Владимир Зарев: Да си Балзак в България е нищо, тишина в тишината

Владимир Зарев е автор на 16 книги, между които романите „Разруха”, „Светове”, „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Лето 1850”. Главен редактор е на списание „Съвременник”.  Син е на акад. Пантелей Зарев.
„Законът” – последната част от  белетристична трилогия на Владимир Зарев „Битието”, „Изходът”, „Законът”, ще бъде представен в столичната книжарница „Хеликон-България” на 22 февруари, сряда, от 18,30 ч.

С Владимир Зарев разговаря Златко Ангелов

…………………………….

Днес едва ли някой чете Балзак. Но въпреки това името му си остава като метафора за писател от световна класа, който е създал епос на френските нрави след Великата френска революция – една човешка комедия, в която има може би повече ад, отколкото в Божествената комедия на Данте. Какво е за теб да бъдеш Балзак за България и във България?
–       За първи път това стъписващо похвално сравнение за мен бе употребено след като излезе на немски романа „Разруха“, през 2007. В немскоезичния свят „Разруха“ има огромен медиен успех, за книгата излязоха над четирийсет отзива в най-значимите вестници, между които „Нойе цюрхер цайтунг“, „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, „Берлинер цайтунг“. Всички единодушно нарекоха романа „най-добрата книга, написана за прехода в Източна Европа“. Втора програма на немската телевизия направи филм за мен, който многократно бе излъчван в предаването й за култура „Фьоникс“. По-късно, за първите две части от трилогията, „Битието“ и „Изходът“, някои немски критици щедро ме сравняваха с Гогол, с Булгаков, дори с Достоевски… Това бе невероятно признание за многогодишните ми човешки усилия и огромна чест за мен.
Най-настойчиво и постоянно обаче остана сравнението с Балзак. Предполагам защото романите ми се отличават с епичност, със словесна енергия, с могъщество на образите и са част от българския ни живот, от националната ни съдба. Аз също съм се надявал да създам своята, макар и далеч по-скромна, българска „Човешка комедия“ и да разкажа времето – не толкова историческото и социалното време през което живях, а преди всичко психологическото, личното време на всеки от нас. Никога не съм се стремял да напиша история на България, а история на българския народ.
Да си Балзак за България е вълнуваща, щастлива, но и смазваща с тежестта си чест.
Да си Балзак в България е нищо, тишина в тишината, празна работа… Убеден съм, че осемдесет процента от подрастващите у нас не знаят кой е Балзак, а тези, които са чували името му, не са чели нищо от него. И то не е чудно, защото живеем всред небивало опростачване, защото допуснахме вкуса на мутрите, на примитивните тарикати и на първосигналните богаташи да се превърне в национална ценностна система. Защото в нашите пожълтели до оглупяване медии за силиконовия бюст на някоя от десетките чалга-певици е написано повече, отколкото за цялата съвременна българска литература.

Току-що излезе третата, последна част от твоята голяма трилогия. Защо я кръсти „Законът“?
–      През 1975, когато замислях своята семейна сага, препрочитах Библията. Тогава страшно ме вълнуваше въпроса за властта, всъщност това беше основният екзистенциален и нравствен, социален и философски проблем, който исках да вплета в тъканта на повествованието. А Библията е не просто най-великия епос, създаден от човешкото въображение, но при внимателен прочит тя е и „учебник“ за развитие и утвърждаване на тоталната власт, за това как невидимо-всемогъщият и в същото време сияйно-безсилен Бог се стреми да постигне своята величествена и неотменна власт. Така ми хрумна идеята да придам допълнителна епичност на сюжета – заглавията на романите от трилогията да повторят заглавията на първите глави от Светото писание. „Битие“, „Изход“…

Но третата глава в Библията е Левит?
–       Прав си, но в Левит Бог дава законите на човеците. „Законът“ като заглавие добре пасна на общото беззаконие, което е една от най-характерните черти на нашия несвършващ преход. Веднага след 10 ноември 1989 година бе парализирана, а сетне корумпирана имунната система на всяка държавност – полицията и съдебната система. Добре помниш, че в първите години на прехода тоталитарната система на идеологическо и политическо насилие бе заменена от „справедливостта“, която раздаваха новоизникналите криминални и туморни групировки. Останали без държавна грижа, порциони за стола и медали, лишени от бъдеще и слава, по зловещото тайно внушение на някого, възпитаниците на десетките спортни школи и училища като едни същи пролетарии мигновено се обединиха и яростно превърнаха разкапващата се държава в тепих!
След първото, ще го нарека „романтично“ поколение политици, в което имаше хора идеалисти, политическата класа също бързо се корумпира и, покварена от лесните пари, превърна политиката в чист бизнес. При това най-доходоносния, най-печелившия бизнес, защото не влагаш нищо – нито труд, нито умения, нито нерви и безсънни нощи. Не рискуваш нищо, а преразпределяш. Така нашите до истеричност алчни политици позволиха разграбването на материални активи за десетки милиарди долари и, най-страшното, още по време на всеобщия възторг от промените и възвърнатата свобода допуснаха да се възцари една отвратителна ценностна система, в която умният, интелигентният и, най-важното, честният човек започнаха да отъждествяват с глупака, а безочливият, простакът, мошеникът, отявленият крадец и престъпник превърнаха в герой на нашето време и поставиха под прожектора на общественото внимание.

