Лира Литературно-рекламна Агенция
Бойко Пенчев
Книги като „Американски лекции“ на Итало Калвино са ефикасен тест, ако искаме да проверим дали сме „съвременни“, т.е. доколко сме се отдалечили от високия литературен вкус на късния XX век и сме привикнали с инфантилните полуфабрикати на XXI.
Тези лекции са съвсем буквално завещанието на Калвино. През 1984 г. той е поканен от Харвардския университет да изнесе поредния цикъл лекции в памет на Чарлс Нортън – през годините лектори са били едни от най-големите имена на поезията, музиката и литературата на ХХ в. (като Елиът, Стравински, Борхес, а последен през 2010 г. беше Орхан Памук). Калвино усърдно подготвя участието си, но така и не стига до Харвард, защото умира на 25 септември 1985 г., а подготвените материали са издадени след смъртта му.
Замисълът е бил Калвино да изнесе шест лекции, всяка от тях посветена на едно от литературните достойнства, които той иска да види съхранени и в новото хилядолетие. Успява да подготви пет от тях: „Лекота“, „Бързина“, „Точност“, „Нагледност“ и „Множественост“. От шестата, последна лекция остава само заглавието: „Съдържателност“ или може би „Постоянство“ (consistency).
Така формулирани, литературните ценности на Калвино изглеждат прости и близки до нас, но всъщност лекциите стъпка по стъпка ни отдалечават от всекидневните ни интуиции, обозначавани с тези думи. „Лекота“ например не значи повърхностност и леснина, а разчленяване и освобождаване от веригите на зависимостите, които „тежат“ върху нас. Бързината пък е важна, доколкото позволява в рамките на едно изречение или параграф да се съпоставят сякаш несъчетаеми неща и да се изградят изненадващи връзки. Всъщност като централна ценност се явява множествеността – другите малко или много стоят като стъпала или пътища към нея.
Лекциите на Калвино са апология на една представа за литературата, чиито емблеми са Борхес, Жорж Перек, Милорад Павич, и разбира се, самият Калвино. Пределно литературната литература, която гради свои светове, често пъти въвличайки ни в безкрайни игри с други текстове и техни отражения. Литература, символизирана от библиотеката. Всъщност самите лекции на Калвино са организирани като ветрило от цитати – той не толкова разсъждава пред нас, колкото споделя любимите си пасажи от писателите преди него. Лексикон с извадки от забравените майстори – като се започне с Лукреций и се стигне до Джакомо Леопарди. (Тук трябва да се отбележи изпълненият с прецизна любов превод на Нева Мичева.)
Четейки тези лекции трудно бихме се ориентирали кога са написани – Калвино не коментира актуални политически или морални теми, не участва в някакви разпознаваеми дебати, белязали съответната епоха. Това определено прави книгата да звучи някак благородно старомодно – в началото на XXI в. ние сме свикнали писателят да осмисля, макар и от друг ъгъл, теми и проблеми, които вече се въртят в публичното пространство. (Типичен пример – „Дневник на една лоша година“ на Кутси). Калвино обаче си позволява да говори за важните неща, без да излиза от границите на литературата.
Всъщност не толкова литературността, колкото схващането за човешката идентичност като нещо несигурно, случайно и множествено е онова, което влиза в сблъсък с ежедневните интуиции на читателя от новото хилядолетие. Ние схващаме душата си като тяло, което трябва да бъде обгрижвано с диета от „правилни“, позитивни мисли – на това са посветени безбройните помагала от типа „Как да бъдем щастливи и да искаме още“, в тази ниша са и менторите на нашето време Паулу Коелю и Хорхе Букай. На този фон Калвино изглежда чудак. И въпреки това омайва с обещанието за врати, които сме забравили, че съществуват. „Кои сме ние, кой е всеки от нас, ако не случайна комбинация от преживявания, сведения, прочити, фантазии? Всеки живот е енциклопедия, библиотека, съвкупност от вещи, от мостри на стилове, където всичко може да бъде постоянно разбърквано и преподреждано по всевъзможни начини…“ Благодарение на рекламите и демагозите ние днес не подлагаме на съмнение реалността и изборите, които правим – сякаш няма друг свят освен онзи, на който сме център. Калвино мечтае за нещо друго. „Лекциите“ завършват с думите: „Дано да е възможна творба, написана извън аза на писателя; творба, която да ни позволи да излезем от ограничената перспектива на индивидуалното его, и то не само за да влезем в други, подобни на нашето, но и за да накараме безсловесното да проговори – кацналата на стряхата птица, дървото напролет и дървото наесен, камъка, цимента, пластмасата…“
Препечатва се от сп.Light (със съкращения)
Свързани заглавия
Да си спомним за Итало Калвино
„Американски лекции“ тук
