Лира Литературно-рекламна Агенция
Духовете били на мода във Викторианската епоха
Писателят се сблъсква за първи път с невидимия свят заради своята бавачка Мърси. Тя разказвала на малчугана ужасяващи историйки, като всъщност така го наказвала за дребните бели. А момчето се травматизирало и изпълнило със страхове.
„Тя никога не ми спести и една дума“, казва Дикенс вече като голям мъж. Живото въображение на детето запечатвало всяка подробност, като страхът, който чувствал като малък, останал в писателя завинаги.
Така или иначе, тематиката го интригувала и като юноша често посягал към The Terrific Register – списание, в което пишело единствено за убийства, канибализъм и призраци от най-различно естество. „Ужасът от прочетеното ме лишаваше от всякакъв разум”, коментира зрелият мъж този период от своя живот.
Иначе за Дикенс знаем, че е голям привърженик на месмеризма – сбор от теории и практики, които се отнасят за сексуалното привличане или естествената харизма. Според някои това е и началото на хипнозата като такава. По онова време във Великобритания с месмеризъм се занимавали сериозни учени, затова и теорията за животинския магнетизъм била особено разпространена. Пред публика се демонстрирало как чрез месмеризъм може да четеш книга, докато си с гръб към нея, или се предсказвало бъдещето.
Дикенс научава за месмеризма от Джон Елиътсън, който бил известен лекар за времето си. Той се борел за това месмеризмът да влезе и в хирургичните зали. Заради надигналия се отпор обаче напуснал професията. Писателят продължава да му вярва и да се самообразова в областта на необикновената практика. Дори започнал сам да лекува чрез месмеризъм, като е известно негово пътуване до Италия, по време на което излекувал съпругата на банкер от истерия, съпроводена с главоболие, безсъние и тикове.
Писателят не вярвал необосновано в месмеризма според студия на Калифорнийския университет – той приемал практиката за терапевтичен метод, построен върху научна основа
За спиритуализма пък самият той казва в едно свое писмо: „Гледам на тези неща изцяло без предразсъдъци. Дори в най-малка степен не се преструвам, че не съществуват.” Тук обаче вече се намесва и предприемчивостта на Чарлз Дикенс. Наред с това, че бил талантлив писател, той притежавал и бизнес уменията да продава творбите си. А точно спиритуализмът се превърнал в едно от големите увлечения на епохата. По това време масово се вярвало в духове – правела го например кралица Виктория, но също и Мери Тод Линкълн, предшественичката на феминизма Виктория Удхул или пък колегата на Дикенс – Артър Конан Дойл.
Авторът на „Коледна песен” участва в много сеанси, но въпреки това признава, отново в писмо, че „досега не съм срещнал нито една история за духове, която да се е потвърдила или да не е съдържала една особеност – стига да се промени някое незабележимо обстоятелство, и тя ще се превърне в съвсем обичаен разказ от реалността.”
Затова и описват опита му на спиритуалист като на „вдъхновен скептик”. През 1862 г. той основава и своя Ghost Club – идеята е общност от интелектуалци да изследва проявите на спиритуализъм и да разкрива шарлатанията, която ги съпровожда.
„Такива истории привличат моите читатели – споделя той, – пазарът ги иска. А и ме забавляват…” Точно в този дух е и коментарът на един наш съвременник, Емили Дънбар, която е уредник на музея на писателя в Лондон… „Дикенс е бил бизнесмен – казва тя. – Знаел е с точност какво прави. Бил е в контакт с популярната култура на своето време и е играел на тази струна.”
Именно неговите произведения обаче правят историите с духове толкова популярни. „Ако човек се запита на какво се дължи славата им – пише Дженифър Патриша Бан в студия, посветена на спиритуализма, – ще се сети първо за книгите на писателя.” Точно „Коледна песен” се смята и за най-силната негова творба, в която участват и… призраци. В тази графа обикновено се цитират и „Посмъртните записки на клуба Пикуик“. Духовете обаче се разхождат по страниците на повече от двайсет книги на писателя.
Онова, което го привличало най-много, остава страхът, който предизвиквали такива истории. Именно реакцията на психиката ни го интригувала. А заедно с това – и забавлявала. Сякаш си връщал на останалите… за разказите, с които неговата бавачка го наказвала
