Лира Литературно-рекламна Агенция
Детството на поколението Y описва тя в книга
„Писмо от Тамагочи“ е като енциклопедия на онази епоха. Само че видяна през детски очи. Анжелина, за която това е дебют, се връща в суровите времена на 90-те, при това сред софийските панелки на сивата „Младост“. Само че едно дете има други начини да оцвети света… Щурата и весела история на едно детство е изпълнена с много хумор и култови предмети от онези времена – например ароматизираните листчета, за които се водеха войни.
Интересно е и друго – книгата се превръща в равносметка за последното поколение, което израсна на улицата, а не пред електронните устройства. Появата на тамагочито тогава може да се сравни с шока, който предизвика днес ChatGPT.
Анжелина Бъчварова, която е професионален маркетолог и работи през кариерата си за чужди и наши компании, изгражда закачливо чрез книгата си мост между поколенията. Най-силните ѝ оръжия в „Писмо от Тамагочи” са две – хуморът и спомените. Именно заради това четивото ще е интересно както за олисяващи Милениали, втурнали се да градят съвременния свят, така и за децата им, които са любопитни „какво беше едно време“. За книгата си младият автор получи наградата за детска литература в петдесет и първото издание на националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“.
Точно заради това разпитваме сега Анжелина за нейната книга с още по-голямо любопитство – връщаме се в миналото и преценяваме настоящето
– Анжелина, кой е най-яркият Ви спомен от 90-те днес? Защо решихте да ги опишете през погледа на едно хлапе?
– Почти всичките ми спомени са доста ярки, защото детството на 90-те бъкаше от цвят. Най-ясно помня времето си сред природата (особено търсенето на гъби, тогавашния лов на съкровища за мнозина) и преяждането с джанки, което няколко часа по-късно не можеше да остане скрито.
Относно литературния герой, има ли по-добър разказвач от детето? Царят е гол.
– Децата на 90-те са известни като Милениали, някъде ги наричаха и „поколението ь“ – сигурно защото израстват в един период на разпад на ценностите. Мислите ли, че поколението Ви е ощетено с нещо именно заради условията на всекидневна промяна, в която беше принудено да живее тогава?
– Знаете ли, че поколението Y го наричат още „Аз-Аз” или „Питър Пан”? Тези алтернативи достатъчно изчерпателно описват проблемите и предимствата на времената, в които отраснахме. Ако можех да подаря нещо на цялото ни поколение, би било търпение. По примера на Джани Родари, който подарява „Надежда! Надежда за всички.”
– Периодът е изключително суров от социална, пък и политическа гледна точка – това все пак е времето на Лукановата зима, на множество банкови фалити… Какво от сътресенията достигаше тогава до Вас, как гледахте на тази „реалност на възрастните”?
– Родителите ми обръщаха всичко на игра. Дори недоимъка. В книгата има описани точно такива моменти: как по време на режима на тока ние вием като вълци и нищо не е страшно, щом сме заедно; или как храната е кът и пътят към сърцето на Чичо Месар е детският рецитал. Чак по-късно разбрах колко суров е бил дългият преход.
– Вашите истории са изключително жизнерадостни – опитахте ли да ги тествате и върху деца, или разчитате на сантиментален прочит от страна на връстници?
– По-скоро моите връстници ги тестваха върху децата си, които все питали как е било по наше време. Любим въпрос, който ни уведомява, че вече ние сме в ролята на отживелицата. Наскоро една позната ми разказа с умиление следната история: Видяла дъщеря си да мете и я питала защо го прави. Малката отговорила, че била сгафила и понеже не искала да мете стълбите отдолу нагоре както в книгата (наказание, наложено от Нашите и възлов момент в романа), решила да мете у тях. Браво на нея – действала е умно и превантивно. Приятно ми е да съм полезна на младото поколение.
– Докато четем „Писмо от Тамагочи“, дали да си мислим, че разказът се води от името на малката Анжелина? И по-голяма пакостница ли я изкарвате, отколкото е била в действителност?
– Какво е искал да каже авторът, нали така… Романът не е с историческа стойност, въпреки това беладжийството е съвсем истинско. В книгата дружески си партнират малката и голямата Анжелина. Често малката взима надмощие. „Младостта е силна“, казваше Баба.
– Ако перифразираме Виктор Пелевин, навремето у нас живееше безгрижно младо поколение, което посрещаше с усмивка лятото, морето и слънцето – и избра „Пепси“. Какво се случи с Вашето поколение?
– Ние се опитваме да живеем в едно вечно лято и се стараем да избираме на баницата – мекото. Без да перифразирам. Превърнали сме безгрижието до голяма степен в идеал. На път сме да откажем „Пепси”-то и да го заменим с фреш. И чиа.
Ние се опитваме да живеем в едно вечно лято и се стараем да избираме на баницата – мекото. Без да перифразирам. Превърнали сме безгрижието до голяма степен в идеал
– Личат ли си днес в софийската „Младост“ следите от пакостите Ви? Сигурно има някое местенце, което напомня за тогавашните славни времена?
– Не само в „Младост“. Главната част от детството ми премина в квартал „Борово“, при Баба. Следите от моите пакости изобщо не са материални, точно заради това остават във времето и пространството. Най-малко като разкази, които да вдъхновяват и бъдещите славни времена.
– Ако „Писмо от тамагочи“ има продължение, дали ще се казва „Дневникът на Бриджит Джоунс”?
– В никакъв случай. Всяка коза за свой крак (смее се). Защо бих кръстила дневниците си на нея? Моите описват ученическите любови, които се появяваха и изчезваха със забележителна скорост. Работя точно върху такова продължение.
– Кога свършва детството? Може би когато се измиришат ароматизираните листчета… или имате свой отговор?
– Как така да свършва детството? Вие току-що ми съобщихте, че Дядо Коледа не съществува! Детството не бива да свършва в онази му форма на чистота, щастие и любопитство към целия заобикалящ свят. Миришещите листчета се измирисват, но пред нас стои възможността да ги напарфюмираме отново. За какво иначе са големите парфюмерии, особено по летищата?
– Как ще изглежда тази книга, но написана от Вашето дете?
– Бъдеща класика, разбира се. Дебели корици и стойностно съдържание. Надявам се минимум на трилогия. Усърдно работим в тази насока, дано успеем да го вдъхновим.
– Накрая, кое е събитието на 90-те… онова, което Ви кара да казвате: „Аз бях малка, когато…”
– …получих първия си уокмен.” Това да слушаш музика в движение остава незабравима революция. Уокменът породи определени въпроси от съществено значение. Например, дали ако дадено момче ме погледне точно на Титаниковия My heart will go on and on значи, че ме обича?
– Благодарим от сърце за забавното четиво – и успех във всичко!
