Лира Литературно-рекламна Агенция
Писателят разкрива сега загадката на дълголетието
„Проектът „Матусал“ е най-новата му книга – в известен смисъл тя е юбилейна, защото отбелязва 20 години от световния пробив на норвежкия писател. И още едно кръгло число – това е и десетият роман на писателя с популярния му герой археолога Бьорн Белтьо.
Том Егеланд има днес огромна аудитория от почитатели, включително и у нас. А всичко започна сякаш на шега – след като редица литературни наблюдатели забелязват очевадната прилика между бестселъра на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“ и излязлата две години по-рано именно изпод перото на Егеланд „Краят на кръга“. Следват още успешни книги – „Сребърниците“, „Ефектът на Лазар“, „Заветът на Нострадамус“ и др.
Сега в новата „Проектът „Матусал“ археологът Бьорн Белтьо се сблъсква с библейската загадка за дълголетието. Според Светото евангелие дядото на Ной – Матусал, живял 969 години. Дали зрънцето истина в библейската легенда може да помогне за разкриване на загадката за дълголетието? Бьорн Белтьо се изправя пред въпрос, в който е замесен и древният магически символ валкнут, в чиито сили някои вярват и до днес.
Том Егеланд сграбчва вниманието на читателя и с новата си книга. Може да се каже, че благодарение на него жанрът на трилърите с исторически библейски загадки продължава да е жив и да интригува. Ето още от самия автор на „Проектът „Матусал“ – интервюто е предоставено от българските издатели от „Персей“.
– Вече дълги години сте сред най-продаваните и популярни писатели, но може би малцина знаят, че сте и опитен журналист. Разкажете ни за вашата кариера?
– Мечтаех да стана писател още от дете, но журналистиката беше най-близо до това да мога да си изкарвам прехраната с писане. В гимназията започнах да работя на свободна практика за местния вестник и така ми предложиха работа във Vi Menn, преди да започна да уча през 1979 г. През 1983 г. си намерих работа в Aftenposten, първо бях журналист, после станах главен редактор. През 1992 г. започнах като главен редактор в редакцията за Осло на телевизия TV 2 (най-гледаната телевизия в Норвегия), от 2000 г. бях шеф на новините. Но през 2006 г. рискувах: напуснах добре платената си и вълнуваща работа и станах писател на пълно работно време. Освен това работих дълги години като рецензент на книги във VG, бях президент на клуб Riverton (той връчва наградата за най-добър криминален роман) и член на борда.
– Колко време Ви отне, за да направите пробив като автор?
– Бях на 23, когато започнах да пиша първия си роман през 1982 г. – главно за да видя дали мога да го направя. Той се превърна в хорър, наречен „Залезът на боговете“. През следващите години, успоредно с журналистическата си работа, написах напрегнати романи, трилъри. Продаваха се добре. Големият пробив дойде около 2004 г., когато Aftenposten и по-късно европейската преса осъзнаха, че „Шифърът на Леонардо“ на Дан Браун може да е плагиатство на моя роман „Краят на кръга“. Това, разбира се, беше добра реклама, пиар трик, потвърждаващ тезата, че често зависиш от късмета, за да се превърнеш в тема за обсъждане и да започнеш да продаваш много. През годините книгите ми са преведени на 25 езика, последният е бенгалски. Продажбите на книги в Бангладеш не са за хвалене, но какво страхотно удоволствие е да те четат в чужди страни.
– Зад книгите Ви стоят много документални проучвания. В края на „Проектът Матусал“ има послепис и „речник“, даващ повече сведения за историческите личности и темите, засегнати в книгата. За колко време написахте книгата?
– Отне ми точно една година, за да напиша романа. През това време съм го пренаписвал вероятно двадесет пъти. Или повече. Първата версия, това, което наричам „суров текст“, беше завършена около Коледа. Минавах през текста много пъти след това. Отчасти защото редакторът ми Ане Фльотакер и първите читатели на ръкописа даваха важни предложения, отчасти защото аз самият постоянно виждах нови неща. През последните няколко седмици работих по стила, коригирах печатни грешки и несъответствия. След всичко това отново прочетох ръкописа: ред по ред, страница по страница, преди книгата да влезе за печат.
В поредицата за Бьорн Белтьо се опитвам недоловимо и закачливо да преплета факти и фантазия. Старая се да се придържам възможно най-много към реалността, като същевременно надграждам и доукрасявам положената фактологична основа. Homo deus в романа, разбира се, e измислен.
Но толкова ли е трудно за вярване, че една мутация, осъществила се в древни времена, би могла да доведе до появата на хора с гени, различни от тези, които ние, представителите на Homo sapiens, притежаваме?
Дали бог Один е бил вожд, дошъл от изток, както Снори твърди и както Тур Хейердал се е опитал да докаже преди смъртта си? Науката се съмнява това да отговаря на истината, но не е невъзможно, нали?
Ами исполините, които се споменават в Първа книга Моисеева на Библията – „това са силните, от старо време славни човеци“ – имало ли ги е наистина? Едва ли. Ние, неверниците, вероятно ще ги сметнем за алегории, точно както Адам и Ева, Каин и Авел, и Ной. Да не говорим за 969-годишния Матусал.
Най-бдителните читатели вероятно ще забележат, че монах Бенедикт пише в манастира „Сакра ди Сан Микеле“, който се споменава и в „Ефектът на Лазар“, където Бьорн Белтьо за пореден път неуморно търси стари ръкописи. Действието в „Името на розата“ на Умберто Еко също се развива там. Еко е отдал почит на Хорхе Луис Борхес, като кръстил на него библиотекаря Хорхе от Бургос.
Обстоятелството, че все повече и повече читатели се опитват да разнищят кое в книгите ми е истина и кое – измислица, ме прави щастлив. Обичам да будя любопитство у тях!