Искаш да кажеш, че „Законът“ е роман за беззаконието? Ако е така, не означава ли това един твърде жалък финал на един род, започнал живота си с толкова хъс и оптимизъм?
–  Беззаконието е само един аспект на сюжета и проблемите в романа, но аспект, който тежи над съдбите на днешните Вълчеви. Навсякъде по света има престъпност, ала в България не е осъден нито един престъпник… все няма доказателства. Някой е внасял в хазната мизерни суми, настроил си е дворци, кара коли за стотици хиляди евро и няма доказателства, че е погазил закона, когато е забогатявал. Постоянният дефицит на справедливост разрушава обществото, обезличава дори най-безценните атрибути на демокрацията – свободата на словото и личността, възвърнатата човешка свобода като форма на индивидуален избор и различие. Убеден съм, че голяма част от младите образовани и одарени българи напуснаха България не само по икономически причини, а и защото животът у нас не предлага морал и елементарна справедливост.

Написал си десет романа, но сякаш всичко, което знаеш в най-интимен план за България, е събрано в трилогията. В себе си аз я наричам „Битие“, в смисъла на Генезис. Защо първата книга е „Битието“, а не „Битие“?
–  Библията описва сложните и изпълнени с перипетии отношения на Бог с Неговия избран народ, еврейския. Като членувах заглавията в трилогията, аз се опитах да подскажа, че в нея става въпрос за историческото битие на моя, на българския народ.

– Първите две книги, „Битието“ и „Изходът“, ти написа през най-заблатеното време на соца, ерата на Брежнев и на застаряващия Живков. Разкажи нещо за историята на самата книга, за нейния замисъл и как той се е развивал през годините.
– Ти сам си писател и ще ме разбереш… Трябва да ти призная, че сега при никакви обстоятелства не бих се заловил с такова мащабно, сладостно-мъчително, „безкрайно“ начинание, което изисква огромна психическа концентрация и физическа енергия. Действието в „Битието“ започва в далечната 1890 година, а „Законът“ завършва през 2007 година с влизането на България в Европейския съюз. Тази огромна панорама от сюжетни ходове, чиста измислица и достоверност, от фабулни вплитания и разпади, от човешки характери, максимално езиково напрежение и протичащо национално битие е разположена на 2,500 печатни страници. „Битието“ излезе през 1978, а „Изходът“ – през 1983. Тогава нямаше компютри, преписвал съм на машина двете части няколко пъти, което чисто физически е трудът на една машинописка за няколко години.
Преди „Битието“ бях написал „Денят на нетърпението“, роман за изграждането на огромните химически заводи във Видин. Още в привидния, преувеличен възторг на това гигантско съзидание – в моя текст всички герои са необикновени чешити – ясно се усещаше бъдещото поражение, трагизмът на това изнасилено начинание. Романът е сериозно свидетелство за онова време, той бе преведен на руски в „Роман газета“ и излезе в 1,500,000 тираж. Една моя високо интелигентна приятелка го чете наскоро и ми каза, че той далечно й напомнил за „Погнусата“ на Жан-Пол Сартр.
Важното е, че на мен повече не ми се пишеше за „работническата класа“ и за „социалистическото строителство“, а страхотно ми се разказваше, думите преливаха у мен, не ми даваха покой, направо ме будеха нощем. Вече познавах невероятната и толкова живописна атмосфера на Видин (родния град на баща ми), бях чувал нещичко и за историята на моя род, пъстър и многолик, с неговата сложна социална и житейска биполярност … и това овладя въображението ми. Идеята да напиша семейна сага ме връхлетя като болест, но както вече споменах, аз се подчиних на този копнеж само благодарение на това, че бях млад (бил съм на двадесет и шест-седем години), прекрасно наивен и неопитен. И благодарение на това, че Словото ме терзаеше отвътре, напъваше да се излее.

