Лира Литературно-рекламна Агенция
Милан Асадуров е български писател, книгоиздател и преводач на научна фантастика. През 1979 г. създава и става първият отговорен редактор на фантастичната поредица „Библиотека Галактика“. Превежда няколко книги на братя Стругацки („Пикник край пътя“, „Бръмбар в мравуняка“, „Вълните усмиряват вятъра“, „Времето на дъжда“, „Обреченият град“, „Приказка за Тройката“). Редактор е на алманаха „Фар“ и на научно-популярната поредица на варненското издателство „Нептун“, където издава книги на Тур Хейердал, Жак-Ив Кусто. През 1982 г. заедно с фотографа Ангел Златанов пътешества от Крапец до Ахтопол и написва цикъла от 12 статии за историята на „Фаровете по българския черноморски бряг“. Бил е главен редактор на списание „Корабостроене и корабоплаване“ и директор на издателските къщи „Галактика“ и „Сталкер“. От края на 90-те години пише няколко собствени книги, превежда Даниил Хармс („Случки“) и Лев Гумильов („Етногенезисът и биосферата на Земята“). Редактор е на първия и единствен фотоалбум за растителния и животинския свят в Черно море, дело на подводния фотограф Любомир Клисуров – „Черно море под водата“ (2008). В края на януари издателство публикува автобиографичната си книга „61”. „Убеден съм, че с тази книга съм решил проблема за комичното веднъж завинаги и внимателният читател ще разбере това. Следователно, моето произведение е научно завоевание на човечеството и ползата от него е неизчерпаема, докато изобщо съществува смехът. И който има сетива за благотворното влияние на смеха, трябва да ми бъде лично благодарен. Що се отнася до цитираната от мен литература, с изключение на Аристотел, не открих в нея нищо полезно”, пише в предговора на книгата си авторът.
–––––––––––––––––––––––––-
„61″ е най-дългото CV, което съм чела. За каква позиция кандидатствате с него? За кого го написахте?
– Този текст го съчиних с голям кеф за малкото останали читатели на книги у нас, повечето от които апропо са ми приятели. С него се надявах някак да се добера до дълго лелеяната позиция „заслужил пенсионер“. Ама котка взе, че ми мина път. Явно дядо Господ, природата и дълговата криза не щат да ме пенсионират. И аз им го върнах. Ядосах се и избълвах 740 страници с над 2500 илюстрации. Истински водопад.
Всяка глава – година от вашата книга завършва със списък от важни заглавия в книгоиздаването и музиката. Защо избрахте да разкажете своя живот през историята на книгите и джаза?
– А защо пропускате филмите? Там сред книгите, филмите и джаза е моят живот. Те са ме направили такъв, какъвто съм. И затова винаги се чувствам длъжен да им се покланям. И трябва да уточня, че не изреждам просто по години най-великите творби, а само онези, които са ми любими, които са ми бръкнали в душата. Това са моите увлечения, моите любови и моите пристрастия. Обичам Борхес и Хармс и не си падам по Пруст. Бергман и Тарковски ми лежат на сърцето, а късния Михалков го разлюбих. Майлс и Гарбарек мога да слушам цяла седмица, а Кени Джи – най-много минута. Такъв съм си…
Семейството, Варна, морето, България, соцът, светът – как поддържате сложния баланс между истории и коментари?
– Човекът, чието име нося, беше един от най-добрите български еквилибристи – ходеше по въже, а негов кръстник беше Мистър Сенко. Та от тях съм се учил. И бях схватлив ученик. Израснах в цирка, по панаирите и стрелбищата. Там се научих не само да пазя равновесие, но и да гледам на живота откъм смешната му страна. Хората, които се вземат прекалено на сериозно, са ми смешни. С такива люде трудно се сприятелявам.
Вашата книга предполага различни начини на четене: за нетърпеливите читатели са само заглавията – цели къси разкази, за библиофилите и меломаните – само финалните годишни списъци със заглавия. Но ако трябва да я напишете в едно изречение, какво би било то?
– Не знам дали на някого е интересна кухнята, но технологията на писането на „61“ беше следната. Първо прерових сбирките си и стъкмих списъците с любимите ми книги, филми и джазови албуми по години. После изрових от кутиите за обувки архивните снимки и ги подредих на отделни купчини. Сетне събрах накуп събитията във Варна, в България и по света за съответната година. Отсях онези, които според мен са важни, и ги подредих в колонка. С помощта на скенера натиках архивните снимки и документи сред събитията. И те започнаха да събуждат спомените ми. Така скалъпвах партитурата на всяка глава. Сетне поглеждах към нея с иронични очи и тутакси ми идваше вдъхновението. Нататък започваше импровизацията. Така че, ако трябва да опиша с една дума „61“, думата е ДЖАЗ. Музикантите най-добре ще ме разберат. Благодарение на „партитурата“ нямах грижа за какво ще пиша. Главният въпрос беше как ще го напиша. И отговорът винаги беше един – смешно.
