Лира Литературно-рекламна Агенция
Литературният ѝ дебют впечатлява
„Добруджанският феникс“ отвежда във времена, пълни с радост и болка едновременно – и изгражда търпеливо и с много любов образа на един българин, чието име трудно ще срещнете в енциклопедиите или специализираните книги. Яни Хаджиянев-Калиакренски си спечелва място в паметта ни със своята саможертва на духовната нива на българщината. При това го прави с естествен порив, който днес сякаш ни е чужд и непознат.
От галерията на миналото го изважда сега за нас Стефка Станчева – казва, че идеята ѝ хрумнала случайно, но мащабността и зрелостта на първата ѝ книга издава, че отдавна е била узряла за тази стъпка. Като добруджански клас, който пее тихо на вятъра любовна песен за България.
За мъчното минало на Добруджа и отпечатъка му върху днешна България си говорим в това интервю – и за онези, които са имали доблестта да защитят българщината
– Госпожо Станчева, „Добруджанският феникс“ е Ваш дебют, но веднага давате заявка и за трилогия, как събрахте смелост за такъв замисъл?
– Романът „Добруджанският феникс“ проследява живота и дейността на големия радетел за свободна Добруджа Яни Хаджиянев–Калиакренски, но това е роман и за историята на добруджанския край, за неговите златни години в началото на 20. век, а след това – за почти трите мъчителни десетилетия под румънско потисничество. В този аспект първоначалният ми замисъл разшири своя хоризонт и някак естествено стигнах до решението, че искам да представя Добруджа през първата половина на миналия век от различни гледни точки. Така се роди идеята за трилогията „Благословената земя“ с първи роман с централна фигура Яни Калиакренски, а вторият, който пиша сега, е концентриран около личността на най-смелата добруджанска защитничка, възпяла по ненадминат начин нашата свидна земя – поетесата с будна гражданска съвест Дора Габе.
– Ваш герой в книгата е една реално съществувала личност. Откъде черпихте информация и позволихте ли на фантазията си да допълни белите петна в историята на Яни Хаджиянев–Калиакренски?
– Когато се запознах с историята на тази светла личност, с това, че e бил мой съгражданин, че e учил и прекарал детството си в Каварна, че се e занимавал с литература, журналистика и библиотечно дело, усетих неговата дейност много близка, много свързана с това, от което и аз съм се интересувала. Макар че знаех колко откъслечна информация е останала за живота на Калиакренски, реших да напиша негова романизирана биография и много внимателно се движих по тънката граница на реалност и фикция, като се опитвах ненатрапчиво да втъка реални личности от обкръжението на главния герой с измислени образи, които имаха една-единствена цел – чрез тях да се разкрие някаква черта от характера на личността на Калиакренски.
Много ми помогнаха книгите на каварненския краевед Антон Каранфилов и разбира се, запазените документи за Яни Калиакренски в Държавния архив в Добрич. Тук е мястото да изкажа и своята огромна благодарност на д-р Кремена Митева, главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“, която ми оказа безрезервна помощ и подкрепа, а нейната книга „Културно-просветният живот в град Добрич през 1919–1944 година“ послужи за основа на добричкия период на главния герой.
– Спонтанна ли беше идеята да пишете за него? Как се роди вдъхновението Ви?
– Идеята ме осени изведнъж. През лятото на 2022 година си бях в Каварна и един ден прочетох, че в Хамама, който понастоящем е музей с експозиция „Добруджа и морето“, Атанас Димитров–АтаДим ще представя преиздадена от него книга на Яни Хаджиянев–Калиакренски. Отидох, слушах в захлас и на връщане към дома ми аз вече исках да разкажа за този човек, който за почти всички присъстващи беше един неизвестен наш съгражданин от не толкова далечното минало. Тогава, в еуфорията на решението, не си давах сметка с какво се захващам, не предполагах, че намирането на късчета информация за живота му ще бъде повече от трудно.
– Често казваме в наше време, че „такива българи вече няма“. Важи ли това и за Вашия герой?
– Аз съм учител по български език и литература и често казвам на моите ученици, че всяко време ражда своите герои, ражда личностите, от които се нуждае. Така е станало и с Яни Хаджиянев–Калиакренски. Ражда се в следосвобожденска България, завихря го бурята на Първата световна война, после прегръща идеите на Вътрешната добруджанска революционна организация и до края на краткия си живот работи със силата на думите, за да изразява позицията на поробеното българско население в Кралска Румъния. Дочаква Крайовския договор от септември 1940 година, по силата на който Южна Добруджа бива върната на България. Радостта му е безмерна, но краткотрайна, защото само четири години по-късно, в преломната нощ на 8 срещу 9 септември 1944 година, при идването на новата власт, Яни Хаджиянев изчезва безследно.
– Ако поставите Яни Хаджиянев–Калиакренски на картата на съвременна България, какъв би бил той, замисляли ли сте се?