Словото? Искаш да кажеш, че езикът те предизвика да потърсиш сюжета, който ще му бъде адекватен?
–  (Замисля се дълго преди да отговори, сякаш предстои да каже нещо тържествено и съдбоносно.) Словото е най-висше достояние и тайнство не само за човешкия разум, но и за самия Бог. Не случайно в Библията и най-древните анали е запомнено: „Първо бе Словото!“ Преди да сътвори Словото Бог е бил безграничност и съществуване – след като е създал Словото, Той е придобил свойствата изначалие, причинност и следствие, пораждане и смисъл, т. е., простото физическо присъствие на реалността е добило духовност, превърнало се е от съществуване в Битие!

Как е при писателя? Писателят също ли придава духовност на историята, която разказва като я облича в Слово и по този начин я превръща в Битие, което има смисъл по-голям от реалността?
–       Ами да, защото езикът е най-изящния инструмент и на божественото, и на човешката духовност. Чрез емоционалната и смислова наситеност на Словото ние не само възприемаме действителността по-дълбинно, но и я променяме, защото я досътворяваме и доизмисляме. За всеки нормален човек светът е относително „отворен“; макар и вече „разказан“ от миналия му опит, той остава завинаги незавършен. Така благодарение на езика човешкият живот става безкраен. Колкото и да звучи измислено, именно благодарение на езика ние живеем като безсмъртни същества, знаем със сигурност, че в някакъв момент ще умрем, но собствената ни задължителна смърт ни се струва абстрактна, невъзможна, абсурдна, някак отсрочена завинаги. И още, без езика, без постоянно протичащия вътрешен монолог у нас въображението е невъзможно, а въображението е изумително мощен инструмент за познание, то е част от познавателния инстинкт на човека.
Освен зрението, слуха и осезанията, ние притежаваме едно удивително и всепроникващо сетиво – фантазията! Но фантазията е невъзможна без въображението, следователно без Словото. Да се изучава света, да се развива въображението и да се фантазира не е въпрос само на духовна наслада, но е и опит да се разбере действителността като повлияваме върху нея, като я променяме в съзнанието си и дори я деформираме. Разказаното в една фантастична приказка съдържа в себе си целия свят, с всичките му послания. Незаменимото влияние на въображението се състои в това, че, дори без да го желаем, ние не само разгадаваме, но и разширяваме света, заобикалящото ни безкрайно битие.
По-нататък … именно с помощта на езика Бог ни позволява да се съизмерим с Него, да сътворяваме свой свят. Така според духовната си и интелектуална опитност всеки от нас се превръща в Творец, в Демиург. В някакъв смисъл ние допълваме действителността със собствените си представи, размисли и преживявания, породени от нея и сякаш подпомагаме Бог като разширяваме съществуващото, като го натоварваме със смисли, като определяме за съдбовни не самите факти и събития, а техните значения. Ето защо фиксираният, повтарящият се обективен свят, като премине през езика и въображението, става реално безграничен и се превръща в нещо различно от действителността, в нещо само негово, на отделния човек, и уникално. Това ми дава куража да изрека: светът е една безкрайна история, която всеки от нас разказва.
Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е облечено в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува, то е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената. За да се пробуди тя, трябва универсалният природен живот да се превърне в наш, в единствен, в личен живот. Така е, думите събуждат Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в памет и История.
Светът, който познаваме, в който сме потопени с всичките си сетива, с разума и чувствата си, който харесваме или отричаме, в който се борим, за да постигнем себе си, е всъщност езика, Словото, което сме в състояние да осмислим и понесем. Всяко сетивно усещане (болка, удоволствие, погнуса, наслада) в мига на случването е „разказано“ в съзнанието ни с думи, ние не просто мислим и помним с помощта на езика, но и чувстваме чрез него, правим съдбовните си избори и стратегии, изграждаме собствената си неповторимост.
Да вземем една катедрала, която на пръв поглед е чисто визуален разказ, възвисяваща и хармонична подредба на грубия камък в завършена форма, която ни изглежда изградена единствено с помощта на правия ъгъл, на отвеса и пергела, която е по-скоро пейзаж, отколкото езикова структура. Тя всъщност навява чувства и мисли, а чувствата и мислите си ние възприемаме с думи и най-важното, тази катедрала е една грандиозна метафора, защото тя приютява Бог, а Бог е преди всичко Слово!
Забележи също, че децата играят с помощта на езика, невъзможно е да се измисли игра извън езика, най-големите постижения на разума – различието и човешката свобода – се осъществяват чрез и в езика.
Ако се замислиш, родината например също не е в някакъв сантиментален спомен или в разчоплен, разкрасен от вътрешната ни тъга пейзаж, тя е в езика. Истинската родина, тази която предизвиква нетърпимата носталгия, когато сме я напуснали, е в близостта между хората, следователно тя е в общуването и споделянето.

