Начало / Интервюта / Евгени Черепов, автор на „Добавено лято“: Не мисля, че съм специален обект на внимание

Евгени Черепов, автор на „Добавено лято“: Не мисля, че съм специален обект на внимание

Евгени Черепов е роден на 29.07.1981 г. в Стара Загора. Завършил е семестриално строително инженерство. Публикувал е разкази в сп. „КапиталLight“, „Мъжът“ и „LiterNet“, във в. „Литературен вестник“, „Литературен глас“ и „Сега“, както и в литературния сайт „ЛитКлуб“. Номиниран е в раздел Проза на конкурса за дебютиращи автори (LiterNet, 2006). Автор е на романа „Добавено лято“ (2012).
––––––––––––––––––

“Черепов” що за име е ?
–    Фамилно. Странно и будещо усмивки. Предполагам интересно и запомнящо се, което ме устройва идеално в ролята ми на писател, защото нямам нужда от псевдоним. Ако пишех в хорър жанра надали някой щеше да повярва, че фамилията ми е истинска. Дано се развивам правилно, че и писането ми да е интересно и запомнящо се, та да са в комплект с името. Един вид, имам подарен чудесен бранд, моята задача е през годините да успея да го изпълня с качество.

 Как беше издаден дебютният Ви роман в “Сиела”? Колко време отне, кой кого избра?
–    Имах късмета през 2009-та година да бъда сред избраните български автори за участие в Созополския семинар по творческо писане, организиран от Елизабет Костова. Там се събират автори, преводачи, издатели, хора на словото. Тогава още работех като охранител в хипермаркет и ми беше много полезно да изляза от средата си и да вляза макар и за кратко в друга, в литературна среда. Запознах се с много хора, сред тях и Светлозар Желев – директор книгоиздаване в „Сиела”. В разговор стана дума, че пиша роман. Попитах го как се издава роман, нямах си идея за никакви правила в бранша. Отговори ми като съм готов да му пратя романа на имейла.
Януари 2011-та „Добавено лято” беше готов. През март разбрах, че след маркетингов съвет, в „Сиела” са решили да го издадат. Помня, че направих един подскок, копирайки напълно радостта на футболист след гол. Възможно е и да съм почерпил приятели по повода.
Цяло лято с редактора на романа Ангел Игов работихме по текста и мисля, че свършихме нелоша работа. Поне аз съм доволен, успях и да понауча доста неща за редактирането, да развия усещания за базови неща, които преди е нямало кой да ми покаже. От по-богат чужд читателски и писателски опит можеш да получиш неща наготово, до които, ако ще достигаш сам, отнема повече време. При този процес авторът трябва да се отвори и да попива чуждите знания, усет и различен поглед, под форма на критика или съвети, после отново да се затвори и сам да реши кои от тях му вършат работа.
Септември бяхме готови. За издаване бе нарочен октомври 2011-та, но се получи леко забавяне и романът излезе през март 2012-та.

В сайта на “Хеликон” е сред най-коментираните книги. Чии са коментарите?
–    Със сигурност много старозагорци и в частност беройци са ударили по едно рамо. Още от излизането на „Добавено лято” на пазара, реклама на романа присъства във фенския сайт на Берое Beroe Online, към чийто екип имам удоволствието да се числя, макар и с минимални функции. Сред първите трийсетина коментара виждам имената и на много приятели. После явно машината се е завъртяла.
Хубавото на тези коментари в сайта на „Хеликон” не е това, че авторът ще се радва, четейки ги. Аз съм наясно с изкуствената им природа. Хубавото е, че всеки коментар извежда книгата на видимо място в сайта и така дава възможност повече хора да разберат за нея.

