Василка Николова: Българската история е свързана с Античността и Ренесанса в Европа

12.11.2021 Интервюта

„Клеймото на гения“ е исторически трилър, пропит от знания и любов към изкуството

Автор на тази книга е д-р Василка Николова, която преподава в Медицинския университет в София, и е подходила към текста си с академична ерудиция и вещина на разказвач. Около един известен артефакт тя завихря история, достойна за Дан Браун и Жозе Родригеш душ Сантуш. Поемаме заедно на главозамавйщо пътуване от древността до днес, в лабиринтите на езотерични школи и тайни учения, по коридорите на музеи и университети, през съдбите на големи творци.

– Г-жо Николова, да започнем с медальона, от който тръгва интригата в „Клеймото на гения“. В случай че читателите се провокират да търсят това „бижу“ – вие видяхте ли го някъде, или си го измислихте?

– Медальонът… съществува. И много хора са го виждали. Ето го. Нарича се „знака на българина“ и може да се види на различни места. Едно от тях е църквата в Земен. Според легендата, имeннo в тaзи цъpĸвa бoгoмилитe ca зaлoжили Знaĸa нa бългapинa: звeздa cъc ceдeм лъчa. В нея е закодиран таен код за спасението на българите. Смята се, че тoвa e eдинcтвeният cимвoл, ĸoйтo мoжe дa oбeдини вcичĸи peлигии. Аз замених руните с латински букви, които свързах с имената на антични богове и инициалите на известни личности от историята на Европа. Стилизирах леко и символа в средата, така че да отговаря на идеите и символиката, които съм вложила в романа. Така исках да обединя българското историческо наследство с Античността и Ренесанса в Западна Европа. Това е и основната идея в романа. Да покаже мястото на България в Европа. Да покаже, че нашата история и култура са част от едно общо цяло.

– Знаем, че историята се пише от победителите, а като чета вашия роман, ми идва въпроса – изкуството от лудостта ли се движи

– Не е нужно да си луд, за да правиш изкуство, но очевидно малко „лудост“ помага. Творчеството и психичното разстройство имат някои общи черти. Като тенденция за мислене извън шаблона, идеи, образно мислене и засилено възприемане на сетивни стимули. Установено е, че мозъците на творческите хора са по-отворени за тях, но и хората с психични заболявания, подобно на творческите гении, показват способността да виждат света по различен и оригинален начин – те буквално „виждат“ неща, които другите не могат. Проучванията в последните десетилетия доказват генетична връзка между психичните заболявания и творчеството – творческите натури може би имат генетично предразположение към различен начин на мислене, който, комбиниран с други биологични фактори или фактори на средата, може да доведе до психично заболяване. Разбира се, връзката между тях не е нещо, което се явява едва в последните години. Известно е, че много от най-брилянтните и артистични умове в историята са страдали от психични проблеми. Европейската медицина приема болестта като възможен интелектуален и емоционален източник на велики художествени постижения в изкуството, литературата, науката… Тази идея е възприета и утвърдена през вековете. Някои дори смятат, че творчеството е само част от нещо, което е най-вече лошо…

Както казва Шекспир в „Сън в лятна нощ“: „Ах, тези луди, влюбени, поети, те всички са от мания обзети…“

Асоциацията между психичните заболявания и творчеството за първи път се появява през седемдесетте години на миналия век, но идеята за връзка между лудост и гений е много по-стара, датираща още от античността. В древната традиция божественото докосване се свързва както с изключително постижение, така и с появата на меланхолия, възприемана като събирателно име за психично разстройство. Древните гърци вярвали, че творчеството идва от боговете и го представяли като докосване от Музите – деветте дъщери на Зевс, които са митични персонификации на изкуствата. Още Хипократ и Аристотел говорят за „божествено вдъхновение“, което по-късно римляните олицетворяват с митологичния „гений“.

– Наистина ли има връзка между Леонардо да Винчи и богомилите?

– Според „Шифърът на Леонардо“ великият художник е бил посветен от висока степен. Бил е член на Приората на Сион – тайно общество, основано във Франция в края на 11. век. Твърдението му се основава на това, че през 1975 г. Националната библиотека в Париж открива пергаменти, известни като Les Dossiers Secrets, идентифициращи множество членове на Приората на Сион, включително сър Исак Нютон, Сандро Ботичели, Виктор Юго и Леонардо да Винчи, който е бил негов Велик Майстор в периода 1510-1519 г. Всъщност това твърдение, което добива популярност чрез книгата на Дан Браун, не отговаря на истината. Този орден е създаден през 1956 г. от французина Пиер Плантар и всички документи, свързани с него, са изфабрикувани фалшификати, подхвърлени в различни библиотеки на Франция. Но пък дава основата за интересен сюжет. Аз споменавам това мимоходом, за да мога да свържа Леонардо с другите велики личности в моя роман, за които определено се знае, че са били членове на тайни общества – масони, тамплиери, розенкройцери. И това, което е интересно тук е фактът, че тези общества са създадени на основата на богомилството, по-точно на едно от неговите разклонения в Западна Европа – движението на катарите. Това не е измислица. Мнозина смятат, че майката на Леонардо – Катерина, също е била посветена в учението на катарите. Струва ми се обаче пресилен фактът, подкрепян от проф. Дамян Попхристов, че тя е била от български произход.