Колко си прав! Аз наистина преживявам България отдалеч като общувам с приятелите, които са останали в нея. И когато реших да й придам онова битие, което да я превърне в смисъл, в моята лична част от нейната собствена история, не само усетих, че трябва да разкажа историята си, но и че не мога да я разкажа на друг език освен родния. Значи ли това, че най-истински аз съществувам само в родния език?
–       За мен като писател няма друг език освен родния. Защото езикът не е просто форма на общуване, той не е дори единствената възможна форма на мислене, той е нещо далеч по-значимо и обемащо, той е начин на съществуване. А аз съществувам в България.
Има и още нещо. Човешкият живот е реален, когато е осветен, когато е разказан в Словото и има смисъл, само ако в него се съгражда, ако човек създава нещо духовно. Затова колкото по-богат е езикът на човека, толкова по-богат, по-пълен, по-пъстър и драматичен е неговия живот. А най-богат е винаги родния език.
Езикът на големите писатели е не само преживяване, той е форма на допълнителна „будност“. Като ги чете, човекът преживява десетки и стотици животи. Обратно, тоталното опростачване, което в последните години ни облива отвсякъде, оскверни езика; медиите например говорят с не повече от четиристотин думи, младите хора общуват с по триста думи, следователно каквото и да им се случва, колкото и привидно интересно да изглежда ежедневието им, техния живот ще си остане беден и малък. С безхаберието си ние жигосахме няколко поколения българи и ги обрекохме на духовно отъпение, на първосигналност.

Преводачът ти на немски Томас Фрам е уловил ключовата роля на твоя език в условията на тоталитарния режим: той казва, че чрез неговата лудост и неподчиненост ти си се отграничил от режима. „Битието“ според него е съпротивление срещу режима, легитимиращ себе си в ограничен брой езикови клишета, чрез силата на словото.
–  Това ощастливяващо ме впечатление е не само на г-н Фрам, но и на цялата немскоезична критика, която прие с необикновено внимание и добронамереност първите две части от трилогията (третата, „Законът“, ще излезе на немски до края на 2012). Някои дори нарекоха „Битието“ и „Изходът“ „дисидентска“ литература и изразиха удивлението си, че в ония, все още доста сурови години в България някой е писал по този начин. Никога не съм крил убеждението си, че именно различието е най-ясната и разпознаваема форма на човешка свобода. Затова лудият е нетърпимо свободен, а мъртвият е абсолютно свободен. Да намеря индивидуално различното в словесния изказ за мен означаваше да се чувствам свободен. Тук става въпрос не само за езоповския език, който тогава беше задължителен, за да се преодолее цензурата – много често, когато разказваш нещо, всъщност искаш да изкажеш и внушиш нещо друго – а по-скоро за начина, по който се използва чистата енергия на всяка дума.

Този политически ефект на твоя език в условията на комунистическата догма е несъмнен, макар и, за жалост, все още неотбелязан от българската критика. Но не може да не се съгласиш, че като прекрасна белетристика – нека ти припомня, че думата идва от френското belles lettres, красиви думи – твоите книги имат една много по-значителна, културна функция: те обогатяват магическия български език. А това е функция универсална, независима от политиката и надживяваща всички времена. Моето лично усещане като чета твоята проза е, че думите ти се явяват с такава сила, сякаш предшестват мисълта и тя направо се ражда в красива одежда без да е имала време да съществува безформена в съзнанието ти. Вярно ли е това мое усещане?
–  (усмихва се иронично и обръща изпитата чашка кафе върху чинийката) Никога не съм си правил психоанализа, може и да има нещо вярно в това, което казваш. Аз наистина пиша потопен в думите, без да спирам, докато не се излее цялата сцена, която съм видял в главата си и думите лудеят в мен, аз следвам тяхната лудост, тяхната невероятна сила, те ме дърпат и ме правят и мен луд. Така че самото писане ми изглежда като пренасяне в измисления от мен свят и това пренасяне става чрез лудостта на езика, то не е моя лудост.

