Начало / Автори / Освен за Дядо Вазов да си спомним и за Станка Пенчева

Освен за Дядо Вазов да си спомним и за Станка Пенчева

7037fdd322107af3a5678efe46c5dfecЗащото така е пожелала съдбата – двамата да се родят на 9 юли.

Една от най-големите български поетеси не беше шумна в своите изяви, живееше уединено и създаваше в красива самота своите прелестни стихове. Те бяха изпълнени с много обич, с изстрадана болка, но и с прошката, с която всеки голям дух обгръща вродените ни несъвършенства и неволните ни предателства.

thumb_stanka_penchevaТя така си и отиде – сред най-близките си, затворена в тихото уединение на световете, които рисуваше за собствена, но и за наша утеха и щастие. Затова, наред пред Патриарха на българската литература, нека днес се поклоним и пред нейната светла памет.

 

 

ТИ ДОРИ НЕ РАЗБРА

 

Ти дори не разбра

защо си отивам.

Може би – просто каприз,

просто – женска игра?

Ти нищичко не разбра.

Аз ти бях само неделна почивка,

само радост на дребно –

някаква малка потребност –

като цигарата,

като чашата вино,

като книга с красива корица.

Много исках и много ти давах.

Ти, по-малкото си избра.

Върви. Можеш всякъде да го получиш.

Просто друга марка цигари,

неделя с нова програма,

друг етикет на бутилката.

Но ти си още в мен,

като дъх замайващ на билка,

като горчивина на пелин…

И защо те обичам още?

Просто съм си такава.

И кой знае защо –

теб съжалявам.

 

ЧУВСТВА

 

Има чувства, леки и неуловими

като дъха на снега, на мъзгата.

Те се разпръскват, преди да си им дал име,

но ти помниш смътно аромата им.

 

Има чувства, гъсти като смолата,

дето капе под брадвата на дърваря.

Те лежат векове под земята

и се превръщат в камъни кехлибарени.

 

Има чувства, горчиви като пелина,

чувства – ярки като светкавици нощни…

В черупките на словата застинали,

те и след мен ще живеят още.

 

НЕКА БЪДА ТВОЯТА ЕСЕН

 

Не можах да бъда твоята пролет.

Не можах да бъда твоето лято.

Нека, нека да бъда твоята есен.

Нека да бъда твоята есен –

ще тежа във ръцете ти златна и зряла.

Ще се стича в сърцето ти моята сладост

и кръвта ти ще стане вино есенно младо.

Дрехата си ще ти постилам

като златна шума.

И укротена и немилвана

аз до теб ще лежа безшумно.

Не можах да бъда твоята пролет –

друг окърши клоните нацъфтели.

Не можах да бъда твоето лято –

друг се къпа в реките горещи и бели.

Няма да минат пролетни мълнии

и юлски горещници няма да има,

с кротка нежност ще те изпълня,

с ябълков дъх и с нещо без име.

Не можах да бъда твоята пролет.

Не можах да бъда твоето лято.

Нека, нека да бъда твоята есен.

Не можах да бъда твоето лято.

Нека, нека да бъда твоята есен.

 

ЦЕНАТА НА ДОВЕРИЕТО

 

Така съм създадена,

че предпочитам

да се усмихна, вместо да се намръщя,

да погаля – вместо да ударя,

да повярвам – щом ме погледнат в очите.

 

Много пъти са ме лъгали.

Дори най-скъпите, най-близките.

Обичта ми са тъпкали,

с думи са ме оплитали –

и пак ме гледаха в очите.

 

Може още сто пъти да ме излъжат.

Нека.

Едно не искам: заради стоте измами

веднъж да не повярвам само

на очите, които наистина

са били искрени.

 

***

Ако думите падаха

и никнеха във пръстта –

щеше да има ливади

там, откъдето сме минали,

щяха цветя да растат

там, където сме спирали…

И само билка една,

горчива и бяла,

щеше да разцъфти

над раздялата.

 

ХУБАВО Е ВСИЧКО ДА СВЪРШВА НАВРЕМЕ

 

Хубаво е всичко да свършва навреме –

да напуснеш рано огнището,

преди огънят да е станал на пепел;

от трапезата да станеш рано –

за да не събираш после трохите;

и да отвърнеш очи,

преди другите очи да изстинат.

 

Не обичам да гледам сухи цветя

и празни чаши…

Не ме докосвай никога без обич.

 

***

Не съм ограбена, опустошена,

нима се свършва огънят,

защото някога е грял?

Нима пресекват изворите чисти,

защото някой ожаднял е дълго пил

и тръгнал си, нехайно е свалил

във кладенчето камъни и листи?

 

Избистри се душата ми,

изтласка

мътното и гнилото.

И бликат пак водите ласкави

с предишна сила.

Не се прощава.

Но се надживява.

Ако на тоя свят

са вземали от тебе –

значи си богат.

А взелият е беден.

 

ДВУБОЙ

 

Обичам крехкото приятелство

между жена и мъж:

в подмолите на мозъка

помръдват перки гъвкави желания;

и нежността, изпусната, се стрелва изведнъж,

но спира до очите,

до устните сковани.

Като във тайно силово поле

са скрити, защитени двамата:

той я почита,

тя му вярва.

Сладостно-солен

е върху устните вкусът на битката им няма…

Защото в техния, привидния покой

звънят сигнали, светват радиации

и дават смисъл друг

на думите, които казва той,

и миглите ѝ трепкат, сякаш дават тайни знаци…

Стрелката, стигнала червената черта,

във хладно равновесие замира.

Той я почита.

И му вярва тя.

И пак се дебнат в свойте тъмни вирове…

 

ХОРИЗОНТ

 

Отиват си от нас децата ни,

отиват

към пясъка на своите миражи,

към лабиринтите на свойте минотаври,

към своите помийни ями,

триумфални арки,

тресавища, каменоломни,

звездопади…

Отиват си от нас. И скърцат

под стъпките им – хищни и невинни –

отломки от това, с което сме живели,

и сухите листа на мъртвите ни думи,

и старите ни кости.

Отиват си.

Студено яснооки,

морето – до коляно.

И да поискаме, не можем да ги върнем.

Стърчим като побити,

а някъде напред, почти неразличими,

отиват си децата на децата ни,

отиват

към пясъка на своите миражи…

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!