Какво е това чудо на общност в Стара Загора, на какво се дължи? Знаем, че смятат старозагорската публика за най-благодатна. Усещате ли го по отношение на романа си ?
–    Чувството за общност в Стара Загора е като всички други усещания за общност в градовете из България. С изключение на София, може би. Но си мисля, че това усещане се движи скокообразно – днес някаква кауза или местен патриотизъм обединява хората, утре отново всички се гледаме мрачно, псувайки се един друг, докато шофираме. Примерно, понеже споменах Берое, в Стара Загора този отбор е фактор, който обединява много хора от различни възрасти и различни социални прослойки. Но извън беройското, не мисля, че все още сме се научили на толерантност, чуване на мнението на другия, обществено самосъзнание. Може би покрай спорта и други масови прояви, трябва да уловим това обединяващо усещане в нас и да го развиваме качествено, да разширяваме диапазона му в повече аспекти на общественото.
По отношение на романа ми, не мисля, че съм специален обект на внимание. Литературата не е масово достояние, не е масов интерес. А старозагорската публика вярно може да е благодатна, но е и много взискателна.

Не сте ли твърде млад за ретроспекции? Акцент в книгата са спомените от детството. Чувствате ли, че нещо Ви е отнето?
–    Може пък на трийсет човек да пише по-правдоподобно за детството си, отколкото на шейсет, просто защото го помни по-добре. Мисля, че истинските хора помнят детството си винаги, но няма нужда да рискувам и проверявам аз самият дали ще съм истински на една по-сериозна възраст. Ами ако не съм?! Тогава ще ми отиде темата за детството. Освен това, ще се осмеля да предположа – авторът рядко сам търси темите си, обикновено те го намират. И когато това се случи с мен, не бих искал да робувам на действия, които се смятат за нормални за възрастта ми. Не само в писането. И без това съм чел по-млади от мен автори, които вече имат доста добре изграден и силен стил и това малко ме плаши. Имам да наваксвам и не мога да си позволя в същото време бягане от темите, които са ме намерили, само защото съм млад за тях.
А писах за детството, защото моето беше страхотно. Не само, че нищо не ми е отнето от онези времена, ами даже е било и прекалено хубаво, щом още съм втренчен натам. И реших да си добавя още едно детско лято. На хартия.

 “Малкият принц” на каква възраст да бъде прочетена? И трябва ли изобщо?
–    Това с „трябването” при прочета на книги може би отблъсква децата. Децата нека бъдат насърчавани да четат, но без „трябването”. Нека обикнат четенето, а като пораснат сами ще разбират, че трябва да се чете и какво на тях самите им трябва да прочетат. Аз съм доволен, че не съм чел „Малкият принц”, като дете. И че не съм повтарял като повечето деца, че харесвам тази книга.

Каква е представата Ви за гения? Кого може да наречете така?
–    Чисто визуално винаги съм си го представял като шестгодишно дете, което свири виртуозно на пиано.
Не знам кога точно талантът се натрупва качествено в такава степен, че да заживее като гений. А като не знам нещо, се старая и да не определям с мнение кой какъв е.

 Чели ли сте “Следите остават” на Павел Вежинов? Кое смятате за  отживелица в литературата? Или няма такова нещо.
–    Някой от челите романа ми, беше споделил, че в детските моменти му напомня на „Следите остават”. Явно не е единствен. Чел съм „Следите остават” като дете, не помня много от историята.
Има хора, които смело лепят етикети като отживелица, тривиалност, лековатост. Лесно зачеркват различни усещания и емоции като неподходящи да присъстват в модерен литературен текст. Изскача някакво литературно течение, добива модерност, всички се упражняват в този калъп двайсетина години, като не пропускат да пограчат срещу некачилите се на модерния влак. После се появява нов по-модерен влак и отново мнозинството скоква на него. Нормално е литературата да се развива като форма. Като идеи също, макар там вече да е тесничко – нали се твърди, че всичко вече било написано, сега само се сменяли формите, под които може да се изрече. Аз се пазя да давам мнение в тази посока, нека спорят по-опитните, повече челите. Удрям го на субективизъм – чета, каквото ми харесва (без да изпускам от очи и какво трябва) и пиша на теми, каквито ми харесват (без да ми пука какви трябва да са).

Кога писането е най-трудно ?
–    Когато нямаш хубава идея. Под хубава разбирам тази, която те вълнува. Чел съм доста книги, в които си личи, че авторът владее словото, но липсата на вълнуваща го идея е превърнала писането му в мъчителни упражнения по стил. Така мъчи и мен като читател.