Не мислиш ли, че днес, когато върху литературата не тегнат догми и ограничения, тъкмо тази лудост на твоето слово отличава романите ти вече не като политическо, а като универсално послание? Според теб, как употребата на това лудо слово те отличава днес? И от какво те отличава?
–  Ще повторя, че различието е форма на свобода. Затова тези два въпроса не ме вълнуват. Аз се чувствам свободен именно на територията на словото си, защото това е територията, която ме отличава, и това ми е достатъчно – от какво и от кого нека кажат други. В писането основна фигура е метафората, в текста две и две понякога не са равни на четири, а на пет или шест, т.е. писателят има възможността да повиши вътрешната енергия на словото, неговата значимост, да създава втори и трети семантичен (емоционален и познавателен) пласт на изказа. В своите творби винаги се стремя да наситя не само образите и сюжета, но и езика с максимална драматичност. Някои казват, че това е голям плюс и привилегия, други, че е мой недостатък, но този начин на писане създава моя личен, единствен и неповторим свят. Писателят трябва да има свой свят (учените хора го наричат стил), в противен случай той просто бъбри и преповтаря разказаното.

Добре, нека тогава се опитаме да разтълкуваме две от твоите грандиозни метафори в трилогията: реката и месото. Твоите герои са хора от Видин, израсли край реката – най-красивата метафора на течащото време, която сякаш никога не омръзва. Те се преместват в София, където няма река, но събитията стават. Или събитията загиват, удушени от тоталитарност (преди 1989) и от непознаващата граници човешка алчност и властолюбие (след 1989). Защо загиват хората? Има ли връзка тяхната съдба с реката, с това, че са я напуснали?
–       Благодаря ти за този въпрос. Реката наистина е една от основополагащите метафори в трилогията. Около Видин Дунав е огромна, ленива, невероятно красива, поетична река. Във всеки миг тя носи своето настроение, вътрешната си енергия да се променя, да се оттича от изгрева в залеза, от могъщото си и опасно пълноводие по черешови води до смирението си в горещото лято. Освен това забележи, реката има два бряга; тя разделя, но и свързва. По един чудесен, почти мъченически начин тя свързва патриархалната изостаналост, дълбоко провинциалната унилост на Видин с величието и аристократизма на Виена, например. И още нещо, може би най-важното. Древните са казали, че в една и съща река не можеш да се изкъпеш два пъти. Следователно реката във всеки миг е неповторимо различна и едновременно с това е приютяващо същата. Но точно такъв е и човешкия живот… във всеки миг ние сме различни и оставаме същите, променяме се и оставаме себе си.
Ето защо реката подобно на човешкия живот изтича и остава едновременно, както изтича и остава света в огледалото, което в своята свъсена неподвижност оглежда и отразява битието.
Прав си напълно … когато Вълчевият род се премества в София, той сякаш губи своя коректив (аз самият бях объркан и се чудех с какво да заменя тази прекрасна двойственост на реката). Тогава „повиках“ Йонка в София, тя с нейните магически качества да възвърне магическото в сюжета, да тълкува не веществените знаци и събитията, а техните значения, да надниква в бъдещето, да запомня чрез унеса на забравата, всъщност да подмени Реката.

Реката е също метафора на провинциалното, на локалността, която остава неподвижна и е неспособна да тръгне по реката и да достигне до Големия свят. Виждаш ли България (и Видин, в частност) като миниатюра на Големия свят или като нещо изолирано от него?
–      Разбира се, че Видин е миниатюра на Големия свят. Аз дълбоко вярвам, че, както океанът съдържа капката, така и капката съдържа в себе си океана. От края на деветнадесети век та до днес България е малка страна, но нейното битие е свързано и донякъде повтаря мировата история, предизвикана от Великите сили. За това и един мой герой в „Битието“ възкликва след свършека на Европейската (Първата световна) война: „Но какво може да даде град като Видин на Световната история освен половин полк с осиротели вдовици и един полк със сираци?“
Искам обаче да обърна внимание на следното. Светът, околният обективен свят е такъв, какъвто го прави човекът в него. Възможно е някой да живее в самота в пустинята и неговата богата чувствителност или финото му духовно величие да преизпълнят с живот, драматизъм и смисли пустинната празнота. И обратното, друг, който живее в центъра на Париж или Ню Йорк, може да е толкова сив, скучен и безличен, че и самият негов свят да изглежда малък, незначителен и беден. В този смисъл Видин наистина е живописен провинциален град, но моите герои го населяват с енергия, с човешка значимост и силни страсти, с могъщото дихание на желанията и мечтите си.

