Лира Литературно-рекламна Агенция
Откъс от разказа „Ариадна“
….
Не спах цяла нощ след този разговор и бях решил да се застрелям. На сутринта написах пет писма, но всичките ги скъсах на парченца, после се заврях в плевнята и плаках, а след това поисках пари от баща ми и заминах за Кавказ, без да се сбогувам с никого.
Разбира се, жената си е жена, мъжът – мъж, но нима нещата са така елементарни в наше време, както са били преди потопа, и нима аз, един културен човек, надарен със сложна душевна организация, трябва да си обясня своето силно влечение към жената само с това, че формите на нейното тяло са различни от формите на моето? О, колко ужасно би било това! Иска ми се да вярвам, че в двубоя с природата човешкият гений се е борил и с физическата любов като с враг и че ако не я е победил, той поне е успял да я обвие в мрежата на илюзиите за братство и любов; поне за мене това не е просто някакъв рефлекс на моя животински организъм, както у кучето или жабата, а истинска любов и всяка прегръдка е израз на чисти пориви на сърцето и на уважение към жената. Всъщност отвращение към животинския инстинкт е култивирано с векове в стотици поколения, наследил съм го чрез кръвта си и то е част от моето същество, а ако сега опоетизирам любовта, не е ли това така естествено и необходимо в наше време, както например фактът, че ушните ми раковини са неподвижни и че не съм покрит с козина. Така, струва ми се, мислят по-голяма част от културните хора, защото сега на липсата на нравствен и поетически елемент в любовта се гледа като на атавистично явление; казват, че това било симптом на израждане, на множество мании. Действително, опоетизирайки любовта, ние виждаме у тия, които обичаме, достойнства, каквито те често пъти не притежават, да, и това става за нас източник на постоянни грешки и постоянни страдания. Но според мен все пак по-добре да е така, тоест по-добре да страдаме, отколкото да се успокояваме с това, че жената си е жена, а мъжът – мъж.
В Тифлис получих писмо от баща ми. Пишеше ми, че на еди-коя си дата Ариадна Григориевна заминала в чужбина с намерение да остане там цялата зима. След един месец се върнах у дома. Беше вече есен. Всяка седмица баща ми получаваше от Ариадна писмо на парфюмирана хартия, написано много интересно и с прекрасен литературен език. Смятам, че всяка жена може да бъде писателка. Ариадна разказваше много подробно колко трудно й било да се сдобри с леля си и да й поиска хиляда рубли за път и колко дълго трябвало да търси в Москва една своя далечна роднина, някаква бабичка, за да я убеди да заминат заедно. Тези излишни подробности доста намирисваха на съчинителство и на мене, разбира се, ми беше ясно, че тя не е имала никаква спътница. След известно време и аз получих писмо, също напарфюмирано и литературно. Пишеше, че й е домъчняло за мене, за моите красиви, умни, влюбени очи, приятелски ме упрекваше, че си погубвам младостта с това киснене на село, докато бих могъл като нея да живея в рая, под палми, да вдишвам аромата на портокаловите дървета. И се беше подписала: „Изоставената от вас Ариадна”. Само след два дни последва друго писмо в същия дух и завършващо с думите: „Забравената от вас…”. Това размъти главата ми. Обичах я страстно, всяка нощ я сънувах, но „изоставената”, „забравената” – защо е всичко това, с каква цел? – а на всичко отгоре и селската скука, дългите вечери, тягостните мисли около Лубков… Неизвестността ме измъчваше, тровеше дните и нощите ми, ставаше непоносимо. Не издържах и заминах.
Превод Лиляна Ацева
