Лира Литературно-рекламна Агенция
Радваме се на новата ѝ книга
„Нишка“ се настани категорично в лятото на 2024-а и се превърна само за дни в тема на разговор – третата книга на Виктория Бешлийска впечатлява и с обема си от близо 500 страници, и с интригуващия замисъл, който предлага съдбите на цели седем героини. Едно пътуване във времето, в което материалното се оказва врата към духовния свят – и така може да се определи книгата.
„Вярвам, че всички, които сме дишали въздуха, газили тревата и пили водата на едни и същи места, сме свързани с видими и невидими нишки”, казва пък самата авторка в нещо като следговор в книгата си. А и нишката, която самата тя изгради за няколко години – с читателите си, със словото, със самата ни литература, наистина впечатлява. Защото колкото и невероятно да ни звучи днес, но първата среща с Виктория Бешлийска като писателка беше едва преди четири години – тогава излезе дебютната „Глина“. Около две години по-късно последва „Сърце“, а след още две сега идва ред и на „Нишка“.
За замисъла на романа, за родовата памет и за магията, която тихо присъства в живота ни, си говорим с нашата писателка и в това интервю
– Здравейте, Виктория – и поздравления за новата Ви книга! Откъде тръгва нишката на сюжета, как се роди замисълът?
– Здравейте и благодаря за поканата да говоря пред читателите на Лира.бг.
Нишките са няколко и като че ли ме дръпнаха едновременно към себе си. През есента на 2021 година посетих за първи път Котел и Жеравна и бях силно впечатлена от килимите, които видях в тамошните музеи. Особено от моделите „Фучилата“ и „Къдрияви звезди“, характерна разработка на котленските тъкачки. Провокира ме мисълта, че нашите прабаби, дори приведени над стана, са оставали с поглед нагоре, към небето и звездите. Започнах да търся материали за килимарството и потъвайки в темата, виждах тъкачката като вещерка, познаваща силите на земното и онова отвъд него.
От друга страна, моят корен по майчина линия е от Елена. Това възрожденско градче е популярно със своите будители, сред които са Иларион Макариополски, Стоян Михайловски, Петко Тодоров и други бележити мъже от историята ни. В моята лична история обаче водещи винаги са били жените, които преобладават по численост в рода ни. Те са носителки на сила, която смятам, че се корени в Балкана като характерна географска, историческа и културна област. Исках едновременно да разкажа за тях и за чудното котленско килимарство, днес застрашен от изчезване занаят. Така се роди „Нишка“ – една книга, която обхваща седем поколения жени от Балкана.
– Като погледнем сега вече трите – „Глина“, „Сърце“ и „Нишка“, сякаш греят с обща концепция, но има и едно надграждане… Пък и всяка следваща книга е все по-дебела!
– Така е, макар че обемът не е преднамерено търсен, а идва от само себе си. Общата концепция между „Глина“, „Сърце“ и „Нишка“ е интересът ми към нашето историческо, културно и духовно наследство, както и можем ли да почерпим от него сили за преминаването през настоящето. Всяка от темите в трите романа съм разработвала с пълна отдаденост и страст към изследването ѝ в дълбочина. Има и още две важни общи неща между трите книги – това е разбирането ми, че видимият и невидимият свят са неразривно свързани и ние сме дарени с възможността да сновем между тях, извличайки заряд от единия и втъквайки го в другия. Имено преминаването на тънката, почти невидима границата е сюжетопораждаща в моите романи и ме вълнува като автор. Както и въпросът не толкова за цикличността, колкото за концентричността на времето и как всеки настоящ миг е проявление на всички миналите и бъдещи времена. Това най-добре се вижда в „Нишка“, когато едно денонощие от живота на героинята Мария се оказва, че побира в себе си 130 години и още шест жени, историята на всяка от които трае определено време – седмица, седем седмици, един сезон, година…
– Обикновено във всички нас битува един архетип за българката – като от разказ на Йовков или картина на Майстора… Такива ли е баба Ви, която е сред хората, на които посвещавате „Нишка“?
– Българките от разказите на Йовков и картините на Майстора са имали живи прототипи, което показва, че те не са идеализирани образи, а носят чертите на реални личности. Моите героини също имат свои прототипи, като някои от тях са изтъкани от историите на различни жени. Баба ми Мария, прототип на героинята Дана, беше жена, която умееше всичко. Излъчваше непоклатима сила, която идваше от нейната заземеност, от свързаността ѝ с нещата тук и сега – да изпере, да направи сладко от череши, да изчисти, да изплете покривка на една кука… В същото време излъчваше отвъдността и смирението на светица заради бялата си коса и гладка кожа, а и заради обикновения, но почтен начин, по който живееше до последния си ден. Българката от едно време е била предимно такава, но не можем да пренебрегваме и другите, носителките на различно светоусещане, онези, които имат жажда и потребност да излязат извън този модел.