Твоите герои-мъже изпитват неистов глад за месо в моменти на сюблимен дистрес, на съдбоносна криза. Месото обикновено е метафора на хищника. Но те не са хищници и в края на краищата всеки от тях загива или си отива неудовлетворен, неосъществен. Защо все пак гладът им е за месо?
– Жаждата за месо е нещо като генетичен белег, като дълбинна психологическа жига, с която са белязани мъжете от Вълчевия род. По принцип в желанието да се пипа, да се дъвче, да се яде месо прозира нещо езическо, животинско, неопитомено у човека. Но точно когато в тези силни до изнемога мъже забушуват неудържими човешки страсти, за да смирят първичното у себе си, те трябва да го „утешат“, да го упоят, да го нахранят с нещо също тъй неовладяемо първосигнално и първично. Убеден съм, че това е верен, дълбинен и много характерен психологически инстинкт.

Сега ще ти задам навярно най-важния, пред мен ти си го определял като съдбовeн за теб, въпрос за властта. Защо трябва да приемем, че трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“, освен другите си епични и художествени достойнства, е и сказание за властта, за вездесъщата власт?

–    Според мен наистина въпросът за властта е най-важният и мъчително труден за разрешаване екзистенциален проблем за всеки човек. Ако се вгледаме внимателно в човека, ще забележим, че, колкото и да звучи измислено, всички възможни по-трайни негови стратегии за бъдещето, пък и мимолетните му хрумвания, въжделения и действия в настоящето са продиктувани и се подчиняват на копнежа му да властва … да властва над някого, над нещо, над някакво умение. Цялото наше разумно поведение е опит да овеществим и наложим своята власт. Забележи, поне половината от времето бебето плаче не защото е гладно или подмокрено, а за да привлече вниманието на майка си и чрез своя инат да упражни властта си над нея. Всичко, до което се докоснем у себе си, се стреми към някаква власт или изразява власт. Душевната чистота е власт, но и подлостта е форма на власт, любовта е власт, ала и омразата е власт, физическото и интелектуалното удоволствие обикновено означават власт, красотата е форма на власт, но и грозотата е властна, защото ни въздейства и отблъсква, парите са власт, ала дори нищетата и страданието са форма на власт – сакатият просяк нарочно оголва отрязания си крак и така чрез своето нещастие властва над нас и ни принуждава да му дадем милостиня. Знанието, уменията и интелигентността се стремят да се превърнат във власт, изкуството е прекрасна форма на власт, всеки голям писател, художник или композитор е един очарователен тиранин. Копнежът към властта у човека е вездесъщ и всепроникващ, като се замисля дори самоубийството изразява нечия последна власт, макар че самоубиецът унищожително я упражнява върху себе си.

Проблемът за властта, щом тя е толкова вездесъща, има ли според теб решение?
–   Отделният човек би могъл да го реши, мисля аз, или поне изглежда така. Това може да стане чрез трудния път на смирението. Не казвам примирение, защото примирението означава, че нещо, някакво решение, ни е наложено отвън. Ние просто сме принудени, насилени да го приемем. Обаче покаянието и смирението изразяват драматичен вътрешен избор, те са отказ от нещо, наложен отвътре. Със смирението, както знаеш, подробно се занимават източните философии.
От обществена и социална гледна точка обаче проблемът за властта изглежда неразрешим, защото дори във възможно най-демократичното общество тези, които управляват, са малцинство, те са по-малко от тези, които са управлявани, а това неравенство води до неминуем конфликт на интереси.