– Как стигнахте до масонските идеи, които доста разисквате във вашата книга?

– До тези идеи стигнах преди много време, когато специализирах в Амстердам и правех проучване върху развитието на символиката в мита за Едип. А за романа си избрах именно такива творци, които имат връзка с т.нар. тайни общества, каквито са масоните и тамплиерите. Време е да се покаже светлата страна на тези общества и това, което те правят в името на обществото. За развитието на науката, културата и изкуството. Масонството, науката и прогреса са се слели в едно цяло от векове и много от най-значимите университети и научни институции са основани от масони и членове на други общества.

– Защо засягате темата за хомосексуалността при известни творци?

– Темата за хомосексуалността винаги е била табу. Но още от древността тази връзка е била смятана за „по-горе от женската любов“, както сам пише Микеланджело. Под властта на Медичите, и особено по времето на Лоренцо Великолепни, във Флоренция процъфтявали не само културата и изкуството. Силите, които ги оформяли, повлияли и върху концепцииите за сексуалността. Правно те са били различни от действителността, където правилата се задавали от Марсилио Фичино и неговите сподвижници. Това са едни от най-ярките и даровити личности на епохата, в която господства концепцията за мъжкото превъзходство, наследена от Платон. Ренесансовият интелектуалец е флорентинец – Florenzer – дума, която се превръща в еквивалент на днешната „хомосексуалист“. В онова време думата за подобна връзка била содомия (от името на библейския град Содом, известен в неморалното поведение на жителите си). Самата дума „хомосексуалност” съществува едва от 1869 г. През повечето епохи хомосексуалистите са били определяни от социалните схващания като анормални, болни, грешни. Векове наред те са били аутсайдери, които използвали този статус, за да променят комформистката култура. Аз използвам в романа си само факти, които дълго време не са били споменавани, може би поради самото отношение към подобна сексуална ориентация, което векове наред е господствало в обществото. Дори племенникът на Микеланджело е променил в женски мъжкият род на местоименията в неговите сонети, посветени на любимия му Кавалиери. Не сматам, че разкривайки връзката на Леонардо със Салай и на Микеланджело с Кавалиери, това ще ги направи по-малко ценени. Нито пък това, че Дюрер е бил бисексуален, а Рембранд и Гоя са си падали по проститутки. Това са факти от техния живот, които са оказали решаващо значение върху живота и изкуството им.

– Пишете, че много млади хора, които се занимават с изкуство, всъщност ще рисуват портерти за 5 лв. на морето. Разкажете ни какво точно преподавате и студентите ви любознателни като тези в романа ли са?

– Да, за съжаление в нашата страна няма перспектива за развитието на младите творци. В романа си аз пиша за студенти от Академията по изобразителни изкуства, за да има връзка с гениите, които представям. Но колко от тях ще имат щастието да се прехранват от своя талант? И то в България, където за култура се отделят толкова малко средства! Дори няма закон за меценатство или спонсорство, с който да се подпомагат творците от бизнеса. Аз самата работя в Медицински университет – София и имам огромния късмет да преподавам в период, когато бе въведена системата за кредити от свободноизбираеми лекционни курсове наред със задължителните предмети. Това ми даде възможност да създам шест лекционни курса от областта на медицинската хуманитаристика и да утвърдя тази дисциплина у нас. „От гения до лудостта“ и „Символите и медицината“ са два от тях.

Медицинската хуманитаристика ни предоставя интересни резултати за връзката между интелигентността, творчеството и психичното здраве. Тя предлага подход, чрез който изкуствата и хуманитарните науки могат да предложат на здравеопазването повече, отколкото просто да подобрят медицинското образование. Предлага и различни начини на мислене за човешката история, култура, поведение и опит, които могат да бъдат използвани за дисекция, критика и въздействие върху здравните практики и приоритети. Медицинската хуманитаристика може също така да помогне на практикуващите лекари да разглеждат професионални въпроси от повече от една гледна точка. Убедена съм, че студентите ми много добре разбират това. Когато започнах, имах само една група от десетина студенти, а сега те са стотици. Значи с лекциите в тези курсове съм променила мисленето на много от тях и съм запалила искрата към знанието в една нова посока.

Запознаването със света на изкуството и литературата помага за развитието на умения за наблюдение, аналитични разсъждения и емпатия. Затова именно въвеждането на медицинската хуманитаристика в студентската програма помага за общото развитие на студентите, а не просто за техните професионални умения. С нейна помощ бъдещите медицински кадри ще могат да развиват своето въображение и способността за интерпретация на данни, умения за внимателно наблюдение и тълкуване на „езика“ на пациента, съпричастност към пациените и изграждане на лични и професионални ценности.