Лира Литературно-рекламна Агенция
На 27 юли 2002 г. си отива легендата на Бургас и на родната ни поезия Христо Фотев. Непосредствен и лиричен, нежен и прям, той изживя своя живот, отдаден на любовта си към морето, жените и поезията. Тези три красиви обекта на възхвала и до днес го правят един от най-четените и обичани български автори.
Да си спомним за него в тоя летен ден!
КОЛКО СИ ХУБАВА!…
На М. К.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече − обичай ме!
Не се щади − обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си − със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество −
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения − прощавай ми
внезапните пропадания някъде −
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога − откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги −
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.
МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА
Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка – всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води…
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
ИЗМИСЛИЦА ЛИ Е МОРЕТО?
Измислица ли е морето?
И щастието ли? Не вярвайте!
Не вярвайте на капитаните,
които го продадоха!
Не вярвайте и на проститутките
които го забравиха!
Не вярвайте и на поетите
които го изгубиха!
Не е измислица морето
и щастието съществува!
Достатъчно е да се вслушате
във тишината на сърцето си.
Достатъчно е да протегнете
ръката си, да се усмихнете
на някого и да му върнете
отнетото от капитаните
и проститутките −
о, мъничко
от вярата си във дърветата,
във най-щастливите предчувствия,
във поздравите на другарите,
във делниците и светкавично
вий ще намерите морето…
Най-синьото и най-лъчистото
ще се усмихне във очите ви.
И портокаловото слънце
ще ви замести капитанската
фуражка, капитане мой!
Здравейте, капитане мой!
Не е измислица морето
и щастието съществува!
СЕПТЕМВРИ
Изпълнени със прости истини,
вървяхме в първите зари,
жените – малко по-замислени,
мъжете – много по-добри.
Красиви в хладното изгряване,
с което идваше деня,
познали бавното узряване
на устни, слънце и земя,
ний слушахме как пее в златото
на ясеновите листа
дъжда – последния на лятото
и първия на есента.
ВЪЗХВАЛА НА ЖЕНИТЕ
Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живота и думи −
узрял за вашата любов…
Срещу ми − с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън…
Как страшно светеха − и нежно −
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми − мощно −
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра − денонощно
ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви − но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ
мъж!
Обичам ви − и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни −
тревистия ви тъмен глас!
Докрай − през всичките сезони
и възрасти… Ах, как блестят
коремите ви − златни брони
срещу самата моя смърт!
И всичко − дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост − дълго време
съм бил моряк, войник и сам!
О, страшен мъжки свят − и силен!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен…
Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно − спаси ме!
И вий − коя? Не помня аз!
Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!
И моя страх… За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете − всичко ще призная −
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб −
мъж винаги… Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави… Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти… И да блестят
коремите ви − златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов…
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!
