Лира Литературно-рекламна Агенция
Бойко Пенчев
Обикновено загадъчното идва от зоната на здрача, от мрака. И обикновено предизвиква страх и стягане, отдръпване. Върху комбинацията мрак-загадка-страх са изградени стотици филми и романи. При Харуки Мураками обаче е наопаки. В „След мръкване“ има загадки, но те изплуват от осветените пространства на нощния град. Готика на флуоресцентни лампи. И което е по-важното – загадъчното по странен начин отпуска, отваря черупката на Аза и го свързва с другите. Сякаш ужасът и щастието, злото и любовта имат един и същ източник, който размеква сърцата в добре осветената нощ.
Действието в „След мръкване“ се развива между 11.56 преди полунощ и 6.52 сутринта – знаем, защото всяка глава започва с отбелязване на точното време и дори картинка на часовник. Това е времето, когато повечето хора спят. Не спят Мари, порядъчно 19-годишно момиче, решило да прекара нощта, четейки книга из денонощните заведения, не спи и Такахаши – студент и музикант, който свири на тромбон и ще репетира през цялата нощ със своята група. Има и будуващи гангстери, съдържателка на любовен хотел, суперпрофесионалист, който работи до късно и за почивка пребива китайски проститутки. С всички тези птици в нощта Мари разговаря или пък косвено се сблъсква – действието заплита съдби, които през деня не биха се пресекли никога. Единственият спящ е сестрата на Мари – красавицата Ери. Тъкмо тя обаче е в центъра на загадката, тя преминава границата на реалността – любимият похват на Харуки Мураками.
Неговите романи могат да бъдат наречени онтологични трилъри – в тях интригата се крепи върху разколебаването на сигурността, че светът, който обитаваме, е единственият и единствено възможният. „След мръкване“ е доста пестелив в това отношение. Той напомня по-скоро на камерните романи на Мураками като „Норвежка гора“ и „Спутник, моя любов“, отколкото на богатите на герои, обрати и сюжетни перипетии „Кафка на брега“ и „Хроника на птицата с пружина“. „След мръкване“ разчита на финия диалог, привидно неангажиращ, но докосващ скритите дълбини в душите на героите, както и на една техника, напомняща за минималистичното арт кино. Сцените със спящата Ери са предадени буквално като картина, проследявана от въображаема камера, а именно като гледната точка на камера ние проникваме и в другия свят, където Ери по едно време попада. Повествованието следи героите отвън, а в редките случаи, когато ни запознава с мислите им, те са предадени с курсив, като глас зад кадър. Самото повествование се води основно в сегашно време – като киносценарий.
И тук, както във всички романи на Мураками, някои от загадките остават необяснени. „След мръкване“ е деветият му роман на български и читателите вече би трябвало да са свикнали. Впечатляващото в този малък роман обаче е не толкова сюрреалистичната изобретателност на някои от сцените (например на два пъти герои се оглеждат в огледало, обръщат се и си тръгват, а изображението им продължава да гледа от огледалото), а провокирането на емоционална реакция у читателя въпреки цялата дистанцираност и привидна хладина на повествованието. Романът е изграден върху концепцията, че нощта е времето, в което губим определеността на индивидуалните си същества – независимо дали спим и сънуваме, или бродим из нощния град. Денят и будуването символизират поддържането на социалното ни Аз, затова и могат да бъдат обременителни, дори непосилни. Може би затова сестрата на Мари избира съня. Нощта от своя страна ни открива достъп до метафизичния извор на живота – до онова непреводимо kokoro, което е философското ядро в прозата на Харуки Мураками. Тази японска дума може да се преведе и със „сърце“, и с „душа“, но самият Мураками споделя, че я асоциира също така с „топлина“, дори с „нежност“. Изгубването на топлината е най-страшното, което може да се случи в света на Мураками. Самото й опазване не е просто работа, защото ние не я притежаваме така, както притежаваме вещите си или съзнателните си качества. Опазването на „топлината“ или „душата“ е възможно по-скоро чрез поддържането на една особена отвореност към другите, способност за превъплъщаване в чуждата кожа. Не случайно обикновено героите на Мураками са младежи. „След мръкване“ ни предлага един облян от изкуствена светлина урбанистичен пейзаж – хотели, заведения, таксита, който сякаш задължително предполага отчуждени, анонимни хора. Точно на тази сцена обаче героите преоткриват топлата сърцевина на живота – стихията, от която през деня са се пазели.
Текстът се препечатва от сп. Light
„След мръкване“ тук
