Лира Литературно-рекламна Агенция
Книгата излиза за първи път преди 55 години
Романът на Булгаков се явява удивително актуален и сега – описва напълно терзанията на човешката душа. При това се смята, че вдъхновението за него идва донякъде от „Фауст” на Гьоте. В една от първите версии Майстора дори носел името Фауст.
Булкаков прави първи бележки по книгата в края на 20-те години на миналия век. Така се появява чернова от около 160 страници – в нея обаче все още липсват Майстора и Маргарита. Разказва се най-вече историята на Йешуа, там е и професорът по черна магия или Сатаната. Във втората версия вече ги има, а Воланд – Сатаната, се сдобива със своята свита.
Михаил Булгаков си отива от света ни през 1940-а, като книгата така и не излиза. В архивите му са намерени общо осем редакции на неиздадения роман. Заглавията са най-различни – „Копитото на инженера”, „Князът на тъмата”, „Черният маг”. В една от по-късните версии обаче присъства и името „Майстора и Маргарита”.
А съдбоносна за книгата е била 1930-а. Отчаян от реакциите на хората, пък и неудовлетворен от написаното, писателят вади от чекмеджето първата версия на „Майстора и Маргарита” и я запалва. Две години по-късно обаче събира оцелялото и романът възкръсва.
Писателят дарява на „Майстора и Маргарита” общо 12 години от живота си – при това без особена надежда, че ще бъде публикуван. Споделя отчаянието си и със своята съпруга Елена – през 1938-а ѝ пише писмо, в което признава, че книгата сигурно ще намери място в архивите при неговите „убити пиеси”. Самата Елена Сергеевна разказва в спомени, че писателят молел приятели да изчетат глави от книгата – и ги питал дали според тях е възможно да бъде публикувана. Отговорът обаче неизменно бил отрицателен.
Вече много болен, Булгаков включва романа в завещанието си – и определя за негов „собственик” именно Елена Сергеевна. Тя пише развълнувано в дневника си: „Давам ти честната си дума, че ще препиша романа, че ще го издам, ще те отпечатат.”
Последните поправки по книгата Булгаков нанася само месец преди смъртта си – едва на 48, на 10 март 1940-а в Москва. Издаването на книгата се превръща в мисия на живота за неговата вдовица. Предлага какви ли не варианти, но така и не успява да заобиколи вездесъщата цензура. Един от най-кратките отговори гласи: „Не му е дошло времето.”
Ледовете се разчупват едва в началото на 60-те – с режима на Хрушчов. Тогава Молодая гвардия отпечатва друга книга на Булгаков, „Животът на господин Дьо Молиер”. Това събужда интереса към писателя. Младият аспирант Абрам Вулис включва в дисертацията си няколко глави от „Майстора и Маргарита”. Трудът на име „Съветският сатиричен роман” излиза в Ташкент – и така се заговаря за неизвестната, но обещаваща книга.
И се стига до 1966 г. Именно през нея областното списание „Москва” публикува в новогодишния си брой „Майстора и Маргарита” – естествено с много съкращения и поправки.
Списанието излиза в скромния за тогавашния СССР тираж от 150 хил. броя. Не се продава свободно. Въпреки това мълвата за книгата бързо се разнася. Екземплярите се предават от ръка на ръка, като хората чакат буквално с години, за да се докоснат до изтънелите му измачкани страници – и да погълнат за няколко нощи „Майстора и Маргарита”.
После съпругата на писателя прави рискованата крачка да изпрати ръкописа в емигрантското издателство Посев. То пуска оригиналната версия, като въвежда цензурираните пасажи в курсив. Точно това издание пък служи и за превода на Боян Станков на роден език – така то се появява за първи път на български с логото на “Хеликон“.
Но да се върнем в ония времена… Идва ред „Майстора и Маргарита“ да се появи като самиздат в самия СССР. Вече нищо не може да препречи пътя на книгата към читателите ѝ!
Корифеите от КПСС виждат, че се заражда нов феномен и решават да го използват в своя полза. Така е дадена зелена светлина и пред официално издание на „Майстора и Маргарита”. То се появява през 1973 г.
Така въпреки гоненията от страна на властите и огромното разочарование на писателя, неговата книга за всепобеждаващата сила на любовта си пробива път към читателите. И по един необикновен начин потвърждава думите на своя автор: „Ръкописите не горят!”