Има ли България своята голяма морска книга?
– Аз съм пристрастен. Много обичам две книги. Едната е книгата за околосветското плаване на капитан Георги Георгиев. Тя е честна и много интелигентна книга. Така се случи, че я започна Капитана, а я довърши моят приятел Тинко Трифонов. Днес и двамата не са между живите, но книгата им продължава да е образец за документалистика. Другата книга е „Черно море под водата“ на друг мой приятел – подводния фотограф Любомир Клисуров. Тя е като хубавото вино. Колкото повече време минава, толкова по-високо ще бъде оценявана. Лошото е, че обитателите на Черно море един след друг изчезват. Дано след няколко века тази книга да не се превърне във фантастика. Още не съм загубил надежда, че един ден и моите текстове за българските фарове ще се наредят до книгите на Тинко и Любо.
Студийното кино и библиотека „Галактика“ бяха глътка въздух през тоталитарните години. Как се случи феноменът „Галактика“? И кои книги от легендарната поредица са най-търсени от библиофилите днес?
– Имах късмета да създам библиотека „Галактика“ в точното време, на точното място и с помощта на точните хора. В годините на демокрацията започнаха да излизат няколко поредици за фантастика, но те нямаха влиянието на „Галактика“, защото хората вече можеха да четат всичко. Буквално всичко. Даже „Моята борба“ на Хитлер. А през 80-те години на миналия век „Галактика“ беше открехнатият прозорец към свободния свят и успя да промени възгледите и начина на мислене на цяло поколение българи. Признавам, че и днес изпитвам огромно задоволство и (да ме прости Господ) истинска гордост, когато виждам млади хора да посягат с благоговение към книгите на Бредбъри, Азимов, Кларк, Шекли, Дъглас Адамс, Урсула ле Гуин с великолепните корици на Текла Алексиева. Общият тираж на всички книжки от библиотеката е около четири-пет милиона и всяка една от тях бе своеобразен гвоздей в ковчега на тоталитарната система.
Като познавач на процесите в българското книгоиздаване какво наследство мислите, че ни остави социализмът, и накъде вървят българските издатели сега?
– Много не си падам по обсъждането на такива „генерални” въпроси. В тоталитарно време книгоиздаването ни беше „ала Москва”. Сега е „ала Ню Йорк”. И двата подхода имат и хубави и лоши страни. Хубавите са, че и в Москва, и в Ню Йорк можеш да намериш свестни книги за издаване, ако имаш сетива да ги усетиш. Едно време обаче не всичко можеше да се издава по политически причини. Сега пък всичко може. Оказа се, че и това е лошо. Сергиите са пълни с глупости. Днес се издават в пъти повече по-свестни книги от едно време, ама човек трябва бая да се рови сред камарите от глупости, за да ги открие. Според теорията на Тиодор Стърджън във всички времена само 10% от издаваните книги са свестни. И сигурно това е нормално.
Къде е мястото на бутиковата книга и на антикварната книга? А как виждате съдбата на книгите напред – ще оцелее ли хартиената книга?
– Хора, които обичат книгите, ще има винаги. Букинистите са особена порода неизтребими чешити. Те живеят заради редките книги. Времето на Гутенберг отминава. Хартиените книги ще стават все по-редки. След стотина години те отново ще се превърнат в елитарна потребност. И тогава ще настъпи раят за букинистите.
Живеем във времена на промяна – как се променят за вас през годините важните неща и как хората?
– Извинете, Нина, но пак ме тикате в полемика по „генерален” въпрос. Според мен главната задача на нашето поколение беше да върнем свободата на този народ. Е, докарахме я. Следващото поколение да му мисли какво ще я прави.
Докосвал сте се до множество интересни личности, а срещал ли сте пасионарии (ако влезем в категориите на преведения и издаден от вас на български „Етногенезис” на Лев Гумильов)?
– Истинският пасионарий е водач, който жертва живота си за някаква кауза, която след време се оказва умозрителна, безсмислена, а понякога просто вредна. Пасионарии са Александър Македонски, Цезар, Наполеон. В наше време, слава богу, такива личности се срещат само в лудницата.
Вие сте търсач на морски фарове. Къде ще ни изпратите да видим един красив български морски фар?
На нос Шабла, сутрин. И да сте там с изгрева.
Интервю на Нина Локмаджиева, публикувано в сп.light
(Със съкращения)