– Прави впечатление наситеността от образи – нишката по страниците всъщност се плете и предава от цели седем жени… Предизвикателство ли беше?
– Беше предизвикателство, защото исках героините ми от една страна да се различават една от друга като характери, излъчване и житейска философия, а от друга страна – да бъдат достатъчно живи и правдиви. Предвид, че четири от тях са от едно семейство и са свързани с кръвна връзка, трудността се увеличаваше, защото всяка трябваше да запази индивидуалния си облик, който да остане непоклатим в съзнанието на читателя. Затова имах периоди на дълги паузи в процеса, когато намествах вътрешно образите в себе си, за да мога да изведа всеки по-категорично очертан в повествователното поле. Седемте героини в „Нишка“ донякъде са водени от различни архетипове, но вярвам, че всяка жена притежава по нещо от тях в себе си. Важно е да съзнаваме с кой модел в кои ситуации се свързваме, на коя от жените в нас даваме глас в определен момент.
– Какво би било усещането съвременна българка да се озове в живота на Вашата Йова?
Зависи каква е жената и с какви нагласи живее. За осъзнатите жени това би било интересно пътешествие във времето и пространството. Йова е тази, която ни показва нагледно, че всичко е едно – минало и настояще, земя и небе, живот и смърт. За хората с изострена сетивност и познавателно ориентиран мироглед и най-вече за вярващите тази среща би могла да даде отговори на много търсения.
– А също и обратното – коя ще е най-голямата тъга, ако Скарлада или Ана надникнат в нашето време?
– Скарлада би изпитала ужасна ревност, че ѝ се е случило да живее преди сто години, а не сега, когато до Божи гроб се стига за няколко часа, а не за няколко месеца. Ана би си отдъхнала, че все някога жената ще е свободна да избира на какво да се отдаде, без непременно да следва повелята на рода. Вероятно и двете ще тъгуват, че са се разминали с времето, на което несъзнателно са мечтали да принадлежат.
– Всъщност как гледате на изчезването на женския род от езика ни. Днес се учим да казваме преводач вместо преводачка – и Вие все по-често сте писател или автор, а не писателка, авторка…
– Улавям се, че и аз се колебая понякога в избора на род при някои думи. Родовете са граматическа особеност и отличителна черта на езика ни, но имат и своята смислова функционалност. Така че може би трябва без „угризения“ да използваме женския род.
Общата концепция между „Глина“, „Сърце“ и „Нишка“ е интересът ми към нашето историческо, културно и духовно наследство, както и можем ли да почерпим от него сили за преминаването през настоящето
– Как става така, че малките истории – като тези от „Нишка“, имат толкова голяма сила?
– Ние всеки ден живеем „малките“ си истории, докато чакаме да ни се случи нещо изключително, но рядко съзнаваме какво голямо значение имат те и какъв отпечатък оставят върху нас и околните. Животът е сбран в малките неща – да сготвиш супа, да изтупаш чергите, да полееш цветята, да изчистиш прозорците, да ушиеш нови пердета не са битовизми, а сакрален акт на отваряне на място за живота да тече. Да постилаш един килим по точно определен начин, опъвайки безупречно ресните му и да държиш поколенията след теб да правят същото, е изповядване на философията за свещения ред. Впрочем това е съвсем реална история, която се е запечатала в съзнанието ми от детството – как майка ми и леля ми, незнайно защо, обърнаха килима в салона на голямата ни родова къща на обратната страна и това разяри баба ми. Никога не я бях чувала да се кара така. Години по-късно си дадох сметка защо за нея е било важно той да бъде постилан по определен начин. Тази и много други сходни истории вдъхновиха романа. „Нишка“ ни показва одухотворения аспект на материалния свят. Виждаме как именно в материята, в малките неща, се срещат живота и смъртта и се поддържа вселенският цикъл.
– Хората реагират с голяма любов на книгите Ви – предишните две станаха и Избор на книжар(к)ите на „Хеликон“… Как оценявате това доверие и обажда ли се във Вас понякога критично гласче?
– Критичният глас в мен никога не мълчи, съпровожда ме не само в процеса на работа, но и след като книгата вече е факт. Часове преди да влезе „Нишка“ в печат, исках да дописвам реплики на герои в определени сцени, за да завършат още по-добре образите им. Не спирах да мисля и да се съмнявам нужно ли е. Писах, докато накрая моята редакторка Виктория Иванова, на която съм дълбоко признателна за вещата работа, каза: „Стига толкова! Слагам ти точката!“. И я сложи.
А за любовта на хората – благодарна съм, че я имам. Смятам, че отношенията между автор и читател трябва да се развиват двустранно, доколкото реалността го позволява. Затова приемам много покани за срещи, защото диалогът след и извън книгите е онова, което истински ни захранва с въпроси и смисъл.
– Още много истории Ви пожелаваме да сплетете – и благодарим!
– И аз благодаря на вас и читателите за доверието в моята работа.