Да се върнем към трилогията, какви форми на власт описваш в нея?
–   Чудесен въпрос. Мисля, че в първата част, в „Битието“, най-силно ме занимава това, което наричам властта на кръвта, на инстинкта, генетичната власт, вътрешната потребност да се реализираш по някакъв начин. Всички мои герои усещат острото отсъствие на нещо съдбовно важно за тях, то е неопределимо, но всички се досещат, че без него животът е безсмислен. Спомни си образа на Илия Вълчев, неистовия му и разрушителен копнеж да строи, не просто да бъде богат и да ползва властта на парите, а да властва над другите и над себе си като непрестанно изгражда и сътворява.
В „Изходът“ се опитвам да разгадая методите и смислите на тоталитарната власт, на това всепоглъщащо безумие, което превръща насилието, ожесточеното и ужасяващо насилие, в единствения инструмент за постигане на щастие. Спомни си Крум Марийкин, който по най-зловещ начин принуждава селяните „доброволно“ да предадат нивите и добитъка си и да влязат в ТКЗС и през цялото време се пита: „Защо тези хора не искат да бъдат щастливи?“.
Всъщност коварната тайна на тоталитарната власт се състои в това, че тя се стреми да вмени на всеки усещането за виновност и така се опитва да превърне всеки човек в съучастник. По този начин и жертвата, и палачът стават еманация на насилието, на една привидно красива идеология, която обаче е неосъществима. Социализмът непрестанно обещаваше на хората светло бъдеще, отлагаше живота им в бъдещето, ала настоящето им беше трудно и лишено от справедливост.
В третата част, в „Законът“, се стремях да разкажа за властта на парите. По времето на социализма също имаше богати и бедни, но финансово изразено разликата между тях не беше голяма. Връзките и службата носеха престиж; парите не бяха особено престижни по няколко причини. Първо, с тях не можеше да се направи и постигне нищо, не можеше да се изгради фабричка, да се открие ресторант или хотел, да се купи апартамент или лека кола, за панелно жилище се чакаше с десетки години, да се предприеме околосветско пътешествие или просто свободно да се пътува по света беше немислимо, единствената банка даваше един процент лихва.
След демократичните промени у нас парите изведнъж добиха огромно, необгледно, нетърпимо значение и се превърнаха в най-висшата възможна ценност. Изведнъж хората бяха ослепени от провиждането, че парите дават свобода, неизмерима свобода и власт, всепроникваща, достигаща до ненаказуемост, до самообожествяване власт. Така всички повярваха, че могат по чудо да станат милионери и в първите години на демокрацията се нароиха няколко милиона фирми, а доста необразовани, прости, направо тъпи ала до наглост арогантни хора се превърнаха във видни предприемачи и уважавани бизнесмени. Интересно за мен като писател бе да наблюдавам и анализирам самообожествяването, появата на лъжливо вътрешно убеждение, че парите, големите лесни и награбени пари носят безсмъртие. Точно поради тази първосигнална надменност бяха изпозастреляни доста мафиотски босове, съмнителни банкери и свръхбогаташи.

Искаш да кажеш, че упражняването на власт е в основата на човешката трагедия?
–   Да, така е. Трагедия е и за онзи, който я има, и за онзи, който й се подчинява. Но нейната трагичност и неразрешимост са в услуга на литературата: в живота на смирения човек няма драматизъм, драматизмът е до момента, в който той е решил, че единственият път към освобождаване от властта е смирението. Смирението – дори под формата на смърт, както е в гръцките трагедии и у Шекспир – може да бъде изход от драмата, катарзис, но от него е трудно да се направи въздействаща литература.

Да, властта виси над нас и вътре в нас като Дамоклев меч. Но освен трагедия, човечеството познава и нещо друго: хуморът, иронията. Ето, историята на Вълчевия род, въпреки че е по Аристотеловски трагична, е написана с обезоръжаващ, бих казал вездесъщ хумор. Милан Кундера смята, че хуморът е най-съществената характеристика на романа, придадена му още от Сервантес и Рабле, които според него са създали формата на романа като хумористични истории с коментар към тях. Споделяш ли афоризма на Наполеон, че от сюблимното до смешното има само една крачка? Или е обратното: онова, което е сюблимно, сиреч, дълбоко трагично, придобива смисъл и метафорична сила само когато съумеем да му се надсмеем?
–    Смешното, комичното у човека почти винаги има трагичен привкус, дори той да не съзнава това, а трагичното у човека почти винаги носи комични отсенки. Разбира се, нямам предвид чистото душевно страдание, а това, че е трагичен опитът на всеки от нас да надскочи себе си, да удовлетвори свръхочакванията си и да достигне неосъществимостта на мечтите си, с което всъщност постига своята некомпетентност.
Но във въпроса ти има нещо важно, което ми се ще да обговоря. Ти самият беше направил интересното наблюдение, че в определени характери и сюжетни ходове в трилогията се усеща нещо надчовешко, приповдигнато и легендарно. И си прав. Сега си давам сметка, че, като героизирам до мита и до легендата поведението на едно най-обикновено, простосмъртно човешко същество, какъвто е например Крум Марийкин, всъщност аз съзнателно го иронизирам и снизявам. Така в очите на хората той се превръща в привидно героичен, т.е., трагикомичен образ.

