125 години от рождението на Димчо Дебелянов

28 март е датата на 125-ия рожден ден на Димчо Дебелянов  (1887 – 1916). Загиналият само на 29 години поет е роден в Копривщица. Там е и гробът му, след като през 1931 г. костите му са пренесени от Демир Хисар, Гърция, където загива по време на Първата световна война.

Дебелянов е учил в юридическия и в историко-филологическия факултет на Софийския университет. Следва само две години, тъй като, за да оцелява, започва работа като чиновник в учреждения, стенограф в Народното събрание, репортер. Паралелно публикува стихове в „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“. Освен прочутите си елегии пише сатира, която публикува под псевдонимите Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. Превежда от френски, руски и английски Бодлер, Верлен, Шекспир.

„Димчо Дебелянов е роден с възторг и дири възторга – в любовта, в красотата, дори в самозабравата на живота. Пленник на тоя възторг, той се втурва с пурпурни доспехи в живота – за да го обгърне и покори, да въдвори там своето пълновластие. Уви, оказва се, че оръжията, с които излиза, са от твърде крехък, твърде нежен метал – не издържат, пречупват се…

Още на прага на деня го посреща Грижата. Тя остава негова спътница през целия му живот. Но вместо да събуди ропот и да разгори воля за борба, тя избистря у него мъдро и успокоено някакво съзнание за неотменим негов жребий. „О, Грижа, спътнице в нерад и стръмен път!“ Тъй е със скромните и чисти сърца, които считат, че даровете на живота са за други, че на трапезата тяхното място е последно.” – пише един от най-известните критици на 30-те години Владимир Василев.

Друг класик – Гео Милев, го определя така:  „Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот. Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени. Животът беше за него страдание, а страданието – неговата поезия. Димчо живееше един страшен живот на съвестта – в онази хлъзгава пътека, дето кракът се бои да стъпи – между волята и безумието.

Душата на Димчо Дебелянов – това е неговата „разблудна царкиня“, която се люшка между чудовищни подеми и падения в пищните зали и тъмните подземия на някакъв старинен дворец, забравен над брега на пустинното море, което, след толкова безумни нощи, бездушно мълчи”.

За да не забравим най-бездомния поет, нека прочетем две от елегиите му:

Да се завърнеш в бащината къща

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…

Сиротна песен

Ако загина на война,
жал никого не ще попари –
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби –
приневолен живя сирака
и за утеха, може би,
смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Ще си отида от света –
тъй както съм дошъл бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от