Лира Литературно-рекламна Агенция
В малък град в Тексас привидно всичко е спокойно. До момента, в който не се появява изгубено край пътя нямо момиче, което събужда интереса на градчето към отдавна погребана мистерия.
Изминали са десет години от безследното изчезване на любимката на града Труманел Брансън и баща ѝ. Единственият възможен свидетел – по-малкият брат на Труманел Уайът – е прекарал следващите години в психиатрия, а приятелката му се възстановява от жестоката катастрофа, заради която е изгубила единия си крак. Катастрофа, която се е случила в същата съдбовна нощ.
Сега Одет е поела по стъпките на баща си като началник в полицията и е решена да разбере какво се е случило с Труманел, дори това да коства брака ѝ. Всички в града са убедени, че Уайът е убил сестра си и се е измъкнал безнаказано, особено след публикуването на скорошен документален филм, който го обвинява.
Когато Уайът намира край пътя няма тийнейджърка в беда и я прибира вкъщи, за да ѝ помогне, Одет трябва да се намеси не само като следовател, но и като приятел, преди целият град да скочи отново срещу Уайът.
Одет вярва, че може да помогне на родния си град да разреши двете загадки – изстиналият случай отпреди десет години, който е оставил дълбока травма в местното общество, и скорошното мистериозно пристигане на раненото, изгубено момиче. Но готова ли е да се изправи срещу истината? Склонни ли са сенките на миналото да ѝ позволят да извади стари тайни на повърхността?
И не позволява ли на старите ѝ чувства към приятеля ѝ от детство Уайът да замъглят преценката ѝ?
„В тъмното всички сме еднакви“ е елегантно написан трилър от бестселъровата авторка Джулия Хибърлин, който преплита зловещи тайни от миналото с тегобите на настоящето, за да разкаже историята на три жени и борбата им за истина в малък тексаски град.
ОТКЪС
Отнема около осем до десет часа да се изкопае гроб ръчно, дори повече, ако се прави на тъмно. Пет до шест часа, ако имаш помощник. Не е като по филмите. Не стига само добре наточена лопата. Нужна ти е резачка за корените. Вила. Дори да не нацелиш скала, налице е тексаската глина, която може да бъде твърда като камък. Винаги си нося рулетка и мерителна пръчка, защото е нужно да се изкопае дупка, далеч по-голяма от тази в представите ти. А и се налага да е достатъчно дълбока, та минаващите хора и животни да не усетят вонята на разлагащ се труп. Аз насипвам към трийсет сантиметра пръст отгоре, та да е по-сигурно. Та така, ако ме питате за моето мнение, не вярвам онова момиче Брансън да бъде открито някога. А не бях виждал такова претърсване, както за нейното тяло. Всяка ферма. Всеки имот по езерото. Ченгетата имат цветна карта с обозначени кодове и провериха всичко от нея сантиметър по сантиметър, година след година, докато обходиха навред. Едно ще ви кажа: ако това момиче е заровено тук, при това бързо, свършил го е някой, дето си разбира от работата. Може да е фермер. Или пък човек, който много е убивал.
Албърт Дженкинс, 66-годишен, професионален гробокопач
Откъс от криминалния документален филм „Историята на Тру“
1.
Тя носи у себе си лоша, много лоша тайна. Усещам я дълбоко в хлътналата кост под лакътя си, онази, дето тате ми счупи, като бях малък. Ръката ми никога не лъже.
Побутнах я с върха на обувката, както бих сторил с животно, дето го мисля за мъртво. Едното око потрепва, отваря се и се затваря. Не е мъртва. Може би полумъртва. Тук жегата е толкова убийствена, че чак щурците вият за милост.
Господи, нямам време за такива гадости.
Дяволите го взели. Защо не беше куче? Видя ми се като пострадало куче в огледалото за обратно виждане. Тъкмо затова обърнах назад таратайката си. Така де, първо чух Бог да ми казва „Спри“. Чак после погледнах в огледалото и зърнах тая купчина край оградата.
