Начало / Критика / Момиче с име на съюз, който разделя

Момиче с име на съюз, който разделя

coverЮлия ПЕТКОВА

Преди мислех, че нещата имат основание да са такива, каквито са, че притежават скрит смисъл. Преди мислех, че този смисъл ръководи организацията на света. Но е илюзия да се мисли, че съществуват добри или лоши основания и сега аз знам,  че животът не е друго, освен суматоха и затишие, чието редуване не се подчинява на никаква необходимост.

Но и аз“ е книга за свързаността, за самотата и човечността, за доверието като отговорност, за съчувствието, което често не коства никакво усилие, а помага − поне на двама. За бездомните, отритнатите, битите, децата без подслон… За насилието, което често е равно на мълчание, на цялата необятна съвкупност от отказани или отложени жестове. И за измеренията на зрелостта – нима да си зрял, значи да капитулираш пред удобните примиренчески констатации на „зрелите“ възрастни, че „нещата са такива, каквито са“ и „винаги е по-сложно, отколкото изглежда“? На фона на кризата с мигрантите, която се изостри отново напоследък, този привидно непретенциозен текст отеква с особена сила…

Лу Бертиняк е 13-годишна, има безсрамно висок коефициент на интелигентност за възрастта си, колекционира думи и непрекъснато си задава въпроси, някои от които са безумни, но само на пръв поглед. Излишно е да казваме, че страда от безсъние. Люка е седемнайсетгодишен красавец, изоставащ с два класа, бунтар, любимец на момичетата и приятел на Лу. Нолуен, за по-кратко Но, е бездомна девойка, за която Лу пише изложение, социално ангажиран текст, така да се каже. (Ако питате учителя ù, Лу е неспасяема утопистка.). Двете се сприятеляват, Лу иска да „опитоми“ Но, така както Малкият принц е опитомил лисицата.

Оказва се обаче, че тази цел не е толкова лесно постижима. Животът на имащите се състои от моменти – хубави, лоши, няма значение. Животът на улицата е гирлянда от липси – празни кофички от мляко и осиротели чорапи. Младата Но ще се озове на границата между два свята, еднакво непосилни за нея. Душата ù ще заседне − дива, самотна и ожесточена, някъде между самоотвержената грижа на приятелите ù Лу и Люка, демоните, преследващи я от години, и неспособността да повярва, че някой  може да я обича безусловно.

Авторката на „Силна е нощта” вече има почитатели у нас и романът „Но и аз”, удостоен с наградата „Ротари“, едва ли ще ги разочарова, защото е написан в същия изповеден, покъртителен стил. Делфин дьо Виган някак успява да опоетизира болката и изпитанията, като не допуска те да се превърнат в абстракция. В скорошно интервю тя признава: „Една сутрин, когато отивах на работа, забелязах на тревната ивица между двете платна на един парижки булевард младо момиче, което сгъваше спалния си чувал и очевидно беше спало навън. Този образ продължи да ме преследва дни наред и реших да направя някои проучвания. Така разбрах, че все повече жени и все по-млади се оказват принудени да живеят на улицата. Писането очевидно беше моят начин да реагирам на една реалност, върху която нямах никаква власт. Така се роди романът „Но и аз“.

Следва да се запитаме каква е нашата реакция. Солидарни ли сме с хората, които протестират заради бездушието на властта, заради порочните практики в социалните и здравните заведения, заради окаяната материална база и мизерното заплащане, резултат от многогодишни усилия да НЕ бъде реформирана системата на тези услуги? Днес не им е лесно на порядъчните и непримиримите, на хората със съвест, които не са заслепени от фалшивата лъскавина на актуалните представи за свобода и несвобода, за редно и нередно, и не искат да приемат, че „нещата са такива, каквито са“. Защото е тъкмо обратното – светът се върти наопаки. Свят, в който човек борави с лекота с всякакви високотехнологични джаджи, а е способен да остави друг човек да умре на улицата, няма как да се върти в правилната посока…

„Но и аз“ е една от онези книги, които късат сърцето. Четеш, взираш се тук-там, в някоя болна точка, кога проридаваш, кога притреперваш също като младата „утопистка“ Лу Бертиняк, докато дири трескаво с поглед Но… Четеш и хълцаш в някое кафене, и ставаш смешен, и се чувстваш жалък, незначителен пред грамадната, „насипна“ болка и злочестина, но и една молекула по-озарен и добър, способен на повече топлота.

Кой знае, навярно когато затвориш „Но и аз“, някой ще се доближи до теб и ще ти прошепне заговорнически: „Не се отказвай“.