Знаем, че с магическия хумор на хората от неговото Макондо Гарсия Маркес не само е променил начина, по който се пише в Латинска Америка, но е „изнесъл“ кървавата история на своя субконтинент пред Големия свят. Изнесъл я е по един гениален, но в същото време достъпен начин. Като легенда, пропита с хумор. Ако приемем, че Видин в твоите романи е българското Макондо, смяташ ли, че, като прочете твоята трилогия в превод, светът извън България може би ще започне да променя отношението си към нея? И в каква посока?
– Едва ли моята трилогия би могла да заличи нечие зложелателство или преднамерена надменност. Но аз вярвам, че романите „Битието“, „Изходът“ и „Законът“ показват колко сложен и пълнокръвен е нашия български живот, колко светът, който сами си създаваме, е труден, понякога мъчителен, но е и жизнен, по своему автентичен и безкрайно интересен. Вярвам също, че тези романи показват нещо от генетичната природа на българския характер. Нека завърша така: в нашето твърдоглаво неумение да се справим с битието си наистина има нещо величествено, налудничаво съвършено и легендарно.

–   И това ме води към последния ми, за мен лично най-важен, въпрос. Въпроса за твоите читатели. Според теб, за кого пишеш? Кой си представяш, че ще чете онова, което пишеш, в момента докато го пишеш? Има ли значение тази въображаема читателска аудитория след това, когато книгата заживява своя живот като книжно тяло?
–   Ще бъда пределно честен и откровен, мисля, че по същия начин би отговорил всеки писател… всъщност аз пиша за себе си, аз съм първия и най-важен свой читател. Когато вечер, психически изцеден, прочета това, което съм написал през деня, и то ме увлече с драматизма си, с посланията си и с магнетичната енергия на езика, аз се чувствам щастлив и дълбоко, непоколебимо удовлетворен. Когато написаното остави у мен горчивината на съмнението, а то се случва често, имам нужда от коректив, от читателя извън мен. Болезнено вярвам на моята съпруга, поетесата Мирела Иванова, а също на няколко интелигентни и чувствителни мои приятели, които ме обичат. Ти си един от тях!
Някой от големите френски теоретици беше въвел в литературознанието понятието „хоризонт на очакването“: ако написаното от мен изпълни собствения ми хоризонт на очакване, зная че съм сполучил. Понякога това се случва, ала огромната драма, неутешимостта и трагедията на всеки писател е, че никога не може да напише съвършения текст. Просто съвършенството е като хоризонта… колкото повече се стремиш към него и го приближаваш, толкова той се отдалечава от теб.

Уви, време е да приключваме. Позволи ми един последен въпрос, малко страничен сякаш, но в моето съзнание той е свързан с модерното преживяване на литературата и, поради това, важен за нейното бъдеще – „прочита“ на литературата с езика на киното. Мислиш ли, че трилогията ще спечели, ако бъде филмирана? Например, известно е, че Гарсия Маркес не е разрешил „Сто години самота“ да стане на филм. Какво е твоето мнение за съотношението между литература и кино в днешния визуален свят?
–   „Сто години самота“ е един от най-великите романи, написани през двадесети век. Той е изцяло потопен в магията на магическия реализъм и, ако се визуализира, т.е., ако се отъждестви с конкретна обстановка и човешки лица, има опасност направо да се разпадне, да се превърне в пародия на себе си.
В моята трилогия „Битието“, „Изходът“, „Законът“ има епизоди и детайли свързани с магическия реализъм, но сюжетът в своята цялост е напълно реалистичен и образите са конкретни, това са люде, плод на едно въображение, но те са реално съзрими и възможни. От години се надявам някой да посегне към трилогията и да я заснеме, да направи филм както вече казах не за българската история, а за историята на българския народ. Убеден съм, че това може да се превърне в най-българския сериал.
……………………………………………………..

Кафето е изпито, но няма кой да ни гледа: няма ги нито Йонка, нито Десислава. От моя дълъг списък са останали въпроси незададени – може би най-важните. Но няма време: времето на Йонка и Десислава, скъпоценното романово време, принадлежи на трите книги на Владимир Зарев. В неговите рамки писателят задава въпросите си – на нас, ненаситните му читатели, се пада да търсим отговорите.

Време ми е да си тръгвам. До вратата ме изпровожда ироничната усмивка на писателя и неговото неотменно доброжелателство.

У дома, преди да заспя, намирам онзи пасаж от една статия на мексиканеца Илан Ставанс, който се въртеше в подсъзнанието ми, докато разговарях с Владимир Зарев. И решавам да го сложа като естествен финал на нашия разговор:

„Гарсия Маркес, подобно на Дон Кихот, дешифрира генетичния код на испанската цивилизация. Сто години самота е вълшебен роман, създаден от демиург, способен да произведе една вселена, също толкова всеобхватна, колкото и нашата собствена. Романът извършва нещо невероятно: оцелява, натрупвайки в себе си коренно различни, понякога дори напълно противоположни, прочити. Не е ли класическото точно това: огледало, в което читателите откриват онова, което са готови да намерят?“

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от ✔