– Журналист – несъмнено. Неудобен – категорично. И все така деен и незабележим. Щеше да бъде от ония рядко срещани хора, които денонощно работят за другите и никога не започват изречение с „Аз…“
– Усещате ли вече ефект от историята си, има ли повишен интерес към личността на Яни Хаджиянев?
– Романът ми излезе от печат на 26 април. Минали са само два месеца, откакто пътува към своите читатели. Надявам се да им носи наслада начинът ми на писане, а оттам да се отвори възможност за по-голямата ми цел – да се познава по-дълбоко историята на Добруджа и нейните славни синове и дъщери.
Срещнах се с много позитивни хора на представянията на „Добруджанският феникс“ в София и Пловдив, на Алеята на книгата, в различни радиа, печатни и електронни платформи. Щастлива съм, че наистина са заинригувани от личността и делата на Калиакренски и че съм съумяла поне с малко да помогна да бъде изведен от пепелта на забравата.
– Вплитате в сюжета и други българи, които свързваме на първо място с Добруджа. Каква е според Вас магията ѝ, та да е житницата на България и в литературно отношение?
– Нека не забравяме, че в Добруджа живеят хора с широки души, широки като безкрайните, разлюлени от вятъра, житни поля. Добруджа е вдъхновителка на уникални кръшни народни хора и пропити с емоция песни. Черноморските ѝ пейзажи дават простор за изява на таланта на художници и поети, миналото ѝ – възможност за анализи на историци и археолози. Жадните за култура добруджанци държат живо театрално изкуство – и професионалното, и самодейното. Словото в Добруджа е живо, българският дух там е жив, но ме боли, че добруджанската история и слава са слабо познати в останалата част на страната.
Спомням си една мисъл на Владимир Василев, всепризнатият авторитет от сп. „Златорог“, който казва: „Ако някой някога забрави, че е българин, нека иде в Добруджа – тя ще му го припомни“.
Словото в Добруджа е живо, българският дух там е жив, но ме боли, че добруджанската история и слава са слабо познати в останалата част на страната
– Вие сте и учител по български език и литература – как гледате на съвременния начин, по който говорим и пишем?
– Ако кажа, че не ми харесва късата фраза, еднотипния изказ, незачитането на правоговорните и правописните норми – няма да излъжа, но ми е ясна причината, влиянията, на които е подложен езикът, и знам колко енергия ни отнема на нас, учителите, за да удържим вълната от чуждици, която го замърсява.
– Самата Вие имате ли литературни примери – от по-старо или от ново време?
– Струва ми се, че в днешно време класиките останаха само на школския чин, а не бива. В класическата литература има всичко и там изворите никога не пресъхват, стига да знаеш как да си „налееш“ от тях, как да се поучиш. Не мога да скрия преклонението си пред органичния талант на Йовков, недостижим и ненадминат творец. Чистотата и точността на подбраните думи в поезията и прозата на Дора Габе – това е нещо, което е тъй рядко срещано, в такава кристална форма. А нима любовно стихотворение може да напише някой така изящно и омайно като Яворов?
От чуждите автори, колкото и много произведения да са минали през очите ми, никой не е изместил Джон Стайнбек – и като стил, и като мащабност на внушението. Не знам как го е постигнал, но когато препрочитам някоя негова книга, всеки път се вълнувам и ми е интересна, като че ли за пръв път отварям нейните корици.
– Нека завършим така, както и започнахме… Накъде ще поеме трилогията Ви, как ще продължи тя?
– В деня, в който предадох ръкописа на „Добруджанския феникс“ в редакцията на издателство „Лемур“, започнах следващия роман от трилогията. Както Ви споменах в началото, вторият роман отново ще разкрива част от миналото на Добруджа, но този път е концентрирано около най-щастливия ѝ миг – отхвърлянето на румънската власт от нейните плещи и навлизането на българските освободителни войски на нейна територия. В една от първите военни коли, с широка усмивка и грейнали очи сияе тя – дъщерята на Добруджа, Дора Габе, а до нея, също във войнишка униформа е не коя да е, а нейната приятелка Елисавета Багряна.
Третият роман чака. Интересното е, че идеята за него се роди преди идеята за втория, но чисто хронологически трябва да е последен. Той ще е за изпълнението на договорените условия от Крайовската спогодба и неимоверните трудности при преселването на севернодобруджанците в Южна Добруджа. Тази книга ще е пропита с лични истории, които пазя от моите баби и дядовци, преживели личната си трагедия на „жертвен агнец“ в името на това България да е цяла.
–Благодарим Ви – и пожелаваме много литературни успехи!
–Благодаря за интереса и нека си пожелаем да не забравяме, че сме длъжни да пазим паметта на нашите корени, да помним, че сме продължение на нашите предци и от нас зависи какви завети ще оставим за бъдещите поколения.