Съществуват ли “мъже в черно” в живота Ви сега ?
–    Всеки от нас си има своите „мъже в черно”. Най-често се появяват, когато човек върши това, в което вярва и което харесва, а не това, което е определено като нужно и което „и другите го правят”.

Коя е паралелната Ви реалност, къде най-често се спасявате?
–    Всички четящи хора имаме още безброй много непосетени паралелни реалности, които ни чакат да се спасим в тях.

Ако дойда в Стара Загора, на кое място първо  ще ме заведете? Изключвам мач на “Берое”.
–    Ако има мач на Берое в същото време, ще ме извините, но може да не Ви посрещна.

Препоръчайте ми книга, която Ви впечатли ?
–    Хм, надали ще е на български автор. Пък и е много вероятно вече да сте я чели. Не знам, когато са ме питали за любима книга, в повечето случаи съм отговарял „Вълшебната планина” на Томас Ман. Определено ме впечатли.

 Кога музиката пречи?
–    Може и да Ви изненадам, но аз не гледам на музиката като на дълбок вдъхновител. Този дефект си го знам отдавна – обикновено чувам по-плоските и нива. Е, провеждам си понякога разни упражнения по развиване на музикалния вкус, но не съм от най-надеждните слушатели. Не ми пречи да не слушам музика, мога без нея. Заради тази ми странност, един приятел музикант ме смята за нещо като полуинвалид. Иначе, може би заливането с комерсиална музика пречи на някого, който има рецептори за хубавата, да ги развие.

Споменахте, че учите българска филология. Не е ли губене на време? Мислите ли, че образованието на това ниво е адекватно спрямо езиковата ни култура изобщо?
–    Губене на време е за този, който учи просто, защото „всички така правят” и „там да завърша няк`во висше”. Моят избор е осъзнат и целенасочен. Да, все още не преливам от мъдрост, но вече не съм и на осемнайсет, когато не знаех какво искам. Сигурен съм, че ще има натрупвания в главата ми от сблъсъка с дисциплините в тази специалност. Пък и с покачващата се средна възраст на учителите в България, след десет години може да съм дефицитен кадър. Това в случай, че нещо се е преобърнало в държавата и на нея е започнало да и пука за образованието.

Купихте ли си новия правописен речник?
–    Ако ще го играя професионалист, ще трябва да си го купя, че моят вкъщи е от осемдесетте години на миналия век.

Вълнува ли Ви забраната за пушене на обществени места? Вие какво бихте ограничили?
–    Пушачите са досадна история. Че и цяла философия са си изградили като инструментариум от добре звучащи доводи, което да им служи в дебати на тема тютюнопушене. Може би съдя така от своята си кула. Не съм стриктен непушач, случва се да пуша, но винаги с мярка и никога не съм бил пристрастен. Може би и затова не мога да разбера мъките на горките пушачи, на които им ограничили човешките права, като им забранили да пушат на обществени места.
Какво бих ограничил аз ли? Бих направил гласуването на избори да става като впишеш в бюлетината името на партията и човека, за когото гласуваш. И въобще, да бъдеш допуснат до тъмната стаичка, само след като сам си напишеш името правилно в избирателния списък. Сигурно ще предизвикам реакции с това си виждане, но не мога да приема, че мнението на един напълно неграмотен човек може да има тежест като на грамотните.

Ако имате в момента възможност за избор, каква друга форма на израз ще предпочетете? Да нарисувате нещо, да изпеете, да построите, да сготвите?
–    Предпочитам словесният ми израз да става по-добър. Словото изразява най-добре, така че това е формата, върху която трябва да се упражнявам. Но не трябва и да се прекалява. За разтуха и разнообразие с удоволствие бих сготвил, изпял, че дори и построил нещо. Защото Далчев го е казал много правилно – няма нищо по-пагубно за един писател от това да се занимава само с литература.

Интервюто взе Людмила Еленкова

„Добавено лято“ тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

223197_b

Отрезвяваща история за България създаде наш хроникьор

И народите имат душа, напомня ни Тони Зарев Неговата „Отрезвяваща история… и други истории” работи …