашните университетски курсове по творческо писане раждат писатели или фабрикуват графомани. Може и едното, и другото… Много зависи  и от преподавателите. Аз продължавам да мисля, че за един хуморист най-добрите преподаватели в курса за творческо писане са Чехов и Гогол, Хашек и Чапек, Алеко, Елин Пелин и Чудомир. Списъкът е дълъг…

Може ли да разделим в проценти влиянията върху Вас? Имам предвид  семейната среда и „Стършел” ?
– В проценти да говори финансовият министър. Аз не мога… В различни моменти от живота ми са ми влияли различни хора – и вкъщи, и в редакцията на “Стършел”. У нас идваха и много други писатели, приятели на баща ми – доста пъти сме говорили за литература с Борис Априлов-Ахото, един голям писател, незаслужено забравен днес. Той ми казваше да бягам от “Стършел”, че работата във вестник е пагубна за писателя. Не можах да избягам – тогава почнаха промените и “Стършел” стана кауза за нас, които останахме в редакцията. През годините на прехода бях щастлив, че работя с хора като Кръстьо Кръстев и Йордан Попов –   заедно писахме книги, правихме спектакли, успяхме да удържим “Стършел” като вестник на свободното слово и на нормалния български език, без да пожълтяваме и да служим на някакви политически или икономически господари. Кръстьо вече го няма и много ми липсва – той беше не само талантлив писател, но и човек с безпогрешен художествен вкус и с принципи.

Най-голямата Ви радост в България и съответно най-голямата болка?
– Най-голямата ми радост бе, когато се случиха промените преди двайсетина години. Фантазирах си, че и от мен зависи нещо.
Оказа се, че нищо не зависи… Ама и това не е голяма болка.

 

Интервюто взе Румен Василев

Свързани заглавия
Михаил Вешим взе наградата „Цветето на Хеликон”, Яница Радева – „Рашко Сугарев”
Започва сериалът по романа „Английският съсед”
Авторът на „Английският съсед” ще дава автографи
„Двойното голямо четене” в „Хеликон-Витоша”
„Нашингтон”, „Конспиратори” и „Дишащия хълм” са зимните номинации за наградата „Хеликон”

Книгите на Михаил Вешим тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …