Лира Литературно-рекламна Агенция
Малкият човек има нужда да избере четивата си собственоръчно
„А Йордан Йовков имате ли? – майката се е спряла с децата си на една от сергиите на пловдивския площад и се рови в някакво томче. – И „Под игото” е оригинално, така ли?”
После обаче зарязва за миг класиците. „Ели, казах ли ти да не влизаш във фонтана?”, гледа строго и размахва пръст, докато хлапето изпълнява сложен пирует край пръскащата във всички посоки вода.
Голямата дъщеря пък е малко по-мирна, стои край майка си, просто гледа книгите безучастно. Наблюдавам и аз, но бързо се предавам пред желанието си да се намеся…
„Госпожо, а защо не им вземете и нещо за незадължително четене?”
„Незадължително ли? – не разбира майката. – По кой списък?”
„Не, не – ръкомахам аз, – имам предвид нещо, което да прочетат ей така, за удоволствие. Нали иначе ще свикнат, че книгите са само за училище. И се четат задължително…”
„Аха!”, казва кратко жената, но идеята явно ѝ харесва. Виждам я, че броди с поглед наоколо, опипва предпазливо заглавията, сякаш са скална грамада пред някой катерач. Решавам да я улесня и ѝ посочвам нещо, обяснявам ѝ с усмивка, че е хубаво и напрегнато, създадено за съвременни деца.
Жената се улавя за думите ми, разменяме още реплика-две, споменава на голямата, че ще ѝ вземе книгата, но първо ще я прочете тя. Благодарим си ведро, а после продължавам, обикалям разсеяно изложението и всъщност мисля за друго… Случва се така, че понякога правилата само объркват нещата… Точно това се получава и със задължителните четива – за много деца книгата бързо става просто сянка, която ги преследва през лятото; пък и как да е иначе, нали задължителното е досада, недоразумение някакво, от което да търсиш спасение… във фонтана.
Предавам се обаче пред слънчевите лъчи, забравям всичко и бродя сам из Пловдив, а магията му усещам повече от всякога преди. Чак привечер мислите ми се връщат към темата. Говорим си всъщност неколцина души за детските книги – за това какви ще са например след 50 години. Повече магия ли ще има в тях, или повече чувства и отношения. И тогава ме сепва един въпрос: „Защо и детските книги остаряват?”
Малкият човек има нужда да се заобиколи и с книги, които е избрал собственоръчно. Ще помни завинаги първата, която е разтворил самостоятелно. Ще добавя и следващи – напълно в тон с емоционалната си нагласа, с нарастващото умение да разчита живота
Давам си сметка, че наистина много от заглавията, с които например сам съм израснал, сега са някак извън полезрението на децата. Но ми хрумва и друго – повечето време се опитваме да оставим своя отпечатък върху малчуганите; да им предадем своя вкус, своите ценности. И на практика своите книги. Колкото и да са стари, колкото и прах да се крие между страниците им.
А малкият човек има нужда от празник, от радост. От раждането си създава свое поле от вибрации и свой свят. Колкото и да са малки в началото стъпките му, ще върви по тях през целия си живот – и ще следва себе си. Точно заради всичко това малкият човек има нужда да се заобиколи и с книги, които е избрал собственоръчно. Ще помни завинаги първата, която е разтворил самостоятелно. Ще добавя и следващи – напълно в тон с емоционалната си нагласа, с нарастващото умение да разчита живота.
Новата книга е като новата дреха – прави те по-зрял и отговорен, сверяваш по нея часовника и си по-сигурен в много неща. Старата е за износване, хващаш я някак по принуда, но е обличана преди, четена и препрочитана, с липсващи копчета, а понякога и страници. Ако децата се сдобият със свободата да избират, сигурно ще си остане завряна там, в ъгъла на рафта, в дъното на гардероба. Защото задължителните списъци – и изобщо задължителните неща, са до време. Важното е в какво ще се превърне малкият човек след това. А отговорът се крие в умението му да прави избори. По отношение на любовта, а също в политиката. Между добро и лошо. Сред талантите си. Или на верни приятели. В крайна сметка, и на хубава книга.
