Начало / България / Историята на една смела жена, преминала през ада

Историята на една смела жена, преминала през ада

222503_bБазирана върху истински събития, книгата разкрива неочаквана перспектива към добре познати личности от историята на Холокоста. Тя е красив разказ за надеждата в едно от най-мрачните кътчета на планетата – лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау. Ескобар разказва незабравима история за оцеляване и силата на любовта в лицето на бруталността и ужаса на лагерите на смъртта.
Когато SS пристигат, за да отведат съпруга ѝ и петте им деца, на Хелене Ханеман е даден избор да остане на свобода като чистокръвна германка. Тя обаче решава да последва семейството си в самия ад – лагера на смъртта за затворници с циганско потекло Биркенау, защото съпругът ѝ не е ариец.
Там един от висшите служители в лагера предлага работа на Хелене – да отговаря за детското училище и да се грижи за най-малките деца. Той е доктор… доктор, който редовно извършва експерименти върху затворниците. Доктор, когото историята познава под името Йозеф Менгеле.
Въпреки че Хелене успява да открие човешкото у Менгеле, когото всички виждат като чудовище, когато тя разбира същността на експериментите му върху близнаци, собственото ѝ семейство се озовава в по-голяма опасност, отколкото когато и да било.
На смразяващия фон на ежедневния живот в циганския концентрационен лагер, базиран на свидетелства на оцелелите жертви на нацизма, Хелене няма друг избор освен да продължи борбата за собствения си живот, водена от вярата в човечеството.
Приспивна песен в Аушвиц” е дълбоко трогателен разказ за любовта и отдадеността; история, която трябва да помним, за да не се повтори и днес.

***
Човешките същества са кратък полъх сред урагана на заобикалящата ни действителност, но историята на Хелене ни напомня, че можем да сме господари на собствената си съдба, дори и буквално целият свят да е против нас. Не мога да кажа дали тази книга ме научи как да бъда по-добър човек, но със сигурност ме научи да намирам по-малко извинения за своите грешки и слабости.
Марио Ескобар

 

ОТКЪС

ПРОЛОГ

Март 1956 г.
Буенос Айрес

Задържах дъха си по време на рязкото издигане на самолета. През всичките шест години, които бях прекарал в Аржентина, почти не бях излизал извън столицата. Мисълта да съм затворен в такова малко пространство толкова много часове, ми причиняваше болка в гърдите, но когато носът на самолета зае хоризонтално положение, дишането ми стана по-равно и се успокоих.

Когато привлекателната блондинка дойде и ме попита дали искам нещо за пиене, ѝ казах, че предпочитам чай. За момент си помислих дали да не изпия нещо по-силно заради нервите си, но след престоя ми в Аушвиц отбягвах алкохолните напитки. Беше истински позор да гледам колегите си пияни ден след ден, а комендантът Рудолф Хьос почти да не обръща внимание на това. Вярно е, че в онези последни месеци на войната много хора бяха обзети от отчаяние. Някои бяха изгубили жените и децата си във варварските въздушни нападения на съюзниците. И въпреки това един немски войник – още повече войник от СС – трябва да остане спокоен и да се владее независимо от обстоятелствата.

Стюардесата внимателно остави горещия чай на масичката и аз ѝ се усмихнах. Тя имаше идеални черти. Устните ѝ бяха точно толкова широки, колкото трябва, очите ѝ бяха ярко сини, бузите ѝ малки и розови – идеалното арийско лице. След това погледнах към старото си кожено куфарче. Бях взел няколко материала по биология и генетика, за да мине пътуването по-бързо. Не мога да обясня защо, но в последния момент реших да взема и няколко от старите тетрадки от детската градина в Zigeunerlager в Аушвиц-Биркенау. Преди години ги бях сложил при моите доклади за провежданите в Аушвиц генетични изследвания, но никога не ги бях чел. Тези тетрадки бяха дневниците на Хелене Ханеман, една германка, с която се запознах в Аушвиц. Фрау Ханеман и семейството ѝ, както и войната, сега бяха част от едно далечно минало, за което предпочитах да не мисля – годините, когато бях млад офицер от СС и всички ме познаваха като хер доктор Менгеле.