Докато стигна до нея, в главата ми се бе оформил цял сценарий. Щях да го спася това куче. Щеше да заеме празната седалка до шофьора, където Чанс пъхтеше ухилен към мен, преди да му се появи онази голяма бучка на врата преди три месеца.
А нà ти сега това. Тайнствено момиче, проснато неподвижно край магистралата, а главата ѝ искри като на някой пустинен ангел с подрязани криле. Някъде дванайсет-тринайсетгодишна е. Или пък на десет. Да му се не види, не мога да преценя. На мъже като мен днешните момичета изглеждат петнайсетгодишни, когато са едва на единайсет.
Тя лежи боса върху опърлената земя на около метър зад оградата от бодлива тел, от другата страна на която трещят тежки превозни средства и пращат горещи вълни. Устните ѝ са червени като на Снежанка. Шал със златни пайети е стегнат здраво над едното ѝ око, сякаш е превързана от принцеса. Или пък тя самата е принцеса. Или пък е най-обикновено момиче, дето не е имало подръка бинт и марля.
Не биваше да я пия тази трета бира на обяд.
Зад нея няма нищо освен прегоряло от слънцето пасище. По тялото ѝ не виждам прясна кръв. Със сигурност не е дошла откъм магистралата и не се е прехвърлила през бодливата тел. Аз, здрав и прав мъж, го направих, та още си смуча кръвта от палеца. Не, дошла е откъм полето, откъм нищото, благодарение на Господ, моя скъп приятел.
Оставил я е там на моята милост. Бялата ѝ рокличка е пропита от пот. Ръцете ѝ са протегнати и разперени над главата. Има няколко драскотини на бузата и на рамото, където роклята ѝ е скъсана. Кльощава е. Коленцата и лактите ѝ няма да оставят и бегла хлътнатина в мускулите ми, ако вземе да се съпротивлява.
Внезапно гърдите ѝ започват да се повдигат и спускат като на грохнал от бягане елен. Вече си мисля, че е повече жива, отколкото мъртва. Окото ѝ, онова непокритото, се отваря за миг. После отново се затваря, здраво стиснато. Мащабни житейски въпроси се въртят из непрогледния мрак на тази глава. Кой е по-добрият начин да се умре? Слънцето да те изпържи като бекон за закуска на някоя птица? Или от ръцете на непознат от магистралата?
Космите по цялото ми тяло щръкват. Не съм вчерашен. Поназнайвам доста за измамниците. Пробутват момичета като стръв за лапнишарани. Само дето този участък от тексаския път е едно синьо небе и безкрайна палачинка. Тъкмо преди малко дочух как двама шофьори на камиони си говореха в закусвалнята по-нагоре по магистралата, че околната местност доказвала как Земята е плоска и че стената на Доналд Тръмп била вдигната да ни предпази да не изпаднем.
Бързо оглеждам наоколо. С момичето сме съвсем сами.
Приближавам я. Тялото ми хвърля пълна сянка върху нейното.
И тогава тя се размърдва. Надига се с всичката енергия, която е успяла да събере.
Сега вече и тя вижда пълната картина, при все лъскавия шал върху едното ѝ око.
Едър мъж. Голям пикап с много скришни местенца из него. А и престоят в затвор не можеш го скри, колкото и кратък да е бил.
Здравият разум и щастието са невъзможна комбинация. Това пише на листчето, което сестра ми Труманел е залепила за волана ми. Точно сега Труманел е на вълна Марк Твен. Вечно лепи жизнеутвърждаващи и в дух на самопомощ щуротии из пикапа ми, та да ме развеселяват, като съм на път.
Нито дума от момичето. Няма молба за вода. Нищо. Слънцето кара проклетия ѝ шал да искри, та не мога да я видя хубаво.
Пресягам се и го смъквам. Тогава момичето издава звук, устата ѝ зейва като дупка в земята. Минаващ камион с осемнайсет колела поглъща писъка ѝ със своя грохот. И аз виждам какво крие тя.