Лира Литературно-рекламна Агенция
Авторите на някои от любимите класики в златния фонд на българската детска литература –„Войната на таралежите”, „Васко да Гама от село Рупча”, „Лили” – Братя Мормареви се завръщат отново с „Мъже без мустаци” за да докажат, че някои истории нямат възраст.
Романът за деца, излязъл през 1986 г., възкресява първите години след Втората световна война, когато в България всичко, наистина всичко се променя. А на фона на политическия ураган четири деца с безгранично въображение влизат в ролята на квартални детективи.
Във възрастта, в която торба откраднати наполеони не са по-важни от шепа гумени отпадъци, един радиоапарат може да се превърне в цял нов свят. Заподозрени се разхождат на свобода, съмнителни пакети, съдържащи великденски козунаци, сменят собствениците си, крадци отмъкват документи, а някъде по старите тайници се укрива зъболекарско злато.
Светът на Братя Мормареви е населен със смели таралежи, които воюват за баскетболното игрище между блоковете, с храбри мореплаватели, които приключенстват по моретата, и неудържими деветгодишни момичета на име Лили, които могат да обърнат цялата държава надолу с главата. Но в „Мъже без мустаци” – екранизиран в телевизионен сериал, показан години след излизането на книгата – всичко се променя освен детството. Детството е вечно.
„Мъже без мустаци” – шеметна история с цяла лавина от приключения от класическия тандем Братя Мормареви, излиза в ново издание за децата на някогашните деца. Несъмнено някои таралежи се раждат с повече бодли от други – но дяволитото непокорство винаги побеждава над всяко зло.
ОТКЪС
ТРОЙНОТО УБИЙСТВО
1.
Илко тътреше единия си крак по тротоара. Не че го болеше, подметката му се бе разшила и се страхуваше да не я доотпори – други обувки нямаше. На следния ден, 16 октомври, закъсняла с цял месец поради войната и събитията, започваше новата учебна година. Само това оставаше, бос да отиде на откриването. И бездруго го притесняваше мисълта, че ще ходи в софийско училище. Отделенията изкара на село. Повече от основно училище там нямаше, та в прогимназия го записаха в Севлиево. Още от първата година намрази софиянци. В класа му имаше трима от евакуираните, и тримата – бранници! Какво друго можеш да очакваш от софиянци?
От двуетажната къща на ул. „Ивайло“ изскочи Златан, късокракият пудел, и Илко спря. Не че се страхуваше от кучето – искаше да избегне срещата с Карагьозови. И наистина след Златан на улицата изтича разтревожена Карагьозова, извика го при себе си, надяна му каишка на врата и взе да го хока. В тези смутни времена не беше много-много безопасно за кучетата да се разхождат свободно по улиците.
Карагьозова имаше лице като изпълнена луна. Изпод черната шапчица с воал, закриващ наполовина челото ѝ, се подаваше безупречна фризура. Невталеното сако на пепитения костюм не успяваше да скрие корема ѝ. Гонеше петдесетте, което за Илко означаваше дълбока старост.
Мъжът ѝ Боян Карагьозов, с една глава по-нисък от нея, превъртя ключа на външната врата, натисна за проверка бравата и заситни с късите си крака след жена си.
Илко мина покрай наредените кофи за боклук и се озова в двора на двуетажната къща. В дъното се намираше обущарницата на бай Димитър.
В ония години повечето обущарници бяха мизерни, но по-мизерна от дървената барачка на бай Димитър едва ли имаше: паянтова, скована от дъски масичка с висяща над нея лампа, един полупродънен виенски стол, прегоряло кюмбенце и толкова – мястото не разрешаваше нищо повече. Двата новозалепени плаката придаваха борчески вид на бедната обстановка. На единия, върху портрета на войник със сурово, решително лице, пишеше: „Всичко за фронта, всичко за победата!“. На другия – як мъж с окървавена риза бе вдигнал радостно ръце, от които висяха скъсаните на 9.IX.1944 година вериги на робството. Останалите пролуки между дъските бяха скрити под залепени стари броеве на вестник „Зора“ с тлъсти заглавия за бляскавите победи на немското оръжие.
Бай Димитър вдигна глава и като видя Илко, попита:
– Пак ли?
– Пак! – изу Илко скъсаната си обувка. Изпод многократно кърпения чорап се показа палецът му.
Захабеният, покрит със засъхнала кал пръст на бай Димитър се подаде от отпраната подметка.
– Ще кажеш на баща си да ти вземе от Комисарството бележка за нови!
– Имало и по-боси от нас!
– Ама и по-обути колкото щеш!
„Като Карагьозови“ – помисли си Илко. Мразеше ги, едно, че бяха дърта буржоазия, и второ – в тези гладни години куче хранеха! Борко, приятелят му, се кълнеше, че с очите си видял как на Златан, кучето, Карагьозова дала цяло кюфте и то го лапнало наведнъж.
Илко нахлузи закърпената си обувка и хукна към развалините на ударена от бомба къща, където го чакаха Борко и Лазар. От сутринта ровеха в тях да търсят гумени отпадъци, въпреки че не разрешаваха деца да се завират по такива места. Преди четири дни една бомба със закъснител избухна на гарата и отнесе две със себе си. Но Илко, Борко и Лазар се смятаха за големи, по дванадесет години тежаха на гърбовете им, пет от тях военновременни.
От горния край на бул. „Христо Ботев“ се чу войнишка песен. Момчетата зарязаха работа и хукнаха натам. Покрай тротоара се трупаха зяпачи. Някои викаха с пълно гърло „Ура“, „Да живее Народната армия“, „Смърт на фашизма“. Други им пригласяха по-малко ентусиазирано. Войниците пееха „Шумете, дебри и балкани“, вместо знаме носеха лозунг: „Ние ще бием безпощадно врага, но не искаме той да бъде щаден в тила“. На Илко му допадна този лозунг. Напомняше му по недвусмислен начин за Карагьозови.
Войсковата колона отмина. Момчетата заедно с цял куп дечурлига тръгнаха след нея. Войниците от задните редици се обръщаха и им се усмихваха. Един дори им смигна и това даде кураж на Борко:
– И брат ми е на фронта! – похвали се той. Мислеше да му каже името и частта, да му изпрати много здраве, но друг войник го превари:
– А сестра ти къде е?
Избухна смях. Борко не разбираше за какво се смеят войниците, смехът им го смути и той, без да има никаква вина, отвърна малко гузно:
– Нямам сестра!
Това предизвика нов смях, който обиди и тримата. Никой от тях нямаше сестра, какво смешно има в това!
Върнаха се при развалините. За още час работа извадиха три скапани гумени ботуша. Заловиха се да търсят четвъртия, когато над квартала се разнесе сърцераздирателният вик на Карагьозова:
– Олеле, божке-е-е, ограбиха ни, помощ, ограбиха ни!
По прозорците наизскачаха хора.
– Кой ви ограби, госпожа Карагьозова? – извика от балкона на четвъртия етаж бабата на Борко, около шестдесетгодишна жена, с опъната и свита на кок бяла коса. Гледаше с тревога към къщата на улица „Ивайло“, където Златан се надлайваше с истеричните викове на господарката си.
Задният двор се изпълни с народ. Още никой нищо не знаеше за произшествието, но едни вече твърдяха, че грабежът е дело на криминални престъпници, измъкнали се на Девети от затворите заедно с политическите, а други казваха, че такъв пладнешки грабеж може да извърши само човек, който знае какво и къде се намира в богаташкия дом на Карагьозови.