Протегнах ръка и взех първата тетрадка. Корицата беше напълно избеляла, ъглите бяха изцапани със засъхнали петна, а хартията бе придобила онзи избледнял жълт цвят на старите истории, от които никой вече не се интересува. Отпих първата си глътка чай и бавно отворих на първата страница. Големите, наклонени букви на Хелене Ханеман, директора на циганската детска градина в Аушвиц, ме пренесоха отново в Биркенау, сектор ВІІе, където бяха настанени ромите. Кал, електрически огради и сладкият мирис на смъртта – това беше Аушвиц за нас, така бе останал в спомените ни.

ПЪРВА ГЛАВА

Май 1943 г.
Берлин

Беше тъмно, когато се измъкнах от леглото полузаспала. Въпреки че бе започнало да става топло през деня, сутрините продължаваха да са достатъчно хладни, за да настръхне кожата ми. Облякох лекия си сатенен халат и тръгнах към банята, без да събуждам Йохан. За щастие, в апартамента ни все още имаше топла вода и можех да си взема един бърз душ, преди да отида и да събудя децата. Тази сутрин всички освен малката Адалия трябваше да отидат на училище. Избърсах с ръка парата от огледалото и се загледах в отражението си, забелязвайки как увеличаващите се бръчки сякаш правеха сините ми очи да изглеждат по-малки. Имах торбички под очите, но това не беше чудно при една майка на пет деца под дванайсет години, която работеше по две смени като медицинска сестра, за да оцелее семейството. Избърсах косата си с кърпа, докато тя си възвърна сламенорусия цвят, но спрях, за да разгледам сивите косми, които растяха на слепоочията ми. Започнах да къдря косата си, но това продължи само докато чух близнаците Емили и Ернст да ме викат. Облякох се бързо и все още боса, забързах към другата стая.

Когато влязох, те седяха в леглото и си говореха тихо. Двамата им по-големи братя все още лежаха свити, вкопчени в последните секунди от съня. Адалия спеше с нас, защото леглото на децата беше прекалено малко, за да се съберат всичките пет.

– Малко по-тихо, милички. Другите още спят. А аз трябва да приготвя закуската – прошепнах аз.

Те ми се усмихнаха лъчезарно, сякаш това, че просто виждаха лицето ми, беше достатъчно, за да ги направи щастливи. Свалих дрехите им от стола и ги оставих на леглото. Близнаците бяха вече шестгодишни и не се нуждаеха от помощта ми, за да се облекат. Колкото повече хора има в едно семейство, толкова по-стройна трябва да е системата, за да може всеки да свърши най-простичките задачи колкото може по-бързо и по-лесно.

Отидох в малката ни кухня и започнах да затоплям храна. След няколко минути стаята се изпълни с горчиво-сладкия аромат на евтино кафе. Този слаб заместител от кафеникава вода беше единственият начин да се прикрие липсата на вкус на разреденото ни с вода мляко, въпреки че по-големите деца вече знаеха, че не пият истинско мляко. От време на време, с малко късмет, успявахме да намерим по някоя кутия мляко на прах, но от началото на годината с усложняването на положението на фронта дажбите бяха станали още по-малки.

Децата дойдоха тичешком в кухнята, бутайки се с лакти в тесния коридор. Знаеха, че хлябът с масло и захар, който получаваха всяка сутрин, няма да остане дълго на масата.

– По-тихо, милички. Баща ви и Адалия още спят – скарах им се аз, докато сядаха на местата си.

Въпреки че бяха гладни, те не се нахвърлиха на хляба, докато не раздадох чашите и не казахме кратката молитва, с която благодаряхме за храната си. Три секунди по-късно хлябът беше изчезнал и децата поглъщаха кафето, преди да се втурнат към банята, за да измият зъбите си. Използвах този момент, за да отида в нашата стая, да си взема обувките и палтото и да сложа сестринската си касинка. Знаех, че Йохан е буден, но той винаги се преструваше на заспал, докато не чуеше да затварям входната врата. Срамуваше се, че сега аз печеля хляба на семейството, но всичко в Германия се беше променило след започването на войната.

