Лира Литературно-рекламна Агенция
Казвам се Амбър Рейнолдс. Ето три неща, които трябва да знаете за мен:
1. В кома съм.
2. Съпругът ми вече не ме обича.
3. Понякога лъжа.
Амбър се събужда в болница. Не може да помръдне. Не може да отвори очи. Чува всички разговори около себе си, но никой не подозира за това. Младата жена не помни какво се е случило, за да стигне дотук, но подозира, че съпругът ѝ има вина за станалото.
Наистина ли е лъжа нещо, ако искрено вярваш, че е истина?
Умело увличайки читателя в задъхано преследване на истината между болничната стая, седмиците преди инцидента и купчина детски дневници отпреди двадесет години, този брилянтен трилър ни води в най-дълбоките и мрачни кътчета на човешкото сърце.
Алис Фини е авторка на криминални романи, наричана „кралицата на сюжетните обрати“. „Понякога лъжа“ е бестселър, преведен на повече от двайсет езика, в чиято телевизонна адаптация ще се превъплъти актрисата Сара Мишел Гелар.
ОТКЪС
Сега
26 декември 2016
Винаги съм обичала мига между съня и будността – това свободно падане, тези няколко безценни секунди в полусъзнание, преди да отвориш очи. Тогава вярваш, че сънищата ти са може би твоята действителност. Миг на огромно удоволствие или болка, преди сетивата ти да се заредят и да ти съобщят кой си, къде се намираш и какъв си. Засега, само за още секунда, се наслаждавам на предизвиканата от самата мен илюзия, която ми позволява да си въобразя, че мога да съм всяка, мога да съм навсякъде, мога да съм обичана.
Усещам светлината зад миглите си и вниманието ми се насочва към платинената халка на ръката ми. Струва ми се по-масивна, отколкото преди, сякаш ми тежи. Над тялото ми е сложен чаршаф, миризмата му е непозната и аз се питам дали не съм в хотел. Всеки спомен от съня ми се разсейва. Опитвам се да издържа, да бъда някоя друга на място, на което не съм, но не мога. Аз съм само себе си и се намирам тук, където вече знам, че не желая да бъда. Ръцете и краката ме болят. Толкова съм уморена, че не искам да отворя очи… а после си спомням, че не мога. Залива ме паника и се разпростира в тялото ми като вълна от леденостуден въздух. Не помня нито къде съм, нито как съм се озовала тук, но знам коя съм. „Казвам се Амбър Рейнолдс, на трийсет и пет години съм, омъжена съм за Пол.“ Повтарям тези три неща наум, вкопчвам се в тях така, сякаш могат да ме спасят, но осъзнавам, че част от историята е загубена, че последните страници са откъснати. Когато спомените придобиват цялата завършеност, която успявам да им придам, ги заравям, докато утихват в главата ми дотолкова, че да ми позволят да мисля, да чувствам, да се опитам да придам логика на всичко случващо се. Един от тях отказва да ми съдейства, мъчи се да изплува на повърхността, но аз не искам да му повярвам.
В съзнанието ми си пробива път шумът на някаква машина, открадва последните ми късчета надежда и ми отнема всичко – всичко освен нежеланото знание, че съм в болница. Мястото е толкова стерилизирано, че чак вони. Започва да ми се повдига. Мразя болниците. Те са дом на смъртта и съжаленията, появили се не когато и където трябва. Никога не бих избрала да отида да посетя някоя болница, камо ли да остана там.
Тук преди имаше хора, непознати. Сега си спомням. Използваха дума, която предпочетох да не чуя. Спомням си суетене, високи гласове и страх. Не само аз бях уплашена. Опитвам се да си спомня нещо повече, но не успявам. Случило се е нещо много лошо, но не помня какво или кога.