Лира Литературно-рекламна Агенция
По книжарниците можете да намерите „Сделката“ от Ел Кенеди – колежански романс, който изправя капитана на отбора по хокей на пътя на срамежлива студентка по музика. Когато залозите са високи, всичко може да се случи.
Запознайте се с Хана. Тиха, умна, първа по успех в класа си. Тя преследва целите си без капка съмнение и е планирала всеки аспект от живота си до съвършенство. Освен когато се отнася до срещи или секс. Изкуството на съблазняването ѝ е толкова присъщо, колкото шумните купони, тоест никак.
Но има един проблем. Проблем, наречен Джъстин Кол – звездата на випуска с изваяните черти на гръцки бог. Целият ѝ стомах се преобръща в негово присъствие, а той дори не знае, че тя съществува. Ако Хана иска той да ѝ обърне внимание, ще ѝ се наложи да излезе много извън зоната си на комфорт – да направи неща, от които съзнателно е бягала от години, откакто сериозна травма от миналото изтръгва живота ѝ извън релси.
И шансът може би се е появил пред нея под формата на наглия, нахакан капитан на отбора по хокей. Гарет твърди, че може да ѝ помогне да спечели сърцето на Джъстин. Ниските му оценки заплашват да го изхвърлят от отбора, а хокеят е целият му живот. С уроците на Хана той ще успее да изкласи срока и да продължи мечтата си да стане професионален спортист.И ако за да получи помощта ѝ, трябва да ѝ помогне да се направи на интересна пред Джъстин, така да бъде.
Е, тя може и да го дразни със сарказма си, а той – да ѝ се качва на главата с нахаканото си поведение, но като цяло сделката няма как да бъде по-добра. Може би обаче отличничката има повече общо с безочливия плейбой, отколкото и двамата са осъзнавали.
Но защо би ѝ пукало за него? Гарет е далеч от романтичния интелектуалец, който е неин типаж. Защо него би го било грижа за нея? Тихата срамежливка, която никога не би свикнала с шумните партита и неговия начин на живот?
Една случайна необмислена целувка заплашва да разклати крехкия баланс… и да отведе и двамата в посока, която не са си и представяли.
Бестселъровата авторка на романтични истории, любима на читатели от цял свят, Ел Кенеди за пръв път се появява на български език. „Сделката“ е първа книга от трилогията „Off-Campus“, където всеки роман разказва самостоятелна история по коридорите на университета „Брайър“.
ОТКЪС
1
Хана
Той не знае, че съществувам.
За милионен път през последните четиресет и пет минути поглеждам тайно към Джъстин Кол и той е толкова красив, че гърлото ми се стяга. Май трябва да измисля друго прилагателно – приятелите ми подчертават, че мъжете не обичат да ги наричат красиви.
Само че, мили боже, няма друг начин да опиша грубоватите му черти и дълбоки кафяви очи. Днес е с бейзболна шапка, но аз знам какво има под нея: гъста, тъмна коса, която е копринена, когато я докоснеш, и ти се иска да прокараш пръсти през нея.
През петте години след изнасилването сърцето ми е препускало единствено заради двама.
Първият ме заряза.
Този просто не ме забелязва.
На подиума в залата за лекции професор Толбърт изнася речта, която вече наричаме Речта на разочарованието. Третата е от шест седмици насам.
Каква невероятна изненада, седемдесет процента от класа са изкарали три плюс или дори по-малко на контролното.
Аз ли? Аз съм върхът. Няма да е лъжа, ако кажа, че голямата червена шестица, оградена в кръг най-горе на контролното, ме шокира напълно. Аз просто бях нахвърляла безкраен поток от глупости, докато се опитвах да попълня всичко.
Философската етика трябваше да бъде просто песен. Преподавателят ни засипваше с безмозъчни тестове с избор между няколко отговора и финален „изпит“ с лично есе, което поставяше морална дилема, и въпросът бе как ще реагирате.
Ето че две седмици преди началото на семестъра професор Лейн почина от инфаркт. Чух, че чистачката му го открила на пода на банята – гол. Горкичкият.
За щастие (да, това е чиста проба сарказъм), Памела Толбърт на бърза ръка пое часовете на Лейн. Тя е нова в университета „Брайър“ и е от преподавателите, които искат да установят връзки и да „събудят интерес“ към материала. Ако това беше филм, тя щеше да е младата, амбициозна учителка, която пристига в централно училище, вдъхновява неудачниците и най-неочаквано всички оставят калашниците, грабват моливите и финалните надписи накрая издават как до един влизат в „Харвард“ или някоя подобна дивотия. Хилъри Суонк на мига получава „Оскар“.
Само че това не е филм, което означава единствено че Толбърт успя да събуди омраза у студентите си. Тя пък не е в състояние да си обясни защо никой не може да избута предмета ѝ.
Ще ви издам една тайна – цялата работа е, защото тя задава въпроси, по които можеш да напишеш скапана дисертация.
– Готова съм да предложа поправителен изпит на всички, които са се провалили или са получили три минус или по-малко. – Толбърт бърчи нос, сякаш не разбира защо е нужно подобно нещо.
Думата, която тя току-що използва – готова? Да, бе, как ли пък не. Чух, че цял куп студенти са се оплакали на съветниците си от нея, и подозирам, че от администрацията са я принудили да даде възможност на всички за поправителен. Не говори добре за „Брайър“, след като повече от половината студенти от даден курс се дънят особено когато не става въпрос единствено за загубеняците. Отличници като Нел, която се цупи до мен, също са скапали контролното.
– За онези от вас, които решат да направят ново контролно, крайната оценка ще бъде средно аритметично от двете оценки. Ако втория път се справите по-зле, остава първата оценка – довършва обясненията си Толбърт.
– Не мога да повярвам, че си изкарала шестица – прошепва Нел.
Струва ми се толкова разстроена, че ме бодва съжаление. Двете с нея нито сме близки приятелки, нито нищо, но седим една до друга още от септември, така че се опознахме. Тя се кани да учи медицина и знам, че е от семейство, което има забележителни постижения, и близките ѝ сигурно ще я нарежат като кисела краставица, ако разберат за контролното.
– И аз не мога да повярвам – прошепвам. – Сериозно. Прочети отговорите ми. Те са просто нахвърляни безсмислици.
– Може ли наистина? – Сега вече ми се струва нетърпелива. – Много ми е любопитно да разбера какво Тиранката приема за отговор за шестица.
– Довечера ще сканирам и ще ти пусна копие по мейла.
В мига, в който Толбърт ни освобождава, залата за лекции ехти с шумове, които издават, че всички искат да се разкарат час по-скоро. Затварят се лаптопи, пъхат се тетрадки в раниците, студентите се измъкват от местата си.
Джъстин Кол се задържа близо до вратата, за да поговори с някого, и аз насочвам поглед към него като ракета към целта. Красавец е.
Споменах ли вече колко е красив?
Дланите ми овлажняват, докато опипвам с поглед мъжествения профил. Нов е в „Брайър“, не знам от кой колеж се е прехвърлил и макар бързо да се превърна в звезда във футболния отбор, той не е като останалите атлети в училището. Не се перчи из двора със самодоволна усмивка, сякаш е божи дар, награбил ново момиче всеки ден. Виждала съм го да се смее и шегува със съотборниците си, но той има определено интелигентно излъчване, което ме кара да мисля, че това са скрити, дълбоки води за него. Тъкмо затова ми се иска още по-отчаяно да го опозная.
Обикновено не си падам по спортните типове, но у този има нещо, което направо ме размеква.
– Пак зяпаш.
Шеговитият глас на Нел ме кара да се изчервя. Неведнъж ме е хващала да точа лиги по Джъстин, и тя е от малкото хора, пред които съм признала за увлечението си.
Съквартирантката ми Али също знае, докато останалите ми приятели? Как ли пък не. Повечето завършват музика или драматично изкуство, така че сме от компанията на артистичните личности. Или може би експресивните. Като изключим Али, която ту започва, ту приключва връзка с момче от едно братство още от първата година, приятелите ми се кефят, като презират елита на „Брайър“. Обикновено не се включвам (все си мисля, че клюките са под нивото ми), но… нека да сме честни. Повечето от популярните хлапета са съвършени отрепки.
Например Гарет Греъм, другата звезда в този клас. Този пич се размотава така, сякаш притежава всичко тук. Може и да е тъй. Достатъчно е да щракне с пръсти и поредната навита кака се лепва за него. Или пък скача в скута му. Или навира език в гърлото му.
Днес обаче той изобщо не прилича на Великото готино парче в кампуса. Почти всички са излезли, включително Толбърт, докато Гарет е все още на мястото си, отпуснал юмруци отстрани на брошурката.
Изглежда, и той се е провалил, но не изпитвам съчувствие към него. „Брайър“ е известен с две неща – хокей и футбол, което не е изненадващо, при положение че Масачузетс е дом и на „Пейтриътс“, и на „Бруинс“. Атлетите, които играят за „Брайър“, почти винаги свършват сред професионалистите и през годините тук всичко им се поднася на сребърен поднос – включително оценките.
Така че да, може и да съм малко отмъстителна, но ми е кеф, че Толбърт, освен останалите, е скъсала капитана на хокейния отбор, извоювал толкова победи.
– Да си вземем по нещо от „Кофи Хът“? – предлага Нел, докато си прибира учебниците.
– Не мога. След двайсет минути имам репетиция. – Ставам, но не тръгвам след нея към вратата. – Ти върви. Аз трябва да проверя програмата. Не помня кога ми е следващата консултация.
Поредният „кяр“ от часовете на Толбърт – освен ежеседмичната лекция, сме принудени да ходим на трийсетминутни консултации всяка седмица. Хубавото е, че ги води асистентката Дейна, а тя притежава всички качества, които липсват на Толбърт. Като например чувство за хумор.
– Добре – отвръща Нел. – До после.
– Чао – провиквам се след нея.
Когато чува гласа ми, Джъстин спира на вратата и обръща глава.
Олеле, боже мили.
Не успявам да овладея топлината, която нахлува в бузите ми. За пръв път погледите ни се срещат и аз не знам как да откликна. Здрасти ли да кажа? Да помахам ли с ръка? Може би да се усмихна?
Накрая решавам да кимна за поздрав. Точно така. Хладно, небрежно, както приляга на опитна колежанка.
Сърцето ми прескача, когато ъгълчето на устата му се вдига в разсеяна усмивка. Той също кима, а след това излиза.
Зяпвам празната врата. Пулсът ми препуска в галоп, защото леле, боже! След като шест седмици дишаме същия въздух в задушната зала, той най-сетне ме забеляза.
Как само ми се иска да имах достатъчно смелост, за да хукна след него! Може би да му предложа да пием по кафе. Или пък да похапнем заедно на обяд. Или пък брънч – чакай малко, хората на нашата възраст ходят ли на брънч?
Само че аз съм страхливка. Да, бъзлива съм като заек. Изпитвам ужас, че той може да каже не, но още повече ме е шубе, че ще каже да. Беше хубаво, когато започнах колежа. Проблемите ми бяха останали зад мен, бях свалила гарда. Бях готова отново да ходя по срещи и ходех. Излизах с няколко момчета, но като изключим бившия ми, Девън, нито един от тях не караше тялото ми да тръпне като Джъстин Кол и това направо ме побърква.
Малки крачици.
Точно така. Малки крачици. Това бе любимият съвет на терапевтката ми и не мога да отрека, че въпросната стратегия много ми помогна. Съсредоточи се над малките победи, така ме съветваше Каръл.
Така че… днешната победа… кимнах на Джъстин и той ми се усмихна. На следващия час може би аз ще му се усмихна. А по-следващия може да донеса кафе, обяд или брънч.
Поемам си дъх, докато слизам по стълбите, радвам се на победата, макар да е съвсем малка.
Малки крачици.