Йохан беше виртуозен цигулар. Години бе свирил в Берлинската филхармония, но след 1936-а ограниченията срещу всички, които не отговаряха на изискванията на расистките закони на нацистката партия, бяха станали много по-строги. Съпругът ми беше ром, въпреки че повечето германци използваха думи като tzigane, когато говореха за хората от тази раса. През април и май 1940 г. практически цялото му семейство беше депортирано в Полша. Не бяхме чували нищо за тях от три години. За щастие, в очите на нацистите аз бях чистокръвна порода, така че оттогава не ни бяха безпокоили. Въпреки това всеки път, щом някой почукаше на вратата ни или телефонът иззвъняваше през нощта, сърцето ми неволно подскачаше.

Когато стигнах до входната врата, четирите по-големи деца чакаха със закопчани палта, училищни шапки на главите и чанти на пода до краката си. Огледах ги, завързах шалчетата им и удължих малко онази част от ежедневния ритуал, в която ги целувах по бузите. Блаз, най-големият, понякога отблъскваше пламенната ми обич, но Отис и близнаците се наслаждаваха на тези безценни моменти, преди да прекрачим прага на път за училище.

– Хайде, не искам да закъснявате. А и аз имам само двайсет минути, преди да започне смяната ми – казах аз и отворих вратата.

В момента, в който излязохме на площадката и запалихме лампата, чухме тропота на ботуши, които шумно се изкачваха по дървените стълби. По гърба ми полазиха студени тръпки. Преглътнах с усилие и опитах да се усмихна на децата, които се бяха обърнали и ме гледаха, усетили притеснението ми. Махнах небрежно с ръка, за да ги успокоя, и тръгнахме надолу. Децата не смееха да се отделят от мен. Обикновено ми беше трудно да ги спра да тичат надолу по стълбите, но приближаващите стъпки потискаха енергията им. Те пристъпваха след мен, сякаш лекото ми зелено сако можеше да ги скрие и защити.

Когато стигнахме на площадката на втория етаж, шумът от стъпките вече изпълваше цялото стълбище. Блаз се наведе над парапета, за да види, и след миг се обърна и ме погледна така, както само един по-голям брат може, за да предаде онова, което знае, без да разстрои по-малките.

Сърцето ми заби лудешки. Не можех да дишам, но продължих да слизам по стълбите с надеждата, че и сега нещастието просто ще ме отмине. Не исках да вярвам, че този път страданието е избрало мен.

Полицаите се сблъскаха с нас точно по средата на стълбите между първия и втория етаж. Агентите бяха млади, облечени в тъмнозелени униформи с кожени колани и златни копчета. Спряха точно пред нас. За миг децата се втренчиха с мълчаливо страхопочитание в островърхите им шлемове със златния орел, но после сведоха погледи към лъснатите им ботуши. Един сержант пристъпи напред, леко задъхан, огледа ни и заговори. Дългите му като на пруски войник мустаци потрепваха в такт с любезно заплашителните му думи.

– Фрау Ханеман, боя се, че всички трябва да се върнете в апартамента ви с нас.

Погледнах го право в очите, преди да кажа нещо. Студеният отговор на зелените му зеници ме изпълни със страх, но се опитах да остана спокойна и да се усмихна.

– Сержант, страхувам се, че не разбирам какво става. Трябва да заведа децата на училище и след това да отида на работа. Случило ли се е нещо?

– Фрау Ханеман, предпочитам да говорим в апартамента ви – отговори той и ме хвана рязко за лакътя.

Движението му стресна децата, въпреки че бе имал намерение да действа незабелязано. Години бяхме ставали свидетели на грубостта и агресията на нацистите, но сега за първи път се почувствах лично застрашена. Толкова дълго се бях надявала, че просто няма да ни забележат. Най-добрият начин да оцелееш в новата Германия, беше да си невидим.